АЛЕКО КОНСТАНТИНОВ
ДО ЧИКАГО И НАЗАД
(Анализ)
■ АВТОРЪТ
Алеко Константинов (1863 - 1897) е роден в Свищов в семейство на културни и образовани за времето си хора. Баща му е сред видните първенци в града, а майка му се слави като природно надарена жена със силно развито чувство за хумор.
Първоначално учи в местното училище, после за три години е в Априловската гимназия в Габрово. При започването на Руско-турската освободителна война се завръща в родния град и възторжено посреща руските войски, когато стъпват на свищовския бряг. Юношата става писар в канцеларията на местния губернатор Найден Геров, където по същото време работи и Иван Вазов.
След Освобождението баща му го изпраща в Русия да продължи прекъснатото образование. През 1885 г. Алеко Константинов завършва право в Одеса и се връща в родината. Няколко години е съдия и прокурор в Софийския окръжен съд. Понеже самозабравили се властници се опитват да му налагат какви присъди да произнася над политическите им противници, неподкупният съдия се оказва „неудобен“ и скоро е уволнен (1888 г.). Като доблестен човек и професионалист той се ръководи от принципите на правото, а не от интересите на управниците и с това си навлича техния гняв. Но дори безработен, преследван, младият юрист не изневерява на своите разбирания и запазва морала и достойнството си (неслучайно в личната си кореспонденция често се подписва „непоправим идеалист и безсребърник“).
Годините между 1885 и 1890 г. са трудни и в личен план. За кратко време той губи най-близките си хора: повалени от болест умират родителите и трите му сестри. За да надмогне синовната мъка и разочарованията от следосвобожденската обществена действителност, Алеко Константинов често търси утеха сред красотата на природата. Той е основоположникът на българския туризъм и един от учредителите на Туристическото дружество. Организира първите групи за екскурзии из родните планини. Поклонник на прелестите на българската земя, описва в пътни бележки впечатленията си. Страстта му да пътешества личи от факта, че посещава Всемирното изложение в Париж (1889), в Прага (1891), в Чикаго (1893). Плод на преживяванията от последното е пътеписът „До Чикаго и назад“, издаден през 1894 г. Бил е също организатор и член на един интересен кръжок – „Весела България“.
През 1894 г. в страната се провеждат избори и той е кандидат за народен представител от родния Свищов. Константинов е потресен от измамите и фалшификациите, от безсрамието на властта, от разбойническите методи, с които тя „печели“ гласовете на избирателите. Честният и принципен гражданин, непоколебимият защитник на демократичните права и свободи става свидетел на истински престъпления. Благородният му гняв безжалостно изобличава управниците в десетки фейлетони. Сатиричният му талант не подминава дори министър-председателя Константин Стоилов и Фердинанд – тогавашния български княз. Това естествено му печели заклети врагове. През пролетта на 1897 г., докато пътува с файтон заедно със свой съпартиец към Пазарджик, платени убийци стрелят из засада и Алеко Константинов е улучен, най-вероятно погрешка – объркват го с друг човек. Убийството разтърсва цялата страна. То отнема на България талантливия писател, хуманиста, общественика, демократа, природолюбителя, идеалиста – рицаря на честта, когото властта ненавижда, а хората обичат.
Най-значителното произведение, с което свързваме името на Алеко Константинов, е книгата „Бай Ганьо“ (1895). Главният й герой е най-популярният сатиричен образ в българската литература. Писателят създава също и пътеписи („До Чикаго и назад“, „Извън България“, „Какво, Швейцария ли?“, „През марта в Чепино“), разкази („Пази, боже, сляпо да прогледа“) и много фейлетони („По изборите в Свищов“, „Угасете свещите!“, „Дребни работи“, „Разни хора, разни идеали“).
Голяма част от творбите му са подписани с псевдонима Щастливец, с който хората и до днес го назовават.
■ ПРОИЗВЕДЕНИЕТО
Пътеписът „До Чикаго и назад“ е отражение на цялостните впечатления на Алеко Константинов от пътуването до Америка през 1893 г., където основната му цел е Всемирното изложение в град Чикаго. Преди него писателят е предприемал и други подобни пътешествия – до Париж и Прага, защото винаги са го интересували постиженията на човешкия ум и научно-техническите открития на народите. За пръв път обаче той напуска пределите на Стария континент и вълненията му са по-големи. Не само като българин, а и като европеец Щастливеца се среща с една много по-различна цивилизация, с несравними мащаби, с непозната култура и модерна обществена организация на живота, за които няма лични наблюдения до момента.
