Докато четяхме „Железният светилник“ и „Бай Ганю журналист“, осъзнахме две важни функции, които Другият играе в човешкия живот. От една страна, Другият ни е необходим, за да се утвърдим сами в собствените си очи - да се съизмерим с него, за да разберем, че не сме по-долу, а понякога и да се поставим по-високо. Но освен това в съпоставката си с Другия ние получаваме доказателство

Сюжетът на „Балкански синдром“ е построен по своеобразен начин. Авторът използва похвата „театър в театъра“, открит през 18. век от италианския автор на комедия дел’арте Джан Батиста Андреини в пиесата му „Две комедии в една“. Този похват разрушава хилядолетната театрална условност, при която между историята, разигравана на сцената, и зрителя минава ясна и непреодолима

Класически драматургически конфликт, при който се противопоставят различни интереси, в „Балкански синдром“ няма. Има обаче един проблем, който Станислав Стратиев разработва в повечето си пиеси – това е сблъсъкът между „нашата“ и нормалната житейска логика. Писателят нарече този сблъсък „Българският модел“ и му посвети цяла книга с есета (1991). Казано с думите на автора, българският

Похватът „театър в театъра“ е открит от италианската комедия дел’арте. Към същата традиция може да отнесем и типа персонажи, използвани в „Балкански синдром“. Неслучайно повечето от действащите лица са означени не с лични имена, а с названията на техните функции – Директор, Кум, Сватанак и т.н. Единствено разделените влюбени Цонка и Георги са назовани със собствените

Очевидно е, че една комедия на маските не може да създава реалистичен свят. Задачата на специфичния похват „театър в театъра“ е да изгради образа на един абсурден свят, разкривайки всички вътрешни противоречия в него. Този свят се гради на няколко различни равнища – отношението между живот и изкуство, отношението между идеология и живот, противопоставянето на човек и идеология.

Станислав Стратиев създава творбите си във времето, в което малцина вземат насериозно официалната идеология, но никой не може да заяви неверието си в нея открито. Както и в други исторически ситуации, литературата се превръща в глас на безмълвното мнозинство. Чрез алегоричен, езоповски език тя изговаря онези болезнени, но необходими истини, които образуват и тематичната тъкан