АЛЕКО КОНСТАНТИНОВ – „ДО ЧИКАГО И НАЗАД“
ПРЕД НИАГАРСКИЯ ВОДОПАД 

 


          След като е събрал вече множество впечатления от градовете и хората в Новия свят, българският пътешественик има щастливата съдба да види с очите си едно от чудесата на природата – Ниагара. С несдържана емоция започва разказът на Алеко Константинов за това чудо на природата. Едно силно възклицание, съпроводено с благопожелание, предхождат следващото повествование на автора и издават искреното му вълнение от изживяното пред прочутия водопад, на хиляди километри от родината: „Ниагара! Дай боже всекиму да изпита такива блажени чувства, каквито изпитах аз, когато наближавахме Ниагарския водопад, а още повече – когато блесна с всичкото си величие пред очите ми това чудо на природата!“ За да поясни, поне доколкото е възможно, усещането за предстоящата среща с тази природна забележителност, пътеписецът използва с шеговит тон образната метафора: „...ако в този момент се отвореха небесата и св. Петър ме повикаше да ми отвори вратата на рая, аз бих му извикал: „Махни се с твоя рай, остави ме да видя Ниагара!“ Наистина Алеко признава, че не познава любовното чувство, но това, което изпитва, може да се оприличи единствено с любовен трепет, обхванал всичките му сетива, с „нервозно вълнение“ и „нетърпелива жажда“. В този момент е на път да се сбъдне едно негово отдавнашно и съкровено желание. А има ли нещо по-хубаво и по-вълнуващо от мига, в който се сбъдва мечтата на човека! Невероятното преди: „...не съм допускал и мисъл, че ще я видя някой път“, сега е толкова близо до реалността: „Ниагара – чудната игра на природата, която привлича хиляди европейци в Новия Свят – ето я пред мене!“ Мисълта на писателя често изпреварва реда на впечатленията му. Силните емоции, които изпълват душата му, преливат една в друга и естествено пораждат възклицанието: „Щастливци! Те са видели вече Ниагара!“ Сред всички туристи, дошли тук от цял свят, Алеко забелязва една осемдесетгодишна старица, която едвам пристъпва, но вероятно водена от последното си желание, е успяла да види „чудесните водопади“, преди да умре. Според него това е прекрасен, щастлив завършек на човешкия живот – да се насити душата със земната красота.
          Авторът на пътеписа не пропуска нито една важна подробност по пътя към водопадите, а това прави разказа още по-интересен и въздействащ. Той изразява личните си възприятия съвсем конкретно и точно в звук и картина: „Чуваме глухо бумтене на падащата грамада вода. Между дървесата заблещукаха запенените къдрици на текущата по наклонна камениста плоскост вода.“ Светлина и динамика завладяват погледа – реката блясва, „запенена и буйно устремена между хиляди камъни към пропастта, пред която се издига една грива от разбита млечна пяна и изчезва...“ Писателят не пропуска нито живописността, нито мащабите на гледката. Следвайки пътеката, Алеко и спътниците му преоткриват загадката на Ниагара. Водопадът не се разкрива веднага пред очакващите го с вълнение и с живо любопитство туристи, а ги притегля стъпка по стъпка. Отначало, отбелязва авторът, се чува „подземното бумтене“, след това се вижда дъното на канадския бряг, после водата, която изтича. Използваните олицетворения подпомагат възприемането на картината: водата, „изиграла си вече ролята, уморена, но още запенена, отива лениво на почивка към водоврата“. Най-сетне настъпва дългоочакваният, желаният миг: „Няколко стълби надолу, една каменна полукръгла ограда... и Ниагарският водопад! Ето го!!...“
          Невероятното въздействие върху възприятията на онези, които застават за първи път пред божественото творение на природата, се изразява в тяхната естествена реакция. Времето сякаш изтича безпаметно покрай занемелите и прехласнати посетители, неспособни да помръднат, „вцепенени като в жива картина“. Определението „картина“ насочва към изкуството като универсална ценност, но тук тя е „жива“ и хората са част от нея. Това безспорно е най-великото изживяване, което може да се случи в живота на човека – да бъде едновременно част от природата и част от изкуството.