За Алеко Константинов пътуването е духовно приключение. Високообразован човек, той владее чужди езици и много чете. От дете мечтае да обиколи света. Любознателността му не е елементарно любопитство, а израз на стремеж да узнае повече, да разбере различното, да съпостави видяното – да откривателства. При това впечатленията му не са никак повърхностни и еднозначни. Той има набито око и за красивото, и за онова, което загрозява живота и природата. Способен е обективно да оценява и достойнствата, и недостатъците във видяното.
Първоначално записките му са публикувани в периодичния печат – излизат в три последователни броя на списание „Български преглед“. Но българският следосвобожденски читател е жаден да разшири мирогледа си, да научи повече за света и интересът е огромен. Това кара автора няколко месеца по-късно да преработи своите бележки и да ги издаде в книга под заглавие „До Чикаго и назад“ (1894).
■ ЖАНРЪТ
„До Чикаго и назад“ е пътепис. Пътеписът е прозаически жанр, който художествено описва конкретни места в конкретно време. В него основни са личните впечатления и преживяванията на пътуващия, който възприема и пресъздава фактите. В Алековите пътни записки последното е силно проявено. Последователността в описанието е определена от маршрута, но върху нея осезаемо влияят размислите, породени от видяното. Сам авторът отбелязва в творбата: „В тези пътни бележки аз излагам моите непосредствени лични наблюдения и впечатления, тъй както съм ги възприел в момента, без да ги проверявам и без да излагам това, което ми е известно за Америка от книгите“. Затова разказвачът не просто описва, а и сравнява, анализира, коментира собствените си преживявания и тези на срещнатите хора, а така подтиква и читателя да направи своя преценка.
В пътните му записки се открояват няколко обекта на описание: пътуването с кораб през Атлантическия океан, огромната Статуя на свободата, извисила ръст на континенталния бряг, колосалният Бруклински мост, оживените улици и архитектурата на Ню Йорк, Ниагарският водопад, динамичното битие на хората от фабричните предградия и Чикагското изложение.
■ ТЕМИТЕ
Откъсът засяга няколко теми, които се преплитат. Основната е как стои България сред света. Темата е болезнено актуална за народа ни в края на XIX век, защото съвсем наскоро държавата е отвоювала свободата си, след като пет века не е съществувала на световната карта. А несъмнено Чикагското изложение е един умален модел на планетата: в него си дават среща хора от близки и далечни краища на Земята, с различни езици и култури и в крайна сметка показват колко пъстролика е човешката цивилизация.
Неслучайно преди да навлезе заедно с пътеписеца в огромната експозиция, на читателя деликатно се припомня за „доста голямото“ Пловдивско изложение – мащабите се опознават в сравнение. Но дори и тази съпоставка се оказва недостатъчна: само индустриалната палата в Чикаго може да побере цялата ни столица с жителите и покъщнината им. Затова авторът просто се отказва от математически изчисления и предоставя на четящия възможност сам да развихри фантазията си. Вътре в гигантското построение гъмжи от хора, павилионите са стотици – „лабиринт“, сред който посетителят наистина е заплашен от изгубване. Цяло изпитание за гостите е в необозримото пространство да намерят българското представителство. То е сбутано в дъното на „тъмна и тясна уличка“ – едно „дюкянче“, затиснато сред грандиозните палати. Така още в началото е засегнат въпросът за относителността на представите, с които българите мислят за себе си и за света.
При осъзнаването на тази относителност разказвачът е изпълнен с ирония и болка. Те се проявяват особено при описанието на трепетно очакваната среща с родното присъствие сред изложението. Навлизането в сумрачното пространство на дюкяна е белязано от две витрини с розово масло – емблемата на ориенталска България. Но бързо след първото „мило“ впечатление се налага друго: за липсата на ярки постижения, с които България може да удиви света. Експонатите я представят по-скоро като изостанала селскостопанска страна: няколко кутии с тютюн и цигари, невзрачни восъчни фигури с типични дрехи на селска булка, шоп и военен. После се изреждат пешкири, плетени чорапи, бъклици, тамбури, мускали, ножици. С добродушна насмешка авторът изрежда тези образци, които създават пошла представа за народните традиции и занаяти и в никакъв случай не могат да се нарекат мостри за високи „технически“ завоевания. Те са примери от миналото, говорят за изостаналост, за липса на възможност родината да участва в реална конкуренция с модерния свят. За отечеството ни хората не знаят, но и липсва причина, която да ги подтикне да научат. Дори в любезните усилия на уредника Шопов непрестанно да преподава уроци по география личи провинциален комплекс за изостаналост. Пред очите на посетителите върху картата бастунът му първо показва Цариград, а после през Одрин се придвижва към Розовата долина. Даже претенциозното й определение като земен рай не заличава сянката на робството: какъв ще е този рай, щом никой не е чувал за него!
