АЛЕКСАНДЪР ПУШКИН – „ЕВГЕНИЙ ОНЕГИН“
(Анализ)
ПРОИЗВЕДЕНИЕТО
В произведението се проследява съдбата на млад петербургски дворянин. Двайсет и четири годишният Евгений Онегин е получил в детските си години възпитание от френски гувернанти. Той свободно се изразява на френски, танцува с финес, подхвърля уместно по някой цитат от латински епиграми – способности, които се оказват напълно достатъчни, за да е приеман благосклонно от светското общество. Евгений води живот на бохем: забави, любовни приключения, балове, обеди в ресторанти, а у дома прекарва часове пред огледалото, за да подготвя своя тоалет. Но безоблачното съществуване не го прави щастлив. Той е обзет от типично руската „хондра“: всичко му е омръзнало – приятелите, красавиците, зрелищата, суетата. Подобно на Байроновия герой Чайлд Харолд той е мрачен и разочарован.
След смъртта на разорения си баща Онегин дава родителския дом на кредиторите, а сам заминава за провинцията, където се надява да наследи имуществото на умиращия си чичо. Когато пристига, научава, че родственикът вече е мъртъв, но пък му е оставил имение и значително състояние. Евгений остава в селото и в началото животът му като че ли се променя, ала скоро разбира, че и на новото място всичко поражда у него досада – също както е било в Петербург.
В съседно имение се е завърнал Владимир Ленски, мечтателен младеж, учил в Германия, страстен почитател на поезията. Двамата с Онегин прекарват много часове заедно. За разлика от Евгений неговата душа не е изпепелена от досада – той вярва в любовта, в това, че животът има някакъв висш смисъл. С простодушна наивност Ленски излива възвишените си мисли в стихове. Петербургският дворянин слуша лирическите опити на младия си приятел с великодушна усмивка, защото си дава сметка за заблудите му, но не бърза да го разубеди – знае, че животът сам неизбежно ще го отрезви.
Близостта между двамата е повод Ленски да сподели за детската си любов към Олга, девойка от съседно имение. Тя има по-голяма сестра – замислената и вечно печална Татяна. Между двете сестри разликата е огромна: едната е поклонничка на шумните веселби, а другата предпочита в самота да чете чуждестранни романи, в които се разказва за страстна любов и възвишени характери.
Срещата между младежите и двойките се оказва съдбовна за Татяна Ларина. Обсебена от романтичните четива, във въображението си тя се идентифицира с героините им, а Онегин вижда като типичния романов персонаж на идеалния мъж. Таня се влюбва в измисления му образ и прави нещо необичайно за времето и средата си: в разрез с предразсъдъците на дворянското общество тя пише на Евгений писмо, в което с неподправена чистосърдечност излива своите чувства.
Писмото е толкова искрено, че дори скептикът Онегин е трогнат, но той признава, че не е създаден за спокойно семейно битие. От позицията на житейски много по-опитен я съветва занапред да сдържа емоциите си, за да не си докара беди. Девойката е попарена от реакцията му.
След години, още по-отегчен от живота, Евгений отново среща Татяна, но в Петербург, където тя вече не е простодушна девойка от провинциално имение, а омъжена дама от най-висшето общество. Изненадата му е огромна. На свой ред той се влюбва в нея и в писмо излива чувствата си. Но макар Татяна да го обича, и второто им разминаване е неизбежно: през изминалите години са се появили нови прегради пред чувствата им.
В романа се разгръща и още една сюжетна линия – за любовта между романтичния Ленски и Татянината сестра Олга. Обичта им също е белязана от знака на обречеността. В поетическите си бленувания Владимир се заблуждава по отношение на младата Ларина. Духовно тя е негов антипод: повърхностна и лекомислена. Ленски загива на дуел от ръката на приятеля си Онегин, а Олга скоро след това сключва изгоден брак с кавалерийски офицер.
Ключова роля в сюжета имат трета и осма глава. В тях са двете писма, чието съдържание представлява своеобразен връх в отношенията между Татяна и Онегин.
ЖАНРЪТ
В писмо до свой приятел сам Пушкин споделя: „Не пиша роман, а роман в стихове – дяволски различно!“. Специално за произведението си авторът изобретява и особена 14-стишна строфа, която е прието да се нарича „онегинска“. Целият роман е в „онегински“ строфи с изключение на двете писма между героите.
До момента в руската литература жанрът роман в стихове не е познат: романите се пишат в проза и се отнасят към епическия род на словесното изкуство. Те включват много описания, но отделят сравнително малко място на чувствата. А за Пушкин е от особена важност да покаже сложното емоционално-психическо състояние на героите. Техните характери се разкриват не само от външната им поведенческа активност (всъщност фабулните действия в тази обемна творба не са много), а най-вече от вътрешните им преживявания: от мислите и емоциите им.
В текста поетът включва и огромен брой лирически отстъпления. