Нравственият дълг на човека в обществото е основен художествен проблем в разказа „Серафим” на Йордан Йовков от сборника „Женско сърце”. Страданието на жената е мотив за действие на главния герой. Серафим уважава чувствата на жената - независимо дали тя успява да го убеди в истинността на страданието си, или подхожда плахо и несигурно към своята изповед.

Станал известен още с първата си книга, Йордан Йовков е един от изявените български творци през двайсетте и трийсетте години на XX век. Йовковите разкази пресъздават войната и мира, легендарното отколешно време, населено с изключителни люде, и вчерашния ден на селото, присъствието на красотата и любовта в човешкия живот, вечното противоборство между доброто и злото в индивида.

Лято е. Към Еньовото кафене се приближава непознат човек, облечен в зимно палто, покрито с кръпки. Той е слаб и дребен, а лицето му – сухо и черно, с влажни и недоспали очи. Еньо го гледа с любопитство, а мъжът му се усмихва приветливо...

Ние, хората, сме доста странна порода. Бием се по между си. Егоисти сме. Завиждаме един на друг. Никога не сме доволни от това което имаме, дори когато е даденост. Безкористните постъпки в това време на имуществено забогатяване и душевен упадък вече са мит. В своите разкази Йордан Йовков прониква до сърцевината на човешките вълнения и подбуди. Търси и открива самородното богатство на хората, а такива има само в един идеализиран свят.

Проявленията на добротата и щедрост в човешкия живот и милосърдието към нуждаещите се даряват тиха радост от единението с всичко съществуващо. В материалния свят на хората, отразен в разказа „Серафим” на Йордан Йовков, милостта и състраданието намират изява чрез образа на главния герой, който успява да помага на Енъо да открие у себе си потулените пластове на душата, изпълнени с обич и добросърдечност, да тръгне по пътя на самопознанието

В един летен ден към моето кафене се приближи един чудноват човек - на главата си носеше смачкано бомбе, а на краката- цървули. Най- голямо впечатление ми направи дългото зимно палто, с което беше облечен.

Към мен, Еньо, вървеше чудноват човек. Посред лято мъжът беше навлякъл зимно палто. Приближи се на две-три крачки и спря. Продължавах да го гледам втрещено, а непознатият ми се усмихна.

Един чудноват човек , нито гражданин, нито селянин идва към кафенето на Еньо и дълго време кафеджията се взира в него, за да го познае. Оказва се , че това е старият му познайник Серафим . Този човек е слаб, дребничък със сълзящи очи. Облеклото му е много интересно - смачкано бомбе на главата, цървули на краката.

Веднъж, посред лято, в Енювото кафене пристига  чудноват човек, облечен с дълго като расо зимно палто, смачкано бомбе на главата и цървули на краката. Еню не успява да го познае веднага, но погледът му всеки път се спира върху палтото на непознатия - избеляло, окъсано и нашито с безброй огромни кръпки.

Трудно е да се определи коя от „сестрите" е по-пленителна в поведението си и кое качество прави Айа предпочитан от автора персонаж. Още в началото Йовков подсказва мотива за своя избор. Айа е „по-малката сестра". И по възраст, и по характер тя е истинско дете на природата.