Художественият свят на Дебелянов обединява три тематично обвързани темпорални ядра – минало, настояще и бъдеще. Техни образни изражения са свидният спомен, грозната реалност (светът “тук и сега”) и фантазната мечта. Границите между тях са лабилни – споменът често се изживява като мечта, а средищна точка на двата бленувани свята е жестоката реалност, в която лирическият субект осъзнава несъстоятелността на своя романтичен копнеж.

Димчо Дебелянов е най нежният български лирик. Поет е по призвание. Той принадлежи към литературния кръг “Звено”. Това е най-значителната “крепост” на втората вълна на българската модерна литература от началото на века. “Основите” са вече положени от стиховете на Теодор Траянов и от “Песен на песента ми” на Яворов. Времето създава условия за страдание на чувствителните души.

Творчеството на Дебелянов, също като творчеството на Яворов, е проблематично за описване само в границите на символизма. Действително, че Дебелянов започва като типичен символист. В творби като "Лъст", "Лъч", "Гора", "Легенда за разблудната царкиня" е налице само затворено субективно съзнание, което филтрира външния свят чрез надвременни обобщителни символи. Но в елегиите и военната лирика на поета външният обективен свят отново е тема

Като литературно направление модернизмът дава възможност за нови търсения и нова реализация на поетическите заложби. Писателите модернисти се противопоставят на реалистичните методи и чрез идеалното се стремят да разкрият общочовешките проблеми. Използвайки широко символа и метафората за да разкрият душевното състояние на лирическия си герой,те изместват обекта на изображение към вътрешните преживявания на индивида.

Изпитал горести и несгоди, разочарования и неосъществени мечти, докоснал се до самотността на бездомника и до отчаянието на скитника, Димчо Дебелянов създава поезия, в която оживяват всички трепети на човешката душа. Тя въплъщава не само виковете и стенанията на страдалеца

Всеки човек, изпаднал в отчаяние, най-често търси спасение от проблемите си сред топлината и уюта на родния дом. Това е мястото, което слага началото на един дълъг път, определящ човешкото съществуване. В елегията „Да се завърнеш в бащината къща" Димчо Дебелянов използва спомена, за да разкрие душевното състояние на лирическия си герой.

Поезията на Димчо Дебелянов е поезия дълбоко изповедна, задушевна, нежно-лирична и духовно-изящна, родена от глъби¬ните на една „разнолика, нестройна душа". Основният тон в тази поезия е елегичен, приглушено скръбен и тъжен, породен от неудовлетвореността на лирическия субект от действителността, която не отговаря на неговия идеал.

Тъгата обгръща Димчо Дебелянов в мигове на изповед. Всяка негова поетична творба е отново преживян спомен, който придобива „плът" чрез приглушения стон на мъката и радостта, слели се в едно и изтръгнали се като скрит вопъл на сърцето.

Елегичният отзвук от мечтаното, но така и несбъднало се „завръщане" в „бащината къща" - свят на родово интимно щастие, намира своето художествено въплъщение в стихотворението „Спи градът”.

Лирическото изживяване в елегията на Димчо Дебелянов „Да се завърнеш в бащината къща..." известно и под заглавието „Скрити вопли", се вмества между мисленото завръщане в миналото и реалната представа за живота в настоящето.