АЛЕКО КОНСТАНТИНОВ — „БАЙ ГАНЬО“
ОБРАЗЪТ НА БАЙ ГАНЬО — КОНЦЕНТРАЦИЯ НА ДУХА НА ВРЕМЕТО

 

      Творбата на Алеко Константинов „Бай Ганьо“ разкрива появата на един нов герой в ново битие, където ценностните параметри на съществуването са „нарушени“, профанирани са високите предосвобожденски идеали и цели. Това е време, когато високите нравствени стремления се сблъскват с най-низките и недостойни, прагматични измерения на човешката същност, когато „националните добродетели се превръщат в социални пороци“ (Б. Ничев).

      Подзаглавието на книгата насочва към романовия модел: „Невероятни разкази за един съвременен българин“. Словосъчетанието „невероятни разкази“ акцентира върху разказването. Така е подсказана значимостта не толкова на „приключенията“ на Бай Ганьо, колкото на наративната техника, а именно — как се разказва за тях. Няма друго произведение в родната ни литература, което да се опитва с такъв невероятен замах да открие онези нови екзистенциални алтернативи, които са в състояние да възстановят нарушената хармония на социалния ред. Уникалният образ на Бай Ганьо метафорично може да се определи като концентрация на духа на времето. Алековият герой се явява откровен негатив на епопейния герой от национално-освободителните борби. Констатацията на Иван Мешеков по този въпрос е, че у бай Ганьо „умира героят, идеалистът народник от Възраждането ни“. Бай Ганьо изповядва нова, прагматична философия, чрез която се превръща в герой на Новото време, характеризиращо се с динамични промени в обществено-политическия живот на България.

      В книгата „Бай Ганьо“ се разиграват вариации на един и същ сюжет — поведението на необразован, некултурен българин, попаднал в чужда среда. Алеко изгражда образа на своя герой чрез весели анекдотични историйки, които съставят пъстроцветен букет от забавни приключения на дребен амбулантен търговец на розово масло, втурнал се да забогатява чрез търговия (в първата част на книгата), и чрез политика (във втората). Под формата на забавни приключения Алеко Константинов засяга много от болезнените проблеми на националния ни живот, психология и манталитет.

      Пътешествието на Бай Ганьо из Европа може да се интерпретира като завоевателен поход на човек, дълбоко свързан с балканско-ориенталските нрави. Д-р Кръстев определя Алековия герой като „балканския тип простак“. Тръгнал из Европа като търговец на гюлово масло, героят предлага и определени количества национална идентичност, което засилва представата за невъзможността на „балканеца“ да се интегрира в модусите на един непознат, различен от нашия свят.

      Бай Ганьо пътува из Европа с ясното съзнание за културната й различност. Пред него стои нелеката задача да се „скрие“ зад маската на европееца. Но външният му вид и поведението му контрастират на културната европейска среда. При сблъсъка на „родното“ и „европейското“ се открояват видимите разлики между истинските европейци и псевдоевропееца. Оттук се ражда и комизмът, породен от сблъсъка между две култури. Под „белгийската мантия“ Бай Ганьо се опитва да скрие собствената си културна различност. С просташката си недодяланост и обидно безкултурие той е ярка антитеза на западноевропейската култура. Самотен оригинал не само сред европейците, но и сред сънародниците си, които по време на пътуването започват да асимилират чуждите културни навици, героят прекрачва всякакви задръжки, което превръща поведението му в истинска атракция. Чужденците безпроблемно разпознават в него грубия, арогантен и безкултурен българин. В същото време Бай Ганьо демонстрира гръмко своя патриотизъм. Той се бие гордо в гърдите, крещейки: „Булгар! Булг-а-ар!“, но в душата му няма и следа от носталгия по родното.

      Пътуването на Алековия герой из Европа не означава желание за опознаване на традициите, обичаите, културните символи на конкретната страна, не е и опит за интегриране в чуждото географско пространство. „Мераците му“ се ограничават до задоволяване наличните консуматорски потребности, което най-ярко проличава в диалога на героя с майката на Иречек: „Аз много съм любопитен да изуча Европа. Ето сега например, да речем, у нас дойде ли пладне — сядат да обядват. У вас е инак наредено. Вий кога обядвате например?“ Мисълта за предстоящ обяд у Иречек ликвидира нищожния интерес на героя и към Пражките старини в музея на пан Напрстка. Завидното самочувствие, с което Алековият герой говори за чуждото, го мотивира да пренебрегне културните знаци на европейския свят, като постави битието на най-нисше равнище: „Знам ги аз, тукашните жени“; „Супа готвите? Зная аз“; „Нали ги зная аз тях! Славяни!...Бошлаф!...“

      Парадоксално е умението на героя да идентифицира всичко чуждо като българско.

