Стихотворението „Кукувица” е самодивската песен на Багряна, код за разгадаване магичната сила на нейната поезия. Тук е лирическата дързост на поетесата дръзва да се изправи срещу естествените закони на природата. Творбата отразява духовния ренесанс на вената у нас, включила се особено активно в социокултурния живот след Първата световна война.

Стихийната жизненост, която неудържимо блика от стихотворението „Амазонка”, е една от най-специфичните черти на твореца и човека Багряна. Лириката й е глас на младостта, на самочувствието, на жаждата за живот и увереност. Нищо не може да възпре устремената към просторите душа!

Един от най-активно и настойчиво интерпретираните проблеми в лириката на Багряна е този за свободата на човешкият дух, за преодоляването на тесните обезличаващи пространства на дома и излизането на широкия път, където личността ще реализира най-пълноценно себе си.

Още в първата си стихосбирка, „Вечната и святата”, най-видната българска поетеса Елисавета Багряна дава живот на нов тип чувствителност в българската поезия. Докато в любовната лирика на Вазов, Пенчо Славейков, Пейо Яворов, Димчо Дебелянов, Теодор Траянов

Идеята за безкрайността, за вечния живот е в основата и на стихотворението „Вечната”. Тук животът триумфира над смъртта. Образът на жената майка е увековечен чрез сътворяването, чрез прераждането.

Първата стихосбирка на младата Багряна, „Вечната и святата”, 1927 г., веднага е възприета от критиката като книга-провокация - както по отношение на поетическата традиция, така и по отношение на мотивите и битовите нагласи.

Поезията на Багряна е една нова среща между света и човека-в духа на цялостния авангарден процес на възвръщане на човека и сетивното начало и в духа на една разбунтавана женска психика,на разбунтувания човек на 20-те години и на една индивидуална съдба

Стихотворението „Ръцете” е част от стихосбирката на Елисавета Багряна „Сърце човешко”. Създадено е през 1935 година. В сравнение с първата й стихосбирка „Вечната и святата” чувствата тук вече явно са под знака на житейското помъдряване.

Стиховете във "Вечната и святата" са една слънчева среща между човека и света. Две основни състояния на човек, заключен зад три врати, зад прозорец с решетки и душа, чиято вътрешна стихия е слънцето и просторът, характеризират лирическия субект в "Зов".

Преди около 70 години, ако искаме да бъдем точни, през 1922 г. във „Вестник на жената“ четем: „Сред младите имена на най-младата ни поезия нейното място не е между последните, защото то може би е от малкото трепетни обещания на днешната българска лирика.“ Тази, която писателят Константин Константинов нарича „трепетно обещание“