Естетиката на Вапцаров намира изява в своеобразен поетически език. Негова основна стилистична черта е разговорността. Особена функционалност в изказа на този поет има клишето. Ако за пореден път се върнем към стихотворението „Вяра", ще видим, че може би най-запомнящата се негова част

Смислово стилистическите модификации на понятието „драма", изведени като основен проблемен акцент в стихотворението „Кино” на Никола Вапцаров, биха изглеждали твърде маниерно, ако неговият поетичен смисъл не се интерпретира като концептуален център на творбата.

С провокативна полемичност Вапцаров противопоставя двете лица на историята: едното - „томовете", „грамади, натрупани през вековете", засекли единствено големите събития, а забравили, пренебрегнали техния творец - човека, който е второто - личното, интимното лице, спотаило в себе си „простата човешка

Стихотворението е написано под формата на писмо до най-близък приятел: „ Но ний деляхме сламения одър/ и тебе чувствам нужда да разкажа...". През 1934 г. един съученик на Вапцаров от морското училище му изпраща отчаяно писмо. Вместо обикновен отговор се ражда това стихотворение, след години сериозно

За Вапцаров понятието живот е многозначно, променящо се, многообемно и многовариантно. Животът е всичко - миналото, настоящето и бъдещето, делникът и празникът, падението и подемът на индивида, любовта и дори смъртта, а отношението на лирическия субект към него - бързей от противоречиви чувства.

Вапцаровата поезия оста­ва трайно обвързана с човека и неговата същност. В единствената му стихосбирка „Моторни песни” (1940) преобладават твор­бите, посветени изцяло на човешката лич­ност. Между тях се откроява „Песен за чо­века”, една от най-популярните творби на Вапцаров.

Тази малка поема, както обикновено я наричат литерату­роведите, е лирико-драматичен разказ за това, как една човешка траге­дия прераства в нравствена победа. В идейно-емоционалния център на твор­бата се вплитат проблемите на живота, смъртта и бъдещето, морални­те стойности и социалната

Вапцаровата поезия е един широко отво­рен диалог със света на човека и човешкото в него. Откриването на хуманното зърно във вътрешния свят на лирическия герой е първопричината за поява на диалогичност при изява на поетичното действие.

Вапцаровите понятия върху основните екзистенциални ценности – вяра, живот, труд, машина, романтика, човек, личен подвиг, родина, свят, изкуство, история, се утвърждават в полемична борба с властващите в живота и литературата представи. Сблъсъкът между собстените и чужди оценки се осъществява в поезията му най-често в диалогична форма – лирическият човек е разкрит в ситуация на спор с реален (дама, работник) или абстрактен (завод, история, живот) събеседник-опонент.

Вапцаровата поезия се ражда в един от най-драматичните моменти на човешката история-годините на Втората световна война ,когато светът изживява най-големия сблъсък на прогресивното и реакционното ,на възвишено-героичното и антихуманното.В една епоха , наситена с жестокост ,но и с величествена смърт ,прекрасната лирика на поета убедително утвърждава естетически идеал ,в основата на който са заложени най-възвишени чувства-действен патриотизъм и жертвен хуманизъм ,борба в името на социалната справедливост.