Алеко Константинов създава един герой, сътворен с много обич и вдъхновение, който, макар и пълен антипод на автора си, му донася незабравима слава. Не е трудно да се открият източниците за творческото въображение на писателя, защото Бай Ганьо е по-скоро творение на действителността, отколкото на писателя. Алековата заслуга е в навременното му взиране в епохата, в нетърпимостта на чувствителната му и честна гражданска съвест към пошлото, грубото и прагматичното. И понеже „главната му надежда" е, „че кога да е, ще бъде оценен по достойнство", както отговаря на Иван Шишманов, Щастливеца ситуира новия герой на събляклата „агарянския ямурлук" България на страниците на художествената литература.
Алеко се увлича по пътешествията, мечтае дори да направи околосветско пътуване. И тази страст по чуждото и невидяното, по далечното и екзотичното, по отдавна свободното и цивилизовано друго пространство е естествена, след като векове наред българинът е отправял своя взор най-много до хоризонта на своето родно място. Дошлата свобода отключва жаждата за движение, за промяна, за удовлетворение на човешкото любопитство към чуждия начин на живот.
Бай Ганьо също е обзет от желание да пътува. Какво ли ще стане, ако двамата - Алеко и човекът с дисагите, се срещнат? Едва ли обаче те биха се срещнали, защото двамата имат различни интереси, респ. пътища. Единият иска да научи повече за чуждите нрави и култура, а другият продава, скъперничи, сякаш иска да подчини чуждия свят на нашата „култура". Европа трябва да научи повече за Балканите. Но ето че двамата пътници се срещат. Единият се превръща във вдъхновение за другия. Да отидеш чак в Чикаго и там да видиш, че „до една маса в кьошето седи по турски върху сандък, постлан с килим, някой си българин Ганьо Сомов, с антерия, с широк червен пояс и безконечни сини шалвари..." Е, това се казва щастие! Не стига, че преди малко си видял чудото Ниагара и си благодарил на Бога, че си доживял да го зърнеш, ами сега и това - да отидеш в Чикаго, и там да откриеш нещо, което отдавна си търсил да намериш - прототипа на своя литературен герой. С какъв ценен товар ще се завърне любителят на пътешествията от далечната земя – с „хрумналата идея за бай Ганя".
Вазов създава „галерия от типове и нрави'български"в повестта „Чичовци", а Алеко успява да създаде типовия образ на балканските нрави само чрез един единствен герой. Успехът на Щастливеца се дължи на намерената подходяща среда, в която е поставен Бай Ганьо – в пределите на европейското. Авторът се досеща, че за да внуши нещо истинско, да създаде нещо колоритно, то трябва ярко да контрастира на фона, върху който ще бъде изобразено. Затова търговецът на розово масло, въоръжил
се с достатъчно хитрост, пресметливост, подозрителност и нахалство, натъпкал шарените дисаги със скъпоценните мускали, може вече да хваща „трена" за Европа. Но защо за Европа – ние къде сме? Като че ли не принадлежим на нито един континент, все не си знаем географското местоположение. Мислим се за европейци, а пътуваме към Европа. Тя ни мисли за ориенталци, а пък митническият служител от Нюйоркското пристанище предизвиква гнева на Алеко, защото ни смята ту за унгарци, ту за „руси", ту за турци. Но колкото и Европа, и светът да не са чували за младата ни държава, Бай Ганьо ще им покаже къде се ражда розовото благоухание и какво значи „булгар".
Алековият герой цени времето. Не иска да пилее живота си в безрезултатни пътешествия и да бъде търсач на „културни" впечатления. Ако беше такъв, той би тръгнал само с куфар (Бай Ганьо и куфар?!), сложил в него най-необходимите принадлежности, с пътна карта и джобни пари. Но нищо от тези неща не му е необходимо. Той не е от тези, които сменят дрехите си всеки ден, не му трябва географски пътеводител, защото все ще намери нашенец да го упъти къде се намира най-евтиното кафене. Бай Ганьо няма навика да търси музеи, а джобни пари все ще изкара, ако има „келепир" в търговийката с мускалите. Той е и пестелив, не си пада много по обичайните за европейците бакшиши. Така че в пълна сила за него важи максимата, че „времето е пари". Каква му е сметката, ако „гледа Виената" - „хора, къщи, салтанати" си има и у нас. Героят изпитва болезнена ревност, когато другите му се хвалят с историческите си и културни забележителности. Недоверчив е към тази част от европейското, защото дълбоко в своята „бронирана" за „зложелателите" душа, той смята, че всичко това е не защото желаят да обогатят културата ни, а защото искат да ни „скубят". Затова на изложението в Прага, в един от музеите Бай Ганьо възкликва: „Поврага им старините, дайте тука перото! Дай, че бързам!", и като в алея на славата оставя следа за своето велико присъствие. Написва с „разтреперана, влажна и потна ръка... две звучни думи: Ганю Балкански.” Така героят оставя своя автограф върху европейската „карта". Само да посмее Европа да нехае за нашето съществуване. „Звучните думи" озвучават гръмко всяко пространство, където се намира Алековият герой. В операта или в банята, у Иречек или на изложението в Прага, българското ще се популяризира. Българско не значи изостанало и просташко, наивно и беззащитно. Времето на робското послушание е вече история. Сега Ганьо Балкански ще рекламира новото лице на родината.