Засегната е и темата за отношението на другите към нас. То личи от бегло споменатите посетители, предимно американки, които се заглеждат по украсите в носиите и войнишките облекла. Въпреки старанието да спечелят вниманието им българските търговци не постигат нищо повече от възпитана любезност. Наблюдателите откликват с шаблонни изрази – „О, да! Добре!“, които показват само добро поведение, елементарно любопитство към странното, непознатото, но не и задълбочен интерес.
Но голямата болка на Алеко не идва от скромността на експонатите, с които родината присъства на изложението. Тя е свързана най-вече с хората, които ги предлагат: те са истинското „лице“ на България. Че са недодялани, без обноски (справят се криво-ляво с рекламата, не говорят, а се разправят с гостите), че не знаят езици (неспособни на пълноценен диалог със света), че нямат усет за новото – това той някак успява да го преглътне. Но че са с манталитет на мошеници, на безогледни търгаши – ето това наистина отблъсква пътеписеца. Нашите представители и продавачи не се притесняват да мамят, че стоките са старинни и затова – ценни. Те предлагат фалшификати вместо оригинали, увеличават цените, спекулирайки с незнанието на посетителите. Понеже сами са нечестни, гледат на тях недоверчиво, под вежди. Поради собствената си ограниченост не уважават и околните, а прибързано ги оценяват като абдали и будали: лесни жертви при надлъгване. Те не работят за авторитета на България, а го сриват. Търсят единствено лична изгода от присъствието си. Затова и отношението им към минаващите е презрително, като към мющерии – клиенти, които някак трябва да подмамиш и да им пробуташ стоката. За Алеко Константинов това е истински позор, който обяснява жеста със скритото зад вестник лице на разказвача: в него личи срам от такива сънародници, опит категорично да се разграничи от тях.
■ ГЕРОИТЕ
Водещ герой в откъса е разказвачът, през чиито очи читателят „вижда“ Чикагското изложение. Той носи черти на любознателен интелигент, жаден да откривателства в една непозната обстановка, но и обективно да предава наблюденията си, без да идеализира.
Първото му преживяване е искрено изумление: грандиозните мащаби са стъписващи, несравними с нищо виждано преди. Гигантските павилиони, красивите украси, ярката светлина, пъстрото гъмжило от хора го смайват. Зрителни, слухови и обонятелни усещания се примесват и той без свян признава неспособността да обхване всичко в детайли: отваря сетивата си само за най-едрите контури. Любопитството към света обаче не е притъпило интереса към българското. Очите трескаво търсят знаците на родното. Радостта, когато го открива, личи от епитетите мило и славно – намек за добронамереност и искрена патриотична надежда, че отечеството може да се впише в панорамата на света. Те обаче скоро са подменени от смущение. На фона на осветените палати на другите държави потуленият в мрак, затънтен дюкян поражда твърде слаб интерес у чужденците, а невзрачните експонати вътре едва се разпознават дори от българи. Неприкрито разочарование носят и самите мостри на родното - изглеждат вехти, незначителни. Те не са белези на напредък, затова пораждат насмешка: забелязват се по-скоро с обоняние, отколкото със зрение. Разминаването между очаквано и действително прави разочарованието да градира до състояние на срам. Неговите белези са наведеното тяло на разказвача, скритото зад вестник лице (дано не го припознаят като земляк на нашенците!) и преди всичко ироничните размисли колко непреводим е нашият образ за пред чужденци. Героят разбира, че трудността евентуално да се преведе на английски някоя статия за абички и салаши не идва от липсата на съответни думи, а от незначителността, от пошлостта на това, което вълнува българите.
Описан е и образът на г-н Айвазиян – търговец от панаира до изложението. Въведен в текста като софийски гражданин (тоест представител на модерното общество), той всъщност е напълно изостанал от времето човек. С усета на използвач е накупил евтино от селата всевъзможни битови предмети – домашно тъкани платна, килими, чорапи, обици и части от народни носии. Опитва се да ги пробута на американците като антикварни сувенири, лъжейки за произхода и за действителната им цена. Девизът му „Думите пари не струват“ издава манталитет на непочтен и алчен търгаш, който разчита единствено на измама във взаимоотношенията си с другите. Затова и надписът над бараката му е в пълен контраст с реалната стойност на продаваното: претенциозното рекламиране на стоката му е по-скоро подигравка с наистина значимото в България и цененото от българския народ.
Неколкократно изтъкваната любезност на г-н Шопов не успява да компенсира наивните му опити да впечатли посетителите. Като официален уредник той е гостоприемен домакин, мъчи се да възбуди интерес у гостите, склонен е дори да преувеличава райската хубост на земята ни и страховитата армейска мощ на държавата. Но даже неуморните усилия да преподава география по картата не са убедителни: сам той явно още изпитва неувереност в авторитета на отечеството, щом му приписва достойнства по съседство с Турция.
