Поетът, роден край Егея, озовал се в столичния град, бързо разби­ра, че слънцето и топлината, усмихнатият повей на южния вятър от родния край ще останат само в най-интимните кътчета на неговото съзнание. В новата действител­ност няма място за тях. Тя предлага студенина и неуютност, мизерия и отчаяние.

Роден да бъде певец на „светлата ра­дост”, Смирненски драматично съпреживява трагедиите на бедните жители от крайните софийски квартали и се прев­ръща в изразител на човешкото страда­ние. В един от най-зрелите си поетичес­ки цикли „Зимни вечери” лирическият му герой

„Зимни вечери” е своеоб­разна поема без композиционно организиращ сюжет, без кулминация, завръзка и развръзка, но отделните части тясно са обединени проблемно-емоционално, с единна атмосфера, ситуираност, тоналност, пейзаж... и с много осе­заемото присъствие на лирическия субект.

Цикълът „Зимни вечери” на Христо Смирненски разкрива страданието на хо­рата в покрайнините на големия град. В те­зи предградия властват отчаянието, мъка­та, бедността и мизерията. Изгубени са ра­достните емоции в живота. Стра­данието е всеобщо.

Образът на града, темата за съпричастието към онеправданите и от­хвърлените, както и социалните контрасти в обществото, са основните акценти в творчеството на Христо Смирненски. В произведенията му ясно се откроява осо­беният интерес на автора към социалната тематика.

Преминал през различни влияния и при­страстия, Христо Смирненски написва цикъла „Зимни вечери” в края на творческия си път. Изборът не е случаен. Поетът изби­ра зимния сезон за показване живота на града, защото той е най-труден за бедните и онеп­равдани обитатели на крайните квартали.

Поетичният цикъл „Зимни вече­ри", считан с основание от литера­турната критика за поема, е въз­действаща лирична творба, насите­на с много болка и съчувствие, със страдание и зов за човешка милост. Изградена основно върху лични възприятия и

Поемата „Зимни вечери" е публикувана за пръв път в „Работнически вестник" през януари 1923 г. - само шест месеца преди смъртта на Смирненски. Тя е една от послед­ните му и най-зрели поетични творби, в коя­то темата за нещастието на хората от

Поетичният цикъл „Зимни вече­ри", считан с основание от литера­турната критика за поема, е въз­действаща лирична творба, насите­на с много болка и съчувствие, със страдание и зов за човешка милост. Изградена основно върху лични възприятия и върху съпричастността на твореца,

На прага на две художествени епохи в развитието на българската литература, ко­гато символистичната поезия вече не е в състояние да удовлетвори търсенията на човека, поставен в едно напрегнато и уби­ващо индивидуалността му време, сим­волът все повече губи своята смислопораждаща сила.