АЛЕКО КОНСТАНТИНОВ — „ДО ЧИКАГО И НАЗАД“ И „БАЙ ГАНЬО“
МОТИВЪТ ЗА ПЪТЯ И ПЪТУВАНЕТО

 

      Творчеството на Алеко Константинов е отражение на обществено-политическите, социалните, културните и духовните процеси у нас през 90-те години на XIX век. Тези процеси са свързани с разколебаване на ценностите в родовия патриархален свят. Стените, които доскоро са държали българина в един затворен свят, носещ белезите на национална изостаналост, се събарят и разкриват пред него възможности за съприкосновение с непознати му дотогава чужди страни, разширяващо неговия духовен и умствен хоризонт. Той започва да пътува из Европа и Новия свят, усещайки силата от приобщаването към нов тип социуми, към свободния дух на общочовешките ценности.

      Пример за това ново индивидуално виждане и национална психология е писателят Алеко Константинов, обзет от страстното желание да пътува из чужди светове, да опознава чужди култури и народи. Той посещава всемирното изложение в Париж (1889), в Прага (1891), както и в Америка — прочутото Чикагско изложение (1893). Новите поведенчески модели на нашето следосвобожденско общество писателят пресъздава в двете си бележити книги — „До Чикаго и назад“ и „Бай Ганьо“. Макар различни по своята същност, с различни повествувателни техники, коренно различен тип герои и смислови хоризонти, те са обединени от една голяма обща тема — пътя (в тесен и широк смисъл) и пътуването (като начин да опознаеш себе си чрез другия). Тази тема обединява двете възлови опозиции: „свое — чуждо“ и „ние и другите“. И в двете произведения българското и чуждото са непрекъснато противопоставяни. Тази позиция на автора е по-отчетливо откроена в „До Чикаго и назад“, където (по думите на проф. Протохристова) „...всяко наблюдение, свързано с бита, нравите, архитектурата, политиката... на Америка и Европа, поражда мнения и изводи за съответстващите им български явления...“

      Мотивът за пътя и пътуването се разгръща в пътеписа „До Чикаго и назад“. В него се откроява портретът на личност, поела пътешествие в един чужд свят отвъд океана, която с изострени до краен предел сетива, възприема всичко непознато и ново с огромен интерес. Впечатленията от този друг свят са толкова силни у разказвача, че словесният им израз представлява един животрептящ калейдоскоп, който ни прави зрители на богата многоцветна картина, съчетаваща динамика и мащабност, адска врява и пъстра бъркотия от езици, вероизповедания, народи — един шеметен и завладяващ живот.

      За разлика от Бай Ганьо, който, въпреки че се движи непрекъснато в една или друга европейска страна, остава неподатлив на сигналите от външния свят, невъзприемчив към проявите на обществения и културния живот на чуждите страни, разказвачът от пътеписа ни завладява със своята жажда да опознае културата, порядките и нравите в Новия свят, с преклонението си пред прогреса и цивилизацията на човечеството. Това е тип герой-пътешественик, изразител на едно по-напредничаво съзнание на нацията ни, с висок интелект, с богата душевност и оформени критерии за стойностното в живота. Той непрекъснато оценява, анализира, сравнява, коментира с проницателен поглед и критичен ум. Това е погледът на българина интелектуалец, който, зашеметен от видяното и преживяното в Новия свят, не престава да мисли за проблемите на своята страна, сравнявайки американския с българския обществен живот. Чужд на едностранчивото виждане, той съзира и достойнствата, и недостатъците на американската действителност, изграждайки нееднозначен образ на Америка.

      Безкрайно е възхищението на Алеко от забележителностите на Новия свят, впечатляващи със своята мащабност, грандиозност и импозантност: нюйоркското пристанище с пъстрото гъмжило от параходи, колосалният Бруклински мост, по чийто огромен корпус хората изглеждат като „микроскопични животинки“, разнообразната култура на Бродуей, приличащ с пъстроцветието и движението си на „вечно танцующа балерина“. Възхищението на пътеписеца не секва, а продължава с нови нюанси при срещата с другите американски градове и техните забележителности — Вашингтон със знаменития Капитолий, Филаделфия със Съкровището (при гледката на което Алеко не пропуска да иронизира „патриотизма“, който биха развили у нас сребърните цепеници), Бостън с Музея на изящните изкуства (неизбежно е сравнението с местата, които посещава Бай Ганьо в европейските градове). Кулминация на безкрайното възхищение у разказвача е изключителната панорама на Всемирното изложение в Чикаго, където са си дали срещи какви ли не чудеса на света — рожби на човешкия гений. Многобройни павилиони на разнообразни народности от Америка, Европа и Азия, различни екзотични гледки, които се сменят пред погледа като на филмова лента. Авторът едва смогва да опише всичко, поразило въображението му. Особено го впечатлява „фантастичният замък“ на електричеството — достижение на цивилизацията, подействало силно на въображението на дошлите от България, където все още се използват газените лампи. Алеко не може да не отдаде своята почит на Колумбовия кораб с музея, отбелязвайки умението на американците да тачат своето минало. Това обаче не му пречи да изрази възмущението си от близостта на това „светилище“ с построеното до него здание на Круп — символ на безумието на човечеството.

      Живият интерес на разказвача към порядките и нормите на поведение на американците в техния бит е в пълен контраст с поведението на пътуващия в Европа Бай Ганьо, който не проявява никакво внимание и интерес към живота и нравите на европейците. Още в тази творба Алеко въвежда образа на бъдещия си герой Бай Ганьо чрез неговия прототип — българинът Ганьо Сомов. Пътеписецът е силно впечатлен от материалното благосъстояние на жителите отвъд океана, от организирания им живот, осигуряващ „реда и тишината“, защитаващ честта и имота на гражданите, от социалното равноправие на хората с различно обществено положение, от особената почит към жените. Докато Бай Ганьо възприема повърхностно хората, обстановката и събитията: „Бай Ганьо не им проумява от приказките, гледа ги, пухти с цигарето си...“ Изпратен от „един цариградски евреин да продава терше“, той пътува „трийсет деня из Средиземно море и Атлантическия океан, догде стигне от Цариград до Ню Йорк“. Неговите ограничени интереси и познания, липсата на духовни ценности се долавят в думите му, характеризиращи новия свят, до който той се е докоснал, пътувайки: „Бамбашка свят... Студен свят. Па и женските им хептен заиф работа.“

      За разлика от своя герой, Алеко Константинов е надарен с проницателен поглед и критично мислене. Той не абсолютизира ценностите в Новия свят. Възторгът от постиженията на техниката и от уредения живот на гражданите в тази страна се съчетава с неприятни впечатления от някои особености на американската действителност, които внасят дисонанс в горещите му възхищения. Негативите са свързани с прояви, засягащи държавното управление — корупция, злоупотреба с властта — плод на „жаждата за злато“. И особено с явления, крайно неприемливи за българина и славянина Алеко — студенината и отчуждението на американците, неспособността им за нормални и сърдечни човешки взаимоотношения — резултат от всепоглъщащия ги стремеж към материално възмогване и от надпреварата за печалба. Според Алеко именно тази насоченост на американците е изсушила душевността им, автоматизирала ги е и ги е превърнала в „человекоподобни машини “.

      Пътешественикът-разказвач, поглъщащ жадно всичко видяно в чуждия свят, го осмисля и оценява. Натрупаните впечатления (особено тези, отнасящи се до същността на човека) го водят до размисли за съдбата на личността в технизираното общество. Излизайки от хуманистичните си позиции в защита на свободата на личността, той защитава идеал, поставящ развитието на творческите сили на човека без конфликт с обществото. Негово дълбоко убеждение е, че техниката е истински ценна, когато е създадена с хуманни цели и служи за хармонично съчетаване на обществения напредък и личното усъвършенстване на човека. А човекът успява да се извиси, когато съхрани своята духовност и чувствителност към истинските стойности в живота.

      Към духовното богатство и предимствата, които героят от пътеписа „До Чикаго и назад“ притежава пред своя антипод Бай Ганьо, се прибавя и отношението към природата. Чувството на възхищение пред природната красота и усещането за нейното величие — абсолютно чужди за Бай Ганьо — са част от духовната същност на разказвача в пътеписа. Великолепните описания на океанската буря и на фантастичния природен феномен Ниагара издават не само перото на талантлив художник, но и присъствието на една светла и духовно извисена личност, чувствителна към красотата, която се явява в най-изчистена форма именно в неподправената природа.

      За разлика от пътеписа ,До Чикаго и назад“, където разказвачът е едновременно и свидетел, и герой (участва в събитията), в енигматичната книга „Бай Ганьо“, определена в подзаглавието като „Невероятни разкази за един съвременен българин“, мотивът за пътя и пътуването се разгръща в широк план чрез образа на знаменития герой Бай Ганьо. В нея се разкриват процеси, свързани с бързото смесване на два типа култури, на две духовности — на отмиращата българска патриархалност и на напредналия европейски свят. Алеко Константинов превръща пътуването на „Бай Ганьо по Европа“ в средство за национално самопознание чрез съизмерване с европейския социален и културен опит. Бай Ганьо е българинът, откъснал се (но не напълно) от нашата патриархална еснафска среда и попаднал в едно ново социокултурно пространство, за което не е дорасъл. Той се оказва неподготвен за адаптация към европейския живот, въпреки повишеното му самочувствие на току-що излязъл от затворения свят на национално робство и социална зависимост.

      Символичен смисъл има още първото изречение на книгата: „Помогнаха на бай Ганя да смъкне от плещите си агарянския ямурлук, наметна си той една белгийска мантия — и всички рекоха, че Бай Ганьо е вече цял европеец.“ Заменянето на агарянския ямурлук с белгийска мантия намеква за стремежа на героя да покаже, че се е освободил от наслоенията на миналото с неговата патриархалност и изостаналост и че е готов да се приобщи към европейския свят. Обобщението: „и всички рекоха, че Бай Ганьо е вече цял европеец“, включва в прицела на иронията и общественото мислене, че с външна промяна можем да се приобщим към социокултурното пространство на другия свят. Всички разкази, които описват похожденията на героя в Европа, сочат, че Бай Ганьо не е европеец, въпреки че иска да се представи за такъв.

      Самочувствието на „пътешественика“ Бай Ганьо е твърде високо. Той не пропуска случай да се похвали къде ли не е ходил — Едрене, Цариград, Гюргево, Турну Магурели... Посещавал е и големите европейски градове Виена, Прага, Дрезден, бил е и в Швейцария, и в Русия. Неговото пътуване в Европа представлява обаче само едно прекосяване на нейното географско пространство („що свят съм изръшнал“), а не приобщаване към нейния социален и културен свят, който той не може да разбере и оцени. Героят няма сетива за него, не е подготвен вътрешно за интегрирането си там. Новите исторически условия и социални промени у нас са развили у Бай Ганьо само стремеж за материално облагодетелстване, при това — в твърде елементарна форма. Ето защо Бай Ганьо оценява чуждото пространство само от гледна точка на „гешефта“ и „келепира“. Той няма интерес към забележителностите на европейския свят — прояви на цивилизацията. Какво ще й гледа на „Виената“„град като град: хора, къщи, салтанати“. Или у Иречек, когато му предлагат да разгледа албума: „Не ща, благодарим... Колко съм ги гледал аз таквиз картини и портрети!“ За равнището на манталитета му говори епизодът, когато му показват и разказват за паметника на Мария Терезия в Прага, а той, вместо да слуша, реагира с „дяволско подмигване“, издавайки на придружителя си занимаващия го въпрос, гледайки подир една жена: „Как ги познавате вий коя е такваз, коя не е?“

      Бай Ганьо не изпитва желание да се запознае нито с културните забележителности на чуждите страни, нито с бита, нравите и обичаите на другите народи. „Любознателността“ му в това отношение се определя от практически интереси. „Аз много съм любопитен да изуча Европа“ — казва той, а всъщност се интересува кога европейците обядват, за да бъде навреме за обеда у Иречек.

      Героят живее с високото самочувствие, че е надраснал такива ненужни и несериозни неща като културата — той поставя над нея „търговийката“. Връзката му с традицията е прекъсната — той е лишен от характерното за старите българи уважение към науката, просветата, изкуството. За Бай Ганьо учените са „страшни диванета“, с които е готов да се разправи, когато се върне в родината си. „Чунким баща ми все опера е слушал“— казва той, и обаян от този принцип на оканемялост и ултраретроградност, не се стряска твърде от „новата мода“, т. е. от цивилизацията.

      Отношението на Бай Ганьо към културата и по-конкретно към изкуството има своя специфичен отпечатък. Героят има влечение към музиката. „Обичам музика“ — признава той пред домакините чехкини с известно снизхождение и дори се опитва да им посвири на пиано с един пръст. Каква музика обаче — песни като „Карамфилчето“, „Зелен листец“, „Нощ е ужасна“ и други „такива цигански прелести“, които му доставят висша наслада и му дават самочувствието на висок музикален капацитет.

      Комичното в образа на Бай Ганьо се създава от противоречието между самочувствието му на „непрост“ („Аз, знайте, не съм прост“) и непрестанните му просташки постъпки. Простащината е цялата му същност. Тя се проявява във всяко негово действие, издава „аромата“ си във всяка негова реплика, показва непобедимата си сила във всички негови взаимоотношения. Достатъчно е да си спомним картината с големия му „подвиг“ в банята, сцената с обеда у Иречек или начина на неговото хранене у Иречек, което Алеко представя като музикална композиция от „мляскания, грухкания, смъркания, тракания, цъкания, смукания“.

      С други думи, писателят непрекъснато посочва ролята на телесното у своя герой. Ръцете му все опитват нещо „да докопат“, устата му все иска нещо да погълне, издавайки „странни звукове“.

      Алековият герой живее със самочувствието, че е представител на освободен народ с перспективата на нация, търсеща своето място сред другите народи. С ниска култура, ограничен и без критерии, той не може обаче да преценява правилно видяното, да види разликата между родно и чуждо. Оттук е и неговото неприемане и отрицание на чуждото. За него „другите“ са чужденци, които заслужават пренебрежение. Австрийците са „мазни“, немците — „прости“ (не се сещат един гвоздей да забият в стената на банята), унгарците нямат човешки език, а само „хеке-меке“. Не пропуска случай да уязви сърбите: „Вий всички сте българи, ама се сърбеете.“ Той вижда у чужденците само стремеж да го мамят, желание да го „скубят“, т. е. преценява чуждия свят през своята морална (всъщност аморална) гледна точка. Приписаните на този свят принципи са да „гледат само кесията“, „само пари искат“, които са всъщност неговата стратегия.

      Пренебрежението на героя към чужденците е съчетано с фарсовата форма на повишено национално самочувствие. „Булгар! Булга-а-р!“ — тържествено и със смешна патриотична екзалтация се тупа Бай Ганьо по гърдите пред смаяните немци в банята, с тон, който сякаш казва: „Ето го, видите ли го, българина!“,... „сливнишкия герой, балканския гений!“... „Прости били българите, а! Гиди чифути с чифути!“, без да съзнава, че с поведението си излага не само себе си, а и собствената си нация.

      Според Алеко Константинов Бай Ганьо има доблестта на китайците — „да се огради със стени против нахлуването на цивилизацията“. Където и да отиде, той не може и не иска да се освободи от себе си — от своите нрави и привички. Среща се с едни и същи хора — турци, гърци, арменци, арнаути, сърби, които не му носят нищо ново, но не и с носители на европейската цивилизация. Посещава все едни и същи мръсни кафенета, далеч от обществените места, свързани с културни прояви: „А че вън от тази ограничена сфера почва европейският живот, той не знае и не иска даже да знае.“

      Пътуването на Бай Ганьо из Европа всъщност е едно непътуване, закотвяне в собственото пусто пространство. Това е „пътуване през света като през пустиня“ — казва Тончо Жечев, наричайки Алековия герой „най-окаяният пътешественик на земята“, „без божествената лудост на Рицаря, без идеала на Одисеи“.

      Образът на Бай Ганьо обаче е мултиплициран в множество байганьовци. Това са онези български студенти, които по цял ден киснат из кафенетата, играят карти и табла, не познават нито библиотеките, нито музеите, не научават чуждия език на съответната страна, защото се движат само в своя среда. Далавераджии, изнудвани, лъжци, шарлатани (един от тях иска с измама да получи диплома за два месеца), това са „тъмни герои“, които представят нашата татковина откъм най-лошата й страна. Поели пътя към Европа, тези герои остават недокоснати от нейната култура и духовност. В тяхната компания Бай Ганьо се чувства в свои води. И все пак, „Бай Ганьо е най-големият байганьовец“ — находчиво казва Михаил Неделчев.

      Докато е в Европа, Бай Ганьо проявява пренебрежение към европейците, то завърнал се в родината си, той заживява със самочувствието, че е „цял европеец“. „Човекът врял и кипял из Европа, Европа му станала като таквоз... като нищо“ — коментира писателят с присъщото си чувство за хумор. Той непрекъснато изтъква пребиваването си в Европа. С показно високомерие се обръща към Гуньо: „Ти знаеш ли кой съм аз? Ти знаеш ли, че цяла Европа съм изходил?“ А когато застава начело на пиянските банди с кръвясали очи по време на изборите, не пропуска да изтъкне: „И ние сме били малко-много в Европа и знаем тия пущини, изборите. Аз в Белгия съм бил...“ — сякаш узаконява с тази хвалба изборните си изстъпления.

      При сбогуването си с Бай Ганьо Алеко Константинов го умолява, разнасяйки из Европа мускалите с розово масло, да се вглежда „по-дълбочко в европейския живот“ — дано му види лицето — „стига ти се е натрапвало туй пусто опаки!...“ А във финала на книгата си авторът изрича знаменателната фраза: „Европейци сме ний, ама все не сме дотам!“ Пътят и пътуването все са дали нещо на героя, но е било нужно още пътуване с „по-дълбочко“ вглеждане в европейския живот, за да може писателят да изрече без допълнение думите: „Европейци сме ний!“

      Двете книги на Алеко Константинов — толкова различни по духовна атмосфера и по същността на своите главни герои, са същевременно близки по тематиката и по главната функция на героя си, който е пътуващият човек. Независимо от различните смислови реализации на мотива за пътя и пътуването, двете творби съдържат обща характеристика — пътуването като средство за национална идентификация, като механизъм за самопознание. И в двете мотивът за пътя се разгръща като начин за съизмерване с чуждия социален и културен опит. Въпреки че отразяват едно и също историческо време, те представят обаче два различни типа обществено поведение, два различни модела на съизмерване на собствения с чуждия опит. Единият — все още капсулиран от сили, задържащи социалното и духовното развитие на нацията, и другият — отворен за общуване и обогатяване с постиженията на чуждия свят, благодарение на едно вече зряло интелектуално съзнание.

Д-р София ФИЛИПОВА

@bgmateriali.com

Изтеглиsave