Историята познава върхове и падения, побе­ди и поражения. Победите разкриват величието на националния дух, а пораженията - устойчи­востта на националния характер. Този, който умее да разчита знаците на народната съдба, стига до мъдростта и познанието, че бъдещето е заложено в миналото и че истинският патри­от получава чрез уроците по история примери за национална гордост

Одата „Опълченците на Шипка” е последното стихотворение от цикъла „Епопея на забравените" от Иван Вазов. В нея авторът влага чувства, характерни за цялото му творчество - пламенно родолюбие, вярност към идеалите на Възраждането, патетичен стил, придаващ специфичен облик на поезията му. С всяка своя творба Вазов служи на големите цели на своя народ.

Вазов обезсмъртява героизма на защитниците на Шипченския проход, чийто подвиг до голяма степен предопределя успешния ход на Освободителната за България Руско-турска война от 1878 г. Тази творба е дванадесета и последна поред в цикъла„Епопея на забравените", която единствена завършва не с поражение, а с победа - реална и морална - над вековния враг.

При анализа на всяка литературна творба един от основните акценти пада върху богатството на нейния език и изразните възможности на автора. По-често обаче се осмисля логиката и значимостта на поставения проблем и самата структура на творбата. Най-добрата възможност да се изтъкне

В нашето време на тотална субкултура и на непоносимост към политическата патетика творчеството на Иван Вазов ни впечатлява именно с патетично изразеното си преклонение пред светините на България. Защото Вазовият патос е искрен, възрожденски, породен от духовното израстване на народа ни през една величава и далечна за нас епоха.

В разказа си “Една българка” Иван Вазов изгражда един изключително сполучлив като творческо дело образ. Неговата главна героиня,  баба Илийца, е така създадена, че ни се струва невъзможно да говори и действа не по начина, както става това в творбата. Неслучайно за едни от читателите на разказа заглавието му означава, че баба Илийца е една обикновена жена, една от многото българки от епохата на Април-ското въстание, а за друг – една селянка, различна от другите, една необикновена, изключителна българка.

Повестта “Немили - недраги” на Иван Вазов разкрива незаслужено тежката съдба на българските хъшове, които, намирайки се далеч от родината, са мъченици, но и в помислите и стремежите си, в своята жертвоготовност за свободата на родината, са истински герои. И в трета глава на повестта писателят търси съотношението между величието и славата и падението и униженията, акцентирайки върху силата на духа и идеята, като залог за постигане на целите и доближаване до героичното.

В разказа „Една българка" Иван Вазов разкрива нравствените добродетели на една обикновена жена от народа. Чрез образа на баба Илийца той показва на какво е способен човек, когато изпитва възвишени чувства и се ръководи в живота си от непреходни ценности. Добродетелите на баба Илийца се открояват в най-голяма степен в IV глава на разказа

В първа глава от повестта „Немили-недраги” Иван Вазов разкрива образите на българските хъшове, обречени на страдания и лишения по време на своето изгнаничество в Румъния. Трогателната история, разказана от Вазов, всъщност е насочена към следосвобожденското ни общество, за да му напомни какво то дължи

(съчинение разсъждение върху III глава от повестта „немили-недраги") В смисловото разгръщане на повестта „Немили-недраги”, Трета глава има свое особено място. В нея са изобразени хъшовете с техните дребни кавги и недоразумения, но и с благородните им чувства и светли идеали.