          Всъщност, според автора пресъздаването на неповторимата красота, разкрила се пред очите на съзерцаващите я хора от цял свят, не е възможно чрез нито едно от известните човешки изкуства и дейности. Поне за себе си той признава, че е невъзможно да го стори: „Който може, нека опише тази картина; който може, нека я фотографира, нека я нарисува!. ..Аз не мога!“ Чувството, завладяло всички присъстващи е изразено чрез градация, насочваща към емоционалното състояние на човека, изправен пред величието на природата: „Не учудване, не възхищение, не! Едно безгранично благоговение бе отпечатано на лицата на всички. Всички лица бяха сериозни, излеко бледни и като че ли изтръпнали! Като че не пред творението божие, а пред самия бог бяха изправени!“ Едва след като преминава първоначалното занемяване пред грандиозната, смайваща картина, писателят се заема да продължи описанието на пейзажа. Той не забравя, че е поел задачата да направи това заради своите читатели. По този начин онези, които не са имали възможността да се докоснат пряко чрез сетивата си до величието на Ниагара, ще могат да съпреживеят възвишените емоции, които тя предизвиква у всеки.
          Алеко Константинов насочва погледа към това, което става зад каменната ограда, до която стоят туристите. Разнообразието от нюанси на цветове, играта на светлината и на водната маса създават усещането за една прекрасна и незабравима картина. Описанието съдържа точни и изразителни съчетания от епитети и от глаголни форми, които насочват не само към удивителната красота, но и придават динамика и мащабност на картината: „... наляво падат буйни къдрави снопове разпенена вода и се губят на стотина метра долу, в една кипяща пенлива маса, от която се възнася силно бумтене; воден елмазен прах изхвърга тази кипяща маса; този прах по-нависоко се разредява, превръща се в прозрачна пара и слънчеви лъчи, като се преломя ват в нея, образуват полукръгла небесна дъга, двата края на която са натопени в разбитата и омаломощена вода, която скача от водопадите и напълня цялата пропаст на около два километра дължина и половин километър широчина.“ Като че ли единствено възклицанията могат да дадат най-адекватен израз на емоциите на наблюдателя: „Ето где е чудото на Ниагара! На повече от двеста метра широчина, върху една полукръгла вдлъбната скала, с форма на конска подкова в средата пада непрекъсната маса от ослепително блестяща пяна, на стотина метра дълбочина. Долу – ад!“. Едно от най-впечатляващите пейзажни описания в разказа е изградено именно чрез поредицата от глаголи в градация: „Нещо ври, кипи, беснува се, гърми, като че потърсва цялата околност... “
          Романтичното настроение възниква напълно естествено и непосредствено от гледката, при възприемането на която участват всички сетива. Нейното описание се запомня трайно заради сполучливите образни словосъчетания: „снопове пяна се мятат като фонтани нагоре, воден прах обсипва целия водопад и над него ти виждаш ясно как се възнася към небесата водната пара и пред очите ти се образуват облаци, които колкото по-нависоко, толкова по се сгъстяват и като че се вкаменяват над водопада.“ Възклицанието на автора издава ясно неговото настроение: „Как ли ще изглежда това в светла лунна нощ!“
          Човекът, изправен пред грандиозната мощ на природната стихия, бързо осъзнава колко нищожни могат да бъдат неговите технически творения. Няколкото „параходчета“, които обикалят долу, са „нещастни“, „мизернички“ пред „разпенените от преде им гиганти". Времето и разстоянието сякаш са без значение вече за посетителите на водния феномен, „замаяни от величието на ниагарските водопади“. Алеко Константинов отбелязва: „Четири часа се изминаха като четири минути“.
          В разказа на пътешественика не са пропуснати и онези сведения, които отбелязват как изглеждат парковете и градовете около Ниагара. Обиколката завършва с поглед към всичките водопади като „величествена картина“. Може би най-точната дума, с която авторът изразява възприятията на природолюбителите, е „се дивихме“. В нея се съдържа и възхищение, и учудване, и преклонение пред божествено красивата природа. Раздялата с нея предизвиква тъга, но и надежда за ново докосване до нейната неповторима и покоряваща хубост.
          Алеко Константинов и спътниците му отнасят завинаги със себе си спомена за прекрасните мигове, изживени пред Ниагарския водопад. Това е едно от най-върховните преживявания – когато човешката душа се е доближила, макар и за кратко, до божественото, когато е опознала земния рай в едно от неговите величествени проявления, наречено Ниагара.

@bgmateriali.com

Изтеглиsave