Първата част на книгата „Бай Ганьо", където нашенецът е в Европа, е осеяна от думи и изрази, свързани с националната принадлежност на героя. „Сега му е времето" да се манифестира всичко. Което е всепризната наша гордост - гостоприемство, „болгарский табак ‘‘, български инат. Така изпъква родното на европейска територия. Като екзотичен експонат мустакатият пътешественик кръстосва пътищата на Европа. А това пътешествие не позволява на героя да се докосне до сърцевината на цивилизацията, затова, макар „врял и кипял из Европа", тя не го впечатлява, а е „станала като таквоз... като нищо. "Нищо е и Бай Ганьо за нея. Защото Европа не са задимените кръчми и евтини бръснарници, тя е нещо по-„таквоз" - по-недостъпна за човека, който се страхува да общува с нея чрез културните й кодове. Тя гледа на него както изумените немци наблюдават „фееричните" движения на балканския плувец в банята. Негодуванието им бързо се сменя със съжаление, което обаче грешно е разкодирано от въодушевения демонстратор като „безкрайно удивление на неговото изкуство”. Това незабавно повишава самочувствието на Бай Ганьо, който желае цяла Европа да чуе гръмкото: „Булгар! Булга-а-р”. С една дума - пази се, европейско, българското идва! Ти сега ще видиш „ехе, на какви работи още е той способен!" България може спокойно да си кротува под старопланинската сянка, защото има кой да я покаже на другите. Нейното име кънти из европейските улици: „инат глава българска", „болгарский табак", „българи сме най-сетне", „и туй ми било българин", „България майка мила", „гостенин от България", „ще си приказваме за България". Бай Ганьо упорито спекулира с тази екзотична дума, сякаш изговарянето й повтарянето й ще накара европейците да я заобичат, както той я „обича".
Героят е в Европа, но сигурно носталгичните му чувства към родината го карат да не се прехласва сляпо по чуждия свят. Вкъщи и стените помагат, а там той е безпомощен, изложен е на постоянно враждебно отношение - щом всичко струва пари! У тия хора няма никакво гостоприемство. Ех, къде е българското? Как къде, у бай Иречек. Знае Бай Ганьо, че не може чешкият интелигент да не е възприел нещо от българските нрави, все ще се смили да почерпи с един обяд разговорливия си гостенин. А ако Иречек е забравил как се развива политическият живот у нас, то ето човек, който ще му сподели, че „не се рита срещу ръжена", че „не си ли с тях – спукана ти е работата", че „келепир има в тия работи". И най-важното е, че „като не им клатиш шапка - дявол не може те избра". Знае той кое е „средството да нямаш врагове", защото е „врял и кипял в тия работи", а и тепърва има да кипи.
Но стига господин Балкански е обикалял недружелюбните и пълни с исторически и културни забележителности европейски улици. Родината го зове. Отиде, видя, поспечели, не остана очарован от напредъка на другите държави. За него Европа няма лице, има само опако. Не може да я заобича. Дори създателят му бащински го моли да не бъде толкова черноглед: „Обикаляй Европа, разнасяй по всички краища произведенията на нашата хубава Розова долина и... моля ти се бе, бай Ганьо, взирай се по-дълбочко в европейския живот, дано му видиш лицето, стига ти се натрапвало все туй опаки!..." Но било, каквото било, „лице", „опаки", пътешественикът се завръща. А сега, пази се, Българийо, европеецът идва. Българинът в Европа е смешен и жалък, но на родна земя е заразително опасен и страшен. Към Европа - с дисагите, назад - със самочувствието, водещо след себе си безскрупулността, арогантността, приспособенчеството. Бай Ганьо вече няма да играе на дребно - мускалчета, гюлово масло! - това беше в зората на неговото извисяване. Сега има политика, парламент, вестници - все сигурни начини за забогатяване. „Хората пари направиха!” - не с идеали (тия с идеалите пишат хумористични очерки и нямат четиридесет стотинки да си купят тютюн), а с мъдрата житейска философия, че преклонена глава сабя я не сече, че опозицията е вятър работа. Ех, затова Бай Ганьо си я обича „България майка мила". В нея той е Ганьо Балкански, а не просто някакъв си българин. Само тук може и избори да прави, и вестник да издава, и депутат да става. С право се беше заканил на учените на път за Европа: „Страшни диванета са туй учените, ама ще се върне бай ти Ганю в България, па видя-щем кой е кум, кой е сват." В свои води героят изпълнява заканата си. Има подражатели, възхищаващи се на далновидните способности на завърналия се от чужбина сънародник. Гочоолу, Дочоолу, Гуньо Адвокатина застрашително вземат надмощие над „тия диванета учените" и Алеко истински се страхува за съдбата на младата българска държава, която не е имунизирана срещу такива парвенюта-простаци и може скоро да стигне до разочарование.
Но докато „непоправимият идеалист" се тревожи за надвисналата заплаха над родината му, героят му „работи" за собственото си благополучие. Докато Алеко „убива" пороците на новото време със смях, то неговото творение Бай Ганьо разчиства пречките по пътя си по най-сигурния начин - с куршум. Просто, защото е дошло време, в което най-доброто „средство да нямаш врагове" не е да им се кланяш, а да ги убиваш. Знае ги Бай Ганьо тия работи. Той що свят е „изръшнал".
@bgmateriali.com