За читателя е особено важен последният образ от българската галерия. В откъса за пръв път се появява Бай Ганьо — герой, който ще се среща и ще търпи развитие в последващото творчество на Ал. Константинов. Въведен в разказа уж като незначителна личност (някой си българин, само собственик на маса в панаира), той се запечатва ярко в съзнанието на пътеписеца, а оттам и на четящия. Външният му вид издава пълна изостаналост: шалварите, поясът, цигарето, невъзмутимата поза на седнал по турски върху сандък го рисуват като ориенталски човек от времената на робството. Речта му изобилства от диалектизми и турцизми – не е направил никакво старание да надрасне изостаналата среда, от която е произлязъл. За непочтените му намерения говори откровеното признание, че е дошъл да продава фалшификати – полупразни мускали, налети с имитация на розово масло. Явно разочарован от несбъднатите очаквания за бърза печалба чрез мошеничество, Ганьо Сомов излъчва досада. Той не помръдва от мястото си, прехвърля на други задължението да общува с посетителите, защото хем не знае езици, хем не е склонен да прави усилия да се разберат. Незадоволеният
стремеж за материална изгода е толкова видим, че едва прикрива измъчващата го скука. Перспективите за парична облага не са се оправдали, а интерес да се обогати духовно, като разгледа един толкова впечатляващ нов свят, у него напълно отсъства: „омръзнало му да седи в Чикаго“. Това го изпълва с презрение към околната действителност и оголва просташкия му нрав. Примитивната му злоба се насочва предимно към жени (по-слабия пол), които набързо са заклеймени с няколко груби етикета само защото са бам-башка, тоест различни от нашите.
■ КОМПОЗИЦИЯТА
Постройката на текста в откъса следва стъпките на разказвача. Тя се движи от най-общото външно впечатление на наблюдателя, минава през описание на атмосферата вътре в изложението, регистрира по-малките детайли от българското присъствие сред него и завършва със срещите извън изложбените палати - на открития панаир. В сюжетния ход обаче се забелязват два момента на ретардации, които задържат действието. Те са важни, защото разширяват представите на читателя за личните преживявания на пътеписеца.
Първият е онова забавяне на случката, в което разказвачът дава воля на въображението си и мисли как би се превела една статия от български вестник на английски. Играта на фантазията с търсенето на съответните думи съдържа откровена ирония. Тя загатва не толкова за езикова немощ, колкото за фаталната отдалеченост на родината от модерния свят. Каквито и речникови единици да се подберат, България ще остане неразпознаваема или най-малкото неясна като място на някакъв технически прогрес.
Вторият момент е маркиран в текста с призив от самия писател към читателя: „Чакайте... Да поспрем...“. Подканата изостря вниманието към следващи важни подробности. Стоките на г-н Айвазиян и Ганьо Сомов и начинът на предлагането им пред чужденците окончателно опетняват рекламния и търговския облик, с който страната ни се надява да впечатли света. Тук задържането на действието постига не ефекта на приятната изненада, а обратния – на фаталното разочарование.
Неведнъж в текста се появяват намеци за контраст между мрак и светлина. Те са нещо повече от физически характеристики. Бяло варосаната отвън мащабна сграда на изложението грее и отвътре от електрически отблясъци (особено в големите палати на чуждите страни) и прави експонатите още по-привлекателни. Противно на тях, българският щанд е разположен в дъното на някаква тъмна тясна уличка, до него не досяга светлина, а мострите едва се различават след дълго вглеждане. Внушението за невидимост, непрозрачност има метафорично значение – загатва тъжната истина колко незабележима е държавата ни сред модерния свят и неговия технически напредък.
Свой определен стилистичен ефект има и употребата на ред умалителни съществителни в откъса. Многократно повтаряната дума дюкянче или уличка, абичка подсказват, от една страна, маломерността, незначителността на България в общността на напредналите държави. Но от друга, те загатват и за неудобството на самия разказвач, когато допуска как изглежда родината ни в очите на околните: тя едва ли предизвиква нещо повече от снизходително умиление.
За разкриване на субективните преживявания у пътеписеца роля имат и реторичните въпроси („А питате ли, успях ли да ги зърна сам всичките?“) и реторичните възклицания („Има хас да очаквате да ви описвам някой павилион поотделно!“). Те са израз и на емоционалното задъхване от вълнение, и на смиреното признание на разказвача, че е невъзможно с думи да предаде изобилието от впечатления.
@bgmateriali.com
