Димитър Димов и в трите си романа: „Поручик Бенц”, „Осъдени души” и „Тютюн”, създава герои със сложни, драматични характери. Техните съдби и преживявания се определят от всичко, което е вътре в тях. Извън времето и извън историята тези герои превръщат живота си в поражение

Творческата съдба на Димитър Димов на пръв поглед е свидетелство за коренните промени в българската литературна традиция ,които настъпват особено след 1956 година. В действителност обаче „преработката” на романа „Тютюн” е по -скоро израз не на социалния конформизъм на автора, а на едно изтънчено, естетизирано отрицание на новото обществено устройство на нашата страна. Затова никак не е чудно, че самият писател е завещал като арт факт във времето да остане „вторият” „Тютюн”. Той по същество е много по - мащабен от „първия” и е изграден наистина по класическите закони на романа - епопея. Неговата основа не е сведена (както в първия вариант) само до пределите на малкия свят на „Никотина”, който, макар и да е визия на българското общество от първата половина на нашия век, няма епическата обобщеност, явно търсена като основа на повествованието в преработения „Тютюн”.

Себеразрушението на силната личност, устремена към егоистични цели, е обединителна тема на Димовата романистика. Неин централен герой е “осъдената душа”. Нравствено-психологическият му облик очертават първите два романа на писателя “Поручик Бенц” и особено “Осъдени души”, творческа подготовка за написването на “Тютюн”. Двете творби утвърждават непознат тип герои в българската литература – аристократи с космополитно съзнание, пленници на изпепеляваща фанатична страст.

Художественото слово отразява опита на личностите да осмислят живота си. Не просто да го разкажат, а да изследват неговите абсурди и несъответ­ствия, взаимосвързаности и определеност. Художественото слово е опитът на човек да разбере света и себе си и връзките между тези две начала. Затова повечето хора имат нужда да четат художествена литература, а някои от тях - обречените да изстрадат и преживеят не само своята съдба, са провокирани от таланта си да създават.

Роден в интелигентно семейство. Баща му Т. Димов е офицер, загинал на фронта през Междусъюзническата война. Вторият му баща Р. Генев също е офицер, по-късно - тютюнев експерт. Майката на писателя В. Харизанова има подчертани лит. интереси. Д. Димов учи до 10-годишна възраст в Дупница, след това в София,

Романът “Тютюн” на Димитър Димов е художествено изображение на националния ни живот преди и по време на Втората  световна война. Подобно на много други български романи, и той започва като семеен роман, в който случващото се в рода и семейството винаги е на фона на големите събития – национални социални, политически. Романът завладява със стремежа на автора да прониква в най-разнообразни слоеве на българското общество

Творческата съдба на Димитър Димов на пръв поглед е свидетелство за коренните промени в българската литературна традиция ,които настъпват особено след 1956 година. В действителност обаче „преработката” на романа „Тютюн” е по - скоро израз не на социалния конформизъм на автора, а на едно изтънчено, естетизирано отрицание на новото обществено устройство на нашата страна.

Епохата на 30-те години е предпоставка за Димитър Димов да пресъздаде цялата гнилост на господстващата буржоазна класа. Героите му или израстват или се самоунищожават в името на целите си. Повествованието се концентрира около съдбата на големия тютюнев завод “Никотиана”.

Димитър Димов е едно изключително явление в нашата литература.  Високообхватният му талант може да се мери само с творчеството на великия Вазов и Йовков и гениалните Яворов и Смирненски. В неговите романи много оригинално, като разрушителна стихия преминава отрицанието на стария, отмиращ свят на капитализма.

Мислейки върху романа “Тютюн”, откриваме, че в края на краищата това е романът на Борис и Ирина. Борбите на тютюневи магнати увлечени в печалбата и експлоатирането на работниците са почвата, върху която израстват личните драми и особено драмата на сина на гимназиалния учител Борис Морев и Ирина.