„АЗБУЧНА МОЛИТВА" – ОБРАЗЪТ НА СЛОВОТО
■ КУЛТУРНО-ИСТОРИЧЕСКИ ХАРАКТЕРИСТИКИ НА ТВОРБАТА
През 40-те години на XIX 6. учените откриват Учителното евангелие. Приема се, че е създадено през 893 - 894 г., а негов автор е Константин Преславски – книжовник от Преслав. Константин Преславски е поет, преводач, проповедник, епископ, ученик на Кирил и Методий, участвал във Великоморавската мисия, основоположник на химническата и декламативната поезия в старобългарската литература. Пълното заглавие на творбата е Пролог 3а Христа, отмерен на тълкуванието на Светото евангелие, написан от Константин.
Творбата се състои се от 51 поучителни беседи, които тълкуват и разясняват за християните съдържанието на евангелските текстове (четирите Евангелия от Матей, Марк, Лука и Йоан).
Поучителните беседи са предназначени за четене в църквата в неделните календарни дни през цялата година – от Великден до Цветница. Всяка беседа е изградена от встъпление, тълкувание и нравоучително заключение. За създаването на текстовете на Учителното евангелие Константин Преславски използва византийски образци. Той превежда раннохристиянските проповеди на Йоан Златоуст и Кирил Александрийски и така съставя тълкувателните части на поучителните беседи. Самостоятелно написва встъпленията и заключенията към тях. Единствено 42. поучителна беседа е цялостен оригинален текст, написан от Константин Преславски.
Учителното евангелие съдържа два предговора, които също са дело на Константин Преславски. Единият предговор е в проза – от него се разбира, че поучителните беседи са написани по поръка на Наум, а вторият предговор е „Азбучна молитва" – поетическо въведение, в което авторът отправя молитва към Бога за вдъхновение и сила, за да преведе тълкуванието на неделните проповеди.
В цялостната композиция на Учително евангелие поетическият предговор осъществява прехода и връзката между съдържанието на първия, прозаическия предговор, и съдържанието на поучителните беседи.
Вграждането на последователността на глаголическите букви в азбучен акростих разкрива една от най-значимите идеи на Българското средновековие – защитата на светостта на старобългарската азбука и книжнина. Тази идея прави текста популярен в различните исторически времена не с неговото пълно название, а с метафоричното название „Азбучна молитва“ дадено му от историографите. Определението „молитва" в заглавието насочва към основни светогледни идеи, които текстът изразява – необходимото смирение в човешката душа, за да се осъществи духовната връзка между човека и Бога.
■ КОМПОЗИЦИЯ И СИМВОЛИКА
Най-ранната известна стихотворна творба в старобългарската литература е „Азбучна молитва". Най-старият й препис, известен като Синодален препис, е руски препис от XII в., в който е запазен българският първообраз на текста – изпуснати са само носовките, които са характерни за старобългарския език. Ръкописът се съхранява в Синодалната библиотека в Москва, в Държавния исторически музей. Образът на княз Борис I е нарисуван в началото на ръкописа върху златно поле, под арка, на която е изписано името му.
Според жанровите си особености текстът принадлежи към декламативната поезия и е написан на глаголица, първата славянска азбука, създадена от св. Кирил около 855 г. (Названието й произлиза от старобългарския глагол глаголати, инфинитивна форма на глагола „говоря“.) Образецът за азбучен акростих е взет от стихотворение на Григорий Богослов, в което е вписана гръцката азбука. Творбата се състои от 40 стиха, като 36 следват глаголическата азбука, а последните 4 прославят Светата Троица. В глаголическата азбука буквите са 38, но ъ и ь не са отбелязани в акростиха.
В средновековната култура числото 40 се смята за свещено библейско число и има символен смисъл. То се свързва с молитвата и разкаянието – с духовното пречистване на човека, със себепознанието, спасението и възвисяването му. Числото препраща към ключови библейски сюжети: 40 дни Христос прекарва в пустинята в молитва; 40 са дните от възкресението на Христос до възнасянето му на небето; 40 дни трае Всемирният потоп; 40 дни Мойсей чака на Синайската планина 3а Божите заповеди и 40 години води евреите през пустинята към Обетованата земя.
Основните послания на творбата може да бъдат отбелязани и в четири последователни части като израз на молитва за вдъхновение, израз на желание новопокръстените християни да познаят Бога, като молба за сила, за да може книжовникът да опише божествените чудеса на роден език.
■ АКРОСТИХ - ТАЙНОПИС
През Средновековието акростихът се разчита като тайно послание. Прочетени вертикално, първите букви на всеки стих изграждат определена дума, която насочва към основните идейни послания на текста.
Много често старобългарските писатели са вписвали името си под формата на акростих – Климент Охридски, Наум, а по-късно – Григорий Цамблак. Константин Преславски е автор на най-големия акростих в старобългарската литература, състоящ се от 440 начални букви на стихове и формиращ общо 18 стиха, какъвто няма и във византийската литература.
В азбучния акростих на „Азбучна молитва“ се съдържа глаголическата азбука, създадена от Константин Философ.
■ СМИСЛОВА ФУНКЦИЯ НА АКРОСТИХА В „АЗБУЧНА МОЛИТВА“
Функцията на азбучния акростих е свързана с идеята за благословеното слово, което може да поведе народа по духовния път на спасението. Посланието на акростиха приобщава „Азбучна молитва“ към извънкултовата официална литература и определя творбата като оригинално произведение, свързано с водещите идеи на Българското средновековие – утвърждаване на богослужението на роден език и разпространението на християнските идеи, културното развитие на българското общество чрез писменото слово и доближаването до божествената истина. Чрез азбучния акростих се внушава свещеността на глаголицата, тъй като Константин Философ вплита християнски символи в глаголическите букви – кръст, кръг и триъгълник.
В различните преводи от глаголица на кирилица, а после и в съвременните преводи може да има разминаване в конкретните думи, които са използвани в отделните стихове, но независимо от това остава основното идейно внушение на творбата, свързано с молитвата за Словото.
■ „АЗБУЧНА МОЛИТВА“ – СВЕТОГЛЕДНИ ИДЕИ
В Евангелието на св. an. Йоан Богослов с думата „Логос“ („Слово“) се означава Синът Божи – Исус Христос, Просветител и Учител на хората, защото просветлява душата им за божествените истини.
Темата за Словото е основна в старобългарската литература. То е „дар от Бога“, чрез който всеки може да се избави от невежеството и греха. Словото е връзка между човека и Бога, духовен път за спасение.
В творбата молитвата за Словото е химн на писмеността. В нейното съдържание може да се откроят следните идеи:
• авторът измолва от Бога творческо вдъхновение – „да ме лъхне с пламенното слово“ (по превода на Ем. Попдимитров, С., 1933 г.);
• разкрива радостта си от приобщаването на българския народ към духовното просветление на християнството – „законът твой е жив светилник";
• утвърждава вярата си в духовното израстване и сплотяването на народа чрез християнските ценности – „литна днес и славянското племе";
• отправя молитва – „ръце вдигам да получа мъдрост" – за духовна сила и просветление;
• подчертава значението на делото чрез контраста между библейските образи „злоба фараонска“ – „херувимска сила шестокрила“;
• изразява идеята за приемствеността – „що учителите двама... начертаха", която се свързва с идеята за преклонението пред идеала;
• изповядва надеждата си да бъде проповедник на божествените истини, като ги „преведе“ на разбираем за своя новопокръстен народ език – „Да направя явно твоето слово за народа“;
• прославя Светата Троица във финалните стихове на творбата.
@bgmateriali.com
