АЛЕКО КОНСТАНТИНОВ — „БАЙ ГАНЬО“
ЩАСТЛИВЕЦЪТ И НЕГОВИЯТ ГЕРОЙ
Алеко Константинов разкрива чрез своите творби позициите си на демократ, на свободолюбива личност и човеколюбец. В произведенията си писателят изразява нравствения си идеал за обществото, човешката душевност и взаимоотношения. Самият Алеко споделя в „Моята изповед“, че в живота си се ръководи от девиза „Свобода, честност, любов“ — свобода на словото, мисълта и духа, честност спрямо останалите и самия себе си, любов и себераздаване. Цялото му творчество потвърждава изповедното му твърдение.
Голямото откритие на Алеко Константинов е образът на Бай Ганьо, който свързва в едно цяло сложната и противоречива проблематика на времето. Художествено постигнат, героят притежава голяма обобщаваща сила и надхвърля рамките на епохата. Така творбата се утвърждава като дълготраен носител на актуални и до днес проблеми.
Създаването на герой като Бай Ганьо, чието име се превръща в нарицателно, е изключително явление за всяка литература, не само за българската. За никой друг герой в българската литература не е писано толкова много и така противоречиво. По тълкуванията, които се дават на Бай Ганьо, може да се проследи историята на българската литературна мисъл. Сложността на възприемането на образа на Алековия герой идва от изключителния заряд от неизменна енергия, съчетана с разрушителната безогледност при преследването на целите. Бай Ганьо е въплъщение на млада и неизчерпаема сила, като в отделни моменти неговият примитивизъм и прагматизъм достигат до наивност и наглост.
Бай Ганьо е рожба на едно преходно състояние на обществото, затова и у героя отчетливо изпъкват пороците на това преходно време, което е разрушило предишните норми на взаимоотношения, без да създаде нови. Аморалността на Бай Ганьо е аморалността на абсолютно лишената от задръжки егоистична личност. Той се отнася с пренебрежение към всякакви правила на поведение, особено когато преследва собствените си цели. Всичко в житейската му практика започва и свършва с неговия собствен интерес.
Класическата сцена у Иречек, когато Бай Ганьо се кръсти и намига, за да покаже, че се отнася несериозно към кръстенето, но го прави „за всеки случай“, разкрива освен неговото използваческо хамелеонство, но и отношението му към традицията. Всички жестове и белези, с които той изглежда традиционен българин, са изгубили духовния си смисъл. Той мени често облика си, защото нищо няма за него културна стойност. Носи червен пояс, но не защото държи на традиционната си дреха от самоуважение, а просто защото практическата нужда не му е наложила да го смени. Когато потрябва, Бай Ганьо ще облече и фрак, чиито джобове ще напълни с лакомства от княжеския прием. Културата е винаги и традиция, а героят е извън традицията. Това, което изглежда у него традиционно, е само инерцията на битовите навици, които в друга среда са смешни и жалки, защото носителят им е лишен от всякакво достолепие. Безкултурието на Бай Ганьо е не само в неспособността му да възприеме съвременната чужда култура, а в това, че той е извън всякаква култура, извън културата и на собствения си народ. Съществуването на Алековия герой е затворено в днешния му ден, в действието, което върши в момента, в интересите на момента. Миналото и бъдещето за него са без значение, освен най-близкото минало и бъдеще, които го засягат непосредствено.
В постройката на творбата е подчертана липсата на духовна перспектива в съществуването на героя. Алеко Константинов поставя началото на една своеобразна жанрова форма в българската литература — както е подчертано в подзаглавието — като поредица „невероятни разкази за един съвременен българин“. С това, че целият живот на Бай Ганьо е накъсан на кратки епизоди, които протичат в настоящето, героят се лишава от собствена история — не се знае дори къде е роден и какво семейство има. Изявите му са изцяло външни — и във взаимоотношенията му, и в действията му. Когато се поставя въпросът за развитието на образа, следва да се подчертае, че тук се касае очевидно не за истинско вътрешно развитие, което да протича във времето, а за по-отчетливо открояване на неговата същност. Развива се не образът, а разбирането за него — и на автора, и на читателя. Неустойчивостта, менящата се външност и липсата на вътрешен живот подчертават по изключително точен начин най-съществените страни от характеристиката на героя, които се запазват при цялата му променливост, липсата на вътрешни устои и приспособимост към всичко.
Характеристиката на Бай Ганьо се изгражда по отрицателен път — чрез качествата, които му липсват. Единственото качество, което той безспорно и реално притежава, е невероятната жизненост, способността му да се справя при всякакви обстоятелства. Без съмнение жизнената енергия, която кипи у него, подтиква Алеко Константинов в епизода „Бай Ганьо в Русия“ да изрази утопичното предположение, че героят може да бъде превъзпитан, ако попадне на добри възпитатели. Но такива не съществуват!
В образа на Бай Ганьо са съсредоточени всички проблеми, появили се в резултат на бързо променящия се живот през 90-те години на XIX век. Въпреки голямата им обемност, той не може да ги изчерпи, защото вариантите са много. В образа се сливат типично социални, национални и лични характерологични черти, като авторът постига изключително висока степен на художествено обобщение. У героя са въплътени редица характерни национални качества, деформирани в своите противоположности — „...своеобразна негативна метаморфоза на отделни улегнали, чисто положителни черти в психологията на човека от нашите географски ширини.“ (Боян Ничев)
В произведението се разкрива хуманистичният авторов патос на отрицанието. Творбата се изгражда на принципа на контраста — сблъсък между нравствения максимализъм на писателя и низките страсти на героя, чрез съпоставяне на Бай Ганьо и разказвачите, чрез нюансиране от автора на грозното у героя. В цялата творба е показан конфликтът между писателя и героя като сблъсък на две коренно различни ценностни системи: „Вземете опакото на Бай Ганьо и ще имате Алеко“ (проф. Иван Шишманов); „Алеко Константинов е идеалист, Бай Ганьо е вулгарнопрагматичен материалист.“ (Светлозар Игов) Впечатляваща е липсата на духовна свобода у героя, защото той винаги поддържа силните на деня: „Не знаеш, дявол да го вземе, колко ще изтраят днешните.“ Всички разкази на писателя го разкриват като интелигент и духовен аристократ, а героят му е груб парвеню и простак. Моралната позиция на Алеко Константинов е неговият най-здрав ориентир в сложността и многообразието на живота. Тя никога не е предмет на оценка, колебание и анализ. Моралните конфликти на времето не се превръщат за автора във вътрешна драма, както става с някои поети и писатели след него. Алеко носи своя морал като нещо неизменно у себе си и никога не го подлага на съмнение. И затова се смята за Щастливец.
В своята книга Алеко Константинов обезсмъртява едно печално явление в човешкия живот — липсата на идеали, пълното отчуждение от истинските човешки проблеми. Неговият герой е монолитен, непроменлив. Образът му е постигнат по нов, модерен разказвачески подход. Две оценки на съвременни литературни изследователи особено точно характеризират същността на този образ като естетическо явление: „Бай Ганьо има щастливата съдба да заживее извън книгата на Алеко, да придобие единствен в нашата литература — свой самостоятелен граждански, неподвластен на литературата и на смъртта живот.“ (Стефан Елефтеров); „Това може да бъде творба на свободни хора, не притеснени от границите между високо и ниско, хора, които ще престанат да виждат в „ Бай Ганьо“ само „отражение“ и свой огледален образ, а литературно творение, което самостоятелно и активно участва в българския духовен живот.“ (Никола Георгиев).
@bgmateriali.com