      Жителите в Ниш и Белград са разпознати като българи: „Вий всички сте българи, ама се сърбеете“, чешката песен също има българско звучене. Комизмът тук е породен от акта на „преобръщането“ — дегизираният като европеец балкански представител разпознава чужденците именно като маскирани българи.

      Проявленията на „байганьовщината“ се открояват предимно в битов план. В житейската концепция на Бай Ганьо не доминират етическите ценности, а изцяло материалните в техните най-откровени прагматични измерения. Бай Ганьо е събирателен образ на онези недоверчиви и мнителни хора, които са измъчвани постоянно от подозрения, че ще бъдат обрани или измамени, на онези, които откриват нечисти помисли в думите на другите. Затова Алековият герой избягва целенасочено „трегерът“, когото среща в чешката столица. Когато той посяга да поеме дисагите му, Бай Ганьо категорично отказва да му ги даде „едно, защото мускалите са вътре и може „да запраши нанякъде“ и, друго, гледа го облечен добре, кой знае колко ще го оскубе“. Срещата с непознатия го плаши. Алековият герой се страхува, че ще бъде измамен, ограбен и по този начин обрича на неуспех всеки свой опит да опознае чуждия свят.

      Чрез търговията на мускали с розово масло в Европа героят на Алеко се стреми „да натрупа капитал“, казано по европейски, или „да удари келепира“ — по нашенски. Всеки един детайл от поведението на Бай Ганьо говори красноречиво за голямото му скъперничество. Ползата и материалната изгода стоят над всичко в системата от ценности на Алековия герой. С изключителна пластичност писателят налага внушението за бездуховната и примитивна същност на героя си — безцеремонен авантаджия и скъперник, който трепери за дисагите си. Така например Бай Ганьо свежда посещението си в дома на чешкия професор Константин Иречек единствено до равнището на материалното — да похапне на чужда сметка и да не харчи излишни пари за хотел, когато може да се възползва от гостоприемството на домакина: „Иречек е живял в България, обича българите, ще иде бай Ганьо у него: „Добър ден“ — „Дал ти бог добро“ — и може да го покани в къщата си; защо ще си дава паричките по хотели?“

      Започвайки от първичното равнище — завладяването на чуждата трапеза, героят е готов да завоюва и други полета на вещественото. За него единственото материално измерение на родното, което той може да пренесе и впише сред знаците на чуждия социокултурен модел, е тялото му. Само то може да осигури сигурно присъствие в чуждото битие.

      Жив интерес буди и разграничаването на европейската от родната „кухня“. Супата, като символ на европейската цивилизованост, противостои семантично на традиционната ориенталска чорба, подправена с люта чушка. Европейците не разбират странностите на своя гост, а той, от своя страна, търси спасение и защита в единственото, което знае и познава — българското: „…нали знаете, „ България майка мила“ не може без лютичко — казва иронически бай Ганьо и без да чака повече, скача от стола, спуска се в кабинета, домъква дисагите си, прикляква над тях гърбом към стопаните и донася на трапезата две чушки.“ Зависимостта на героя от храната се експлицира в умалителните форми „хлебец“, „чушчица“, „сиренце“, „кафенце“ и др. Огромният му апетит се изразява чрез звукоподражания — мляскане, грухтене и други нискокултурни прояви: „А, оригнах се, прощавайте; туй малко просташко пада, ама пърдон, човещина, не можеш да го задържиш!“ Оказва се, че въпреки цивилизационната среда човек не може да прекъсне естествената връзка с висшата първична сила, наречена природа. Речта на героя е изпълнена с народно-разговорни думи и турцизми, които преобладават най-вече при нискокултурните и необразовани хора. Присъствието на тези думи в речта на героя най-добре характеризира бездуховната му същност, ограничения му светоглед, безкултурието му.

      „Българското“ е податливо на ситуиране в различни ценностни зони, но тук то „се внедрява“ неумело. Под доста примитивното си прикритие Алековият герой смело атакува чуждата трапеза. И ако завладяването й се нуждае от упоритост и хитрост, то самото хранене изисква вдъхновение и енергия. Бай Ганьо извършва акта на хранене в една силно нормативизирана зона, чиито регламентации са чужди, неусвоими за него. В този смисъл храненето е първият и максимално прагматизиран акт, с който героят провокира и игнорира чуждия свят. Пред веднъж завоюваната трапеза човек не е нужно да поддържа манипулативната маска. Той може да бъде самият себе си. Неговото тяло прекрачва отвъд всякакви задръжки и конвенции, за да изпита насладата на едно първично усещане. Алековият герой е един първосигнален, безсловесен тип. За неговото поведение е присъщ повече езикът на тялото, отколкото думите: „И почна да сърба; ама сърба българинът, не се шегува, триста псета да се сдавят, не могат го заглуши. Едри капки пот му замрежиха челото и като че се стремяха да рукнат в чинията му.“

      Като образ-символ на различни негативни измерения на българското, Бай Ганьо олицетворява и онези нашенци, които са настроени, от една страна, скептично към обществено-политическия живот в страната ни, а от друга — са носители на дълбока гражданска простотия. Бай Ганьо е готов при всеки подходящ случай да „омаскари“ и съмишленици, и опоненти. Защото той е „врял и кипял в тия работи“. С характерния си хумор, наситен с незлоблива ирония, Алеко обобщава: „Иречек едва ли се е съмнявал, че гостът му разбира „тия работи.“ Бай Ганьо хем смята, че „всички са маскари“, хем се увлича по политическата партизанщина и няма нищо против „да намаже“ от нея. Неподатлив задълго на едностранчиви внушения, той се обявява за либерал при срещата си с Иречек, но бързо променя политическата си ориентация, заемайки позиция на колебаещ се, несигурен човек, който очаква от събеседника си да чуе убедителни аргументи „за“ или „против“ едните или другите, но все пак обобщава: „И едните, и другите са маскари!... Ти мене слушай, па се не бой! Маскари са до един!...“

      В първата част на книгата Алековият герой спекулира откровено с националната си идентичност, а във втората — с „овладения“ от него език на европейската цивилизация. След пътуването си из Европа Бай Ганьо се завръща в България, носейки заедно с дисагите си и доволна доза европейско самочувствие. Придобил „импозантна външност“, „турил вратовръзка“, Алековият герой демагогства, като брутално се опитва да „европеизира“ родното пространство. Светлозар Игов дава следната оценка на завърналия се от странство нашенец: „В Европа Бай Ганьо е смешен, а в България страшен.“ И това е така, защото докато в първата част той е представен откъм забавната му страна и изглежда „смешен“ в очите на читателя, то във втората част е действително „страшен“, поради размера на пораженията, които нанася (заедно със своите съидейници) на и без това ранимото ни, объркано обществено пространство. В света на родното Бай Ганьо разкрива най-тъмните страни на характера си. Той става предводител на „лумпенизирана тълпа“ и поема по пътя на най-низкото политиканство, на манипулациите и политическото хамелеонство.

      В новата ситуация Бай Ганьо преценява всички българи като „втора ръка“. Това, което е „донесъл“ от Европа, се появява в гротескно преобърнато изображение: „Европа му станала като таквоз...като нищо.“ Многоточието в този израз говори повече, отколкото, ако авторът бе използвал някаква конкретика. В смисловия потенциал на това многоточие се крие Бай-Ганьовият дух на бездуховното, на „келепира“, на псевдопатриотизма. Последният разказ от книгата разкрива и утвърждава по негативен път идеала на автора за обществения морал. Затова и констатацията му в края прозвучава с такава горчилка в тона: „Европейци сме ний, ама все не сме дотам.“ Отворената композиция на романа е сигнал за непреходността на Бай-Ганьовия образ.

      Образът на Бай Ганьо е ярка илюстрация на идеята, че егоистичните рефлекси и стремежът към самосъхранение чрез погазване на всякакви морални норми и хуманни принципи не са така страшни, когато става въпрос за лично оцеляване, но когато това се случва в условията на изграждане на националната ни общност, те се оказват пагубни.

Д-р Весела КРЪСТЕВА

@bgmateriali.com

Изтеглиsave