Алеко Константинов има свое достойно място в нашата литература. То се определя от безсмъртните му творби „Бай Ганьо”, „До Чикаго и назад”, множество фейлетони и не на последно място и от разказа „Пази, боже, сляпо да прогледа” (1894). Това е поучително произведение, с което авторът размишлява за грозното у човека, за неговото нравствено осакатяване.
Разказът проследява живота на едно бедно селско дете, което по волята на щастлива случайност поема пътя от мръсотията и мизерията към висшите слоеве на обществото. За съжаление, този път не облагородява неговата душевност, а го отчуждава от род и отечество, поражда в душата му високомерие, алчност и егоизъм.
Разказът има ясна и точна композиция. Въведението е кратко, но интригуващо. То представя героите-баща и син, отдалечили се не само във времето, но и в социалното си положение. Това само по себе си поставя въпроса: „Защо синът, който служи в чуждестранно агентство, не помага на бедния си баща?" Още от началото читателят се връща към заглавието, за да осмисли неговото значение. „Пази, боже, сляпо да прогледа" е самобитна нашенска поговорка, която заклеймява човека, забравил рода си, издигнал се по волята на случайността, самозабравил се, отричайки се от своята същност.
Повествователят започва разказа за Негово високоблагородие Христофор Белокровский, за да се върне действието към малкия Ристу, който се валя в нечистотиите на селското купище. Читателят попада в една отвратителна и задушаваща атмосфера не само на бедност, но и на някаква животинска бездуховност. Селският бит поразява със своята безпросветност, ограниченост и нищета. След старателно измиване пред читателя „застава” „едно чистичко, черноокичко, хубавичко, бяло-черно момченце, с живи хитри очички."
Консулът е изумен от вида на това дете, толкова различно от останалите. Много е обикалял по нашите земи, но такова чисто и хубаво дете не е виждал. В неговото учудване се крие и Алековата болка, скритият укор на писателя към немарливостта на българина.
Привлечен от идеята да стори добро на това дете, консулът решава да го вземе, да го изучи и възпита. Така случайността се намесва в живота на Христо. Той ще се измъкне от нищетата на едно бездуховно съществуване и ще поеме по широкия и светъл друм на науката в друго общество, сред образовани хора. За жалост, неговите родители ще останат с измамени надежди, че покрай детето си ще видят „ и те спокойствие на стари години".
Усилията на консула ще дадат горчиви плодове. Като умен и образован човек, той съзнателно оставя момчето да учи „цели пет години в българско училище", за да не го „оттръгне от родната му почва". Кара го да пише често на родителите си, изпраща „и по нещо армаганец". Следването в чужбина главозамайва Христо. Писмата му започват да
стават все по-кратки, а името, с което се подписва, все по-високомерно. Той съзнателно „забравя" своя произход, отрича се от семейството си. В новото общество, далеч от родина и близки, Христо изтръгва своя корен и „сам повярва, че е аристократ".
Затова Алеко с горчивина и упрек казва: „Пази, боже, сляпо да прогледа”. Думите на нашенската поговорка най-точно и вярно разкриват отблъскващата същност на Христофор Белокровский. Той се оказва неблагодарник и спрямо родителите си, и спрямо благодетеля си. Най-грозната черта у човека е неговата неблагодарност. Тя отблъсква и ражда възмущение. Христо отказва да се върне в отечеството, няколко пъти иска пари от престарелия консул, а когато „последният му заяви, че е готов да му помогне само под условие, че ще се завърне в родината си, нашият дипломат му написва едно грубо писмо, в което заявяваше, че прекъсва с него по-нататъшните отношения". Ето го истинския лик на неблагодарника и егоиста. Той се стреми само към собственото си благополучие и е готов всичко да погази по пътя си към него. Христо стига до консулството в Цариград брутално и цинично. Той вече е загубил човешкия си облик и напразни ще бъдат усилията на бащата да види своето чедо, да му се порадва.
Пътят на дядо Петко до Цариград е изпълнен с трудности и лишения. Той прекосява пеш цяла България, тласкан от своята родителска обич. Дългите дни по прашните пътища изчерпват неговите сили, той влачи подбитите си нозе, мокри „вкокалените опинци", спи на полето, но върви към Цариград.
У читателя се надига топло чувство към бащата, породено и от отношението на автора към героя. Този простичък селянин с трогателно умиление проявява силната си бащина обич и привързаност, забравил, че години наред синът му не се е обаждал. Дядо Петко не мисли затова, а живее с надеждата, че ще види чедото си. Много съчувствие и топлота среща старецът по пътя си и от турци, и от християни. Тяхното отношение към него е в ярък контраст с по-нататъшното поведение на собствения му син.
Сънят на дядо Петко е многозначен. Разкрива истината за отношенията между баща и син: „Задреме за малко и ето чедото му, Христо, изпъкне пред очи те му, таквози, каквото си го знае на портрета, с жълти копчета, па се спусне да го прегърне и... стресне се дядо, пробужда се. Пак задреме и ето чедото му, Христо, по ризица, зацапаничко, и на кълчищната риза жълти копчета... и тези копчета светят, бляскат... смеят се, всички копчета се смеят... не, не се смеят, ами дрънчат като звънци. .. много, много звънци... облаци прах и в тях
звънци, звънци... и дядо тича подир звънците, спъва се в една купчина жълти копчета, копчетата се пръскат и почват да дрънчат, да се смеят..."
В тази картина освен миналото на Христо се прокрадва и някакво смътно предчувствие за бъдещето. Сякаш Алеко Константинов подсказва каква ще бъде срещата между бащата и сина.
В Цариград дядо Петко е посрещнат топло от непознати турци и гавазите на сина си. С трепет старецът слуша, че синът му е големец, а гавазинът му заблазява за такова чедо. Радост изпълва сърцето на дядо Петко. Той задава въпроси, развълнуван чака отговор. Блажен е от думите на гавазина, щастието му се излива в „неудържим поток от радостни блажени сълзи..."
И колко страшно е разочарованието, болката и горчивината от срещата с Христо.
Синът познава баща си, но колебанието му трае „само една секунда". Грозно и отвратително е неговото поведение: „ Той скочи от стола си и като изгледа с най-голямо презрение баща си, изрева:
-Какво? Как ти смееш да ми водиш в кабинета такива..."
Христофор извършва най-страшния грях - отрича се от баща си. Неговото високомерно съзнание не може да се помири с факта, че родителите му са обикновени и прости хора, които ще го „изложат" в обществото.
С шепа пари той иска да откупи гузната си съвест и да се раздели веднъж завинаги със своето минало.
Тази негова постъпка дълбоко възмущава и автор, и читател. Страшно е, когато човек се отрича от родител, защото това е най-голямото духовно и нравствено падение!
На финала отново прозвучават горчивите думи: „Пази, боже, сляпо да прогледа!"
Те са нравствената присъда на Алеко Константинов над самозабравилия се син, над жестокото, алчното и егоистичното у човека, което е „път" към неговото духовно падение.
@bgmateriali.com
