АЛЕКО КОНСТАНТИНОВ – „ДО ЧИКАГО И НАЗАД“
ПЪРВИТЕ ВПЕЧАТЛЕНИЯ ОТ АМЕРИКА
Извечният човешки порив към нови светове и пътища подтиква Алеко Константинов да посети Чикагското изложение през 1893 г. Писателят-хуманист, разочарован от следосвобожденската действителност у нас и привлечен от мита за американската демокрация, заминава за далечната презокеанска страна с надежда да види нещо ново, неизвестно и непознато. Като „будната съвест на своето време“, Алеко се опитва от позициите на демократ и хуманист да вникне в движещите сили на напредналите общества, за да разбере как би трябвало да се развива родината му в бъдеще. Затова и предприема това пътуване до Америка – като страстен пътешественик, да посети забележителностите на страната; като демократ и хуманист, да се запознае с общественото и политическото устройство на една държава в Новия свят, постигнала невиждан прогрес.
Съприкосновението с далечния континент оставя незабравими впечатления в съзнанието на писателя, които той пресъздава в своя пътепис „До Чикаго и назад“. След седемдневното пътуване през океана, корабът, на който пътуват Алеко и неговите другари, както: „И какви не щеш екземпляри между емигрантите! Всички части на света като че ли имат тука свои представители...“, най-после акостира на нюйоркското пристанище. Предварително изградената представа за Америка се съпоставя с картината, разкрила се пред очите на любознателния пътник, който жадно вперва поглед, за да види, чуе и разбере колкото може повече. От пръв поглед го зашеметява Бруклинският мост с колосалните си размери, правят му впечатление фабричните комини и грамадните фабрични постройки, „треновете“, които „хвърчат“ – всичко това е белег на материален напредък. Но Алеко наблюдава невероятната гледка не от позициите на турист, изпаднал в умиление, а с очите на хуманист, който преценява, че тук хората са поставени на втори план. Сравнението на ускорените темпове с „бясно вавилонско движение“ е неговата първа оценка за живота в Америка. Страстен любител на природата и ценител на красотата, Алеко не остава безучастен към последиците от техническата революция. Критичното му око веднага долавя високата цена, която е заплатена за постигане на прогреса – изгубената природна свежест и красота. Респектирай от постиженията, плод на ума и труда на хората, писателят е шокиран от тяхната нищожност. Те са „безконечно малки в сравнение с този колос“ и наподобяват „микроскопични двуноги животинки“. Алеко не се заблуждава, че този огромен материален и технически напредък обезличава човека, лишава го от очарованието и чистия въздух на природата. Напредъкът, който уврежда околната среда и съсипва човешкото здраве, за Алеко не може да бъде акт на хуманност. Това чувство на възхищение пред постигнатото и в същото време съзнанието за обезличаването на човека съпровождат писателя по време на цялото му пребиваване в Америка. Дотогава за него тя е била като мозаечно пано от разнообразна информация, получена от вестници, списания, книги, но лишена от въздействащата сила на непосредствените наблюдения. Писателят и неговите спътници са шокирани от първия си жив контакт с американец – митническия служител. Напразни са опитите на Алеко да уточни пред чиновника своята националност. В представите на служителя България не съществува. За него пристигналите идват от Турция и са записани като турци. Сцената е пресъздадена от Алеко с много ирония. В същото време тя приземява пристигналите български туристи от въображаемия в реалния свят. Очевидно е, че американците не се интересуват от друго извън собствения си свят. Докторът, един от спътниците на Алеко, с разочарование възкликва: „Остави ги, невежи!“ Зад невежеството на чиновника прозира слаба образованост, незаинтересованост и липса на уважение към гостите на тази страна.
Тръгвайки за Америка, Алеко пази спомена не само за родината, но и за Европа. В Новия свят пътеписецът непрестанно съпоставя наблюдаваната реалност с българската или с европейската действителност. Така оценъчните измерения визират предимствата и недостатъците и едновременно с това се превръщат в основа за философски размишления и естетическа наслада от разказаното. В емоционалните описания на Бродуей и на виенската - Ringstrasse, се откриват конкретни предметни детайли. Докато най-красивата улица в Европа прилича на „една изящна от мрамор изваяна хубавица“, то нюйоркската улица Бродуей впечатлява с шеметния ритъм на непрестанното движение. Пътеписецът, привикнал на по-спокойно темпо, я сравнява с балерина: „Broadway е една мила, с шаровете на дъгата облечена, вечно танцующа балерина.“ Оказва се, че единствено човешката красота и изящество могат да бъдат мяра за сътвореното от ума и ръцете на хората. С неподправена възхита Алеко се любува на пъстрата феерия от багри, украсяващи фасадите на къщите, с любопитство наблюдава многобройните рекламни надписи, поставени на всевъзможни места. Авторът е смаян от напредъка на американците в строително, архитектурно и рекламно отношение, създали подобно многообразие и неповторимост. В същото време писателят демократ е потиснат от цялото това бясно движение и импозантно строителство и той отново се връща в мислите си към факта, че цялото това външно материално богатство не прави хората по-щастливи и духовно по-богати, а им отнема личната свобода: „Гледаш и ти се премрежват очите от тези гиздави колоси, па като ти се спусне окото на улицата... Вавилон! (Ама, че го уподобих и аз! Колко са глупави, като си помислиш сериозно, тези сравнения с древността...) Като че някой пожар или друга грозна стихия е прогонила жителите на триединния град, обградила ги е и ги е задръстила в тези улици с всичката им жива и нежива стока и те се мятат назад-напред и търсят изход...“ След като не намира по-подходящо сравнение, Алеко се обръща към древността и асоциира библейския град Вавилон с разкрилата се пред погледа му картина на реалната действителност. Пътеписецът оставя свободен потока от впечатления и размишления, без да спести част от съдържанието му, като по този начин засилва чувството за непосредственост и искреност на преживяванията.
Алеко е впечатлен от материалното благосъстояние на американците. Всички са добре облечени: „Боже, няма ли поне един беден човек в Америка!“ Но в същото време писателят е убеден, че това материално благосъстояние не прави хората по-щастливи и по-богати, а им отнема личната свобода. Именно това негово убеждение противоречи на хуманните му разбирания за смисъла на човешкия живот. Предприемчивият американец до такава степен е подчинен на всевластната конкуренция: „...конкуренцията няма граници“, че е загубил нормалните си човешки качества и потребности за общуване. Технизацията на живота сякаш е изсушила душевността на американците. Срещата на пътеписеца със сърбина бай Неделкович затвърждава мнението му, че едно такова автоматизирано общество превръща хората в „человекоподобни машини“. Бай Неделкович – емигрант от четиридесет години, се радва да срещне „брача словени“. В подетия разговор Алеко все още вярва в прочетеното от книгите за американската свобода, демокрация и равноправие, държавно устройство и общинско самоуправление, но идва моментът, когато бай Неделкович разбива всичките му илюзии. Той разкрива пред гостите от България, че „велика корупцjя“ разяжда американското общество, в което „парица е царица“. Стремежът към печалба движи живота на американците и поражда подкупничество и деморализация в обществения живот: „овде е злато император“; „Със злато можеш купити и самог президента.“ Разочарованието на Алеко, че в този свят хуманизмът не е нравствена ценност, е огромно. С огорчение и тревога той възкликва в края на срещата си със сърбина: „Ох, хич не ми сгряваше сърцето туй „и в Америка е същото“!...“ Това, което Щастливеца се е надявал да открие в далечната страна – нещо добро, хуманно и възвишено, се оказва химера!
За пореден път писателят намира доказателство за антихуманната нагласа на американското общество и на Чикагското изложение. Той не може да не се възхити от богатото разнообразие на експозицията, постижение на човешката мисъл, но в същото време отново изпитва разочарование, че до светинята на американците – каравелата на Христофор Колумб, стои зданието със зловещата експозиция от оръдията на Круп. За хуманиста е непонятно именно там да присъства подобно нещо, „за срам и позор на човечеството и цивилизацията“. Защото оръжията, дело на техническия прогрес, служат не за благоденствие, а за унищожаване на хората. Алеко вярва, че постиженията на науката трябва да бъдат от полза на човека, а не да са насочени срещу него.
Към всички тези срещи и размисли се прибавят и впечатленията на Алеко от „желязната студенина“, с която се умъртвяват животните в чикагските кланици, за да допълнят картината на Новия свят, където: „Лутнали, припнали всички американци като чаркове на една машина, като че безсъзнателно, автоматически сноват, преплитат се и от машината капят долари, тези долари те пак ги влагат в машината и пак като чаркове сноват... Е, ами кога ще живеем...“ Ламтежът за злато, за богатство тревожи хуманиста Алеко. Това не е неговият свят, не е неговата мечта! Разочарованията и съмненията, които писателят изпитва по време на своето пребиваване в Америка, проникват в цялата му творба. Те обаче не му попречват да види и хубавото, и красивото. Към края на своето пътешествие той споделя: „Каквито и недостатъци да има американският живот, Америка все пак обладава една притегателна сила. Който поживее в Америка, не лесно се разделя с нея.“ А на едно от нейните природни чудеса – Ниагарския водопад, пътеписецът посвещава великолепно описание, ненадминато в нашата литература.
Алеко Константинов съумява да предаде в своя пътепис „До Чикаго и назад“ и светлите, и тъмните страни на Новия свят благодарение на своя реалистичен поглед и умение да разказва увлекателно и с чувство за хумор. Това позволява и днес съвременният читател да чете пътеписа с интерес и да изгради у себе си ценностна система, за да може да преценява трезво и да не се поддава на манипулация, да запази своята духовна същност!
Мариана ВАСИЛЕВА
@bgmateriali.com
