АГИОГРАФСКАТА КНИЖНИНА В СРЕДНОВЕКОВНАТА КУЛТУРА 

 
          Както вече стана ясно, основният проблем за християните е връзката между човешкия и божествения свят. В началото тя е установена от богочовека Исус, но след неговата смърт и възнасянето му в небесата в образа на Бог Син тази роля трябва да се изпълнява от неговите следовници - светците. Тяхната роля е двояка. От една страна, те трябва да създадат примери за праведен и благочестив живот, които да се следват от обикновените хора. От друга страна, светците са тези, които непрекъснато стоят около божествения престол и се застъпват за хората, за да осигурят тяхното спасение. Защото основната грижа на средновековния човек е да си осигури вечен живот на небето.
          Светците се раждат на земята като обикновени хора, но заради вродената си действена добродетел извършват редица духовни подвизи за укрепване на вярата. Това обаче не става автоматично. Превръщането на един обикновен човек в светец е дълъг и многостранен процес, който твърде много прилича на съдебния - трябва да се докаже, че кандидатът за канонизиране действително заслужава да се нареди в реда на светците, които не се нуждаят от спасение, а са призвани да играят ролята на застъпници. В хода на този процес трябва да се изпълнят цяла редица задължителни условия.
          Най-напред светецът трябва да се роди в добродетелно християнско семейство, откъдето да получи своята действена добродетел. В резултат на тази добродетел той живее праведен живот и извършва редица духовни подвизи, укрепващи вярата. В подвизите голяма помощ му оказват неговите атрибути - предмети и черти от характера. Освен това новият светец се показва като част от една дълга верига на приемственост - той продължава делото на своите
предходници, а след неговата смърт примерът му се подема от неговите следовници. В резултат на подвизите и действената си добродетел светецът получава силата да твори чудеса, които пък са в основата на възникналия около неговото име спонтанен народен култ. В един момент светецът умира, но неговата действена добродетел - не. Тя се въплъщава в неговите останки (реликви, мощи), които продължават да творят чудеса. А гробът му се превръща в свещено място на памет и преклонение.
          След като всички тези необходими условия се докажат, светецът бива канонизиран и задължително трябва да получи своето житие, икона и ден за празнуване на паметта му. Всички те са символични и внушават основните послания, отправени от светеца. Затова символът е основна част от неговия образ.
           Символът (от гр. symbolon = знак) е такъв образ, който едновременно изобразява някакъв предмет или явление от действителността и внушава някаква важна идея, някакъв особен смисъл. Тази идея „просветва“ зад видимостта на изображението, без обаче да го отменя. За разлика от алегорията, при която внушаваната идея е резултат от логично разсъждение, при символа емоционалните внушения на образа не изчезват. Не изчезва и първоначалното значение на знака - ореолът, кръстът, книгата и пр. символични образи са същевременно и явления, които участват в реалния живот на светеца и изпълняват в него някоя съществена функция. Този двойствен характер на символа - едновременно материален и идеален – го прави извънредно подходящ за изразяване на връзката между видимия и невидимия свят. Така символът става средство на познанието, което обаче не се ограничава само в разсъдъчната логика, а дава възможност за проникване в цялостния смисъл на битието с неговите чувства, страсти, противоречия, важни и по-незначителни неща.
          Значението на светците в живота и културата на средновековния човек определя възникването и развитието на един много голям дял от словесността, който наричаме агиография. Думата има гръцки произход и се състои от hagios = светец и grapho = писмо. С други думи - писания за светците. Тези писания възникват с цел да се запази и разпространява паметта за светците, да се величаят техните духовни подвизи в името на вярата, за да може примерът им да служи като образец за подражание. И тъй като личният пример на светеца е това, което трябва да се следва, най-важната част от съдържанието на агиографската книжнина са житията, разказващи за живота, подвизите и чудесата на съответния светец. Допълнителни жанрове на агиографията са похвалните слова, тропарите, акатистите и др.
          Житието възниква на базата на легендата, но за разлика от нея не е само общо знание, проявяващо се навсякъде в човешкото поведение, а е специфичен жанр на словесността със строга и задължителна структура, обикновено наричана канон. Този канон съдържа всички задължителни елементи, на които трябва да отговаря един светец, подредени в строго определен ред.
          Най-напред има въведение, в което авторът на житието, обикновено анонимен, изтъква своята нищожност и недостойност пред величието на човека, чийто живот се наема да опише. С това още в началото на текста се определя основното отношение, което читателят трябва да възприеме към образцовия герой - възхищение и преклонение. И като резултат - да приеме живота на светеца като образец за подражание. След това житието последователно изрежда основните етапи от житейския път на своя герой, като поставя ударение върху онези моменти, които имат символно значение за внушаваната идея - че светецът е преминал през този свят, за да изпълни някаква много важна мисия. Именно по този признак житието се различава от нормалната биография, която описва целия живот на човека, докато житието - само онези моменти от него, в които може да се открие връзка с духовните подвизи на светеца. Ако някой светец е известен само със своето мъченичество, основната част от житието описва него. Ако ли пък светецът е извършвал подвизи и чудеса през целия си живот, тогава и житието проследява подробно всички онези моменти, които доказват неговата действена добродетел в името на вярата.
          Важна част от структурата на житието е изграждането на имитативна верига - чий духовен подвиг е вдъхновявал светеца, чий пример е следвал той, на кого е подражавал, от една страна, а от друга - кои са пък неговите последователи и продължители на делото му. Без тази
верига на приемственост житийният разказ е невъзможен, защото неговият смисъл е именно в осигуряването на образец за следване.
          Важен момент от житието е описанието на смъртта на светеца. Обикновено напускането на тленния свят е свързано с някакви чудеса и важни послания, които лягат в основата на спонтанно възникващия народен култ към него. А нетленността и чудотворността на мощите му
служат като доказателство за неговата святост.
          Обикновено житията завършват с похвални слова, посветени на светеца, и обещания за неотлъчно следване на техния пример. 
          В зависимост от предназначението си житията се делят на проложни и пространни. Проложните жития са предназначени за четене по време на църковните служби и в манастирските трапезарии. Затова те са по-кратки и синтезирани. Пространните жития са предназначени за самостоятелно четене и затова описват подробно всички важни епизоди и символични моменти.
          Тъй като съхраняването на паметта за светците е свързано със специални празнични дни, житията нерядко се обединяват в сборници, наречени минеи, или чети минеи, където отделните жития са подредени по месеци, така че да се оформи празничният календар на съответната църковна общност.

@bgmateriali.com

Изтеглиsave