АЛЕКО КОНСТАНТИНОВ „ДО ЧИКАГО И НАЗАД“ - НИАГАРА! БОЖЕСТВЕНИЯТ РАЙ
„До Чикаго и назад" е една от най-забележителните творби в българската литература. „Хвъркатите бележки" на Алеко Константинов се превръщат в пътепис, след като писателят се завръща в родината си през 1893 г.
При срещата си с Новия свят авторът е разочарован от наблюдаваните контрасти в американската действителност. Но когато Щастливеца вижда чудото - Ниагара, душата му се изпълва с възхищение пред величието на природата. Разочарованието отстъпва и остава само срещата с красотата.
Изправил се пред Ниагара, Алеко вижда осъществената си детска мечта. Описанието внушава величието на во-допада , за да го увековечи. Авторът естет допринася за изключителното въз-действие на художествено изваяната картина на природното чудо.
Още преди срещата си с Ниагара Алеко сравнява образа на водопада с нещо непознато за него: „ Не съм любил и не зная какво сеща човек...", „не съм се женил и не зная какво сеща момъкът..." Пътеписецът толкова много иска да види чудото на природата, че се отказва дори от рая и на молбата на свети Петър отвръща с лек хумор: „Махни се с твоя рай, остави ме да видя Ниагара!" Щастлив е Алеко с усещането си, че е попаднал в земния рай. За него това е Ниагара. Пред божествената красота на този природен феномен бледнее дори библейският рай. Авторът завижда на хората, които вече са видели Ниагара, и ги нарича „Щастливци!". Когато Алеко вижда „онази осемдесетгодишна бабичка, която едвам пристъпва, поддържана от внуците си", разбира, че това може би е последното желание на старата жена. Различните поколения се срещат пред природното чудо и единственото вечно е Ниагара. Алеко използва ретардация* , за да засили желанието на читателя да зърне водопада.
Употребата на възклицателни изречения: „Ниагарският водопад!", „Ето го!", изгражда панорамна представа за великолепието на видяното. Художествената картина се допълва от кратки безглаголни изречения: „Долу-ад!", натрупването на глаголи: „Нещо ври, кипи, беснува се, гърми...“, и от редуването на слухови и зрителни представи. Така Щастливеца рисува земния рай, наречен Ниагара. Метафорични епитети, сравнения и образни градации внушават художествената представа за божествената красота на природното чудо. Щастливеца мечтае да види как би изглеждал водопадът през нощта.
Когато авторът се сбогува с неземно красивата Ниагара, нейният образ е одухотворен. Сякаш е живо същество, за което ще тъжи всеки, който го е видял: „Прощавай, Ниагара!“ Писателят отново извисява образа на вечната красота на земния рай пред краткостта на човешкия живот: „Много е кратък животът, за да имам надежда още веднъж да те видя!..."
Алеко Константинов описва чудото на природата по блестящ начин. Неговият пътепис „До Чикаго и назад" е вълнуващо „пътуване" за всеки читател към Новия свят, видяно от Щастливеца като необикновено преживяване.
*ретардация - повторение, използвано с художествена цел
@bgmateriali.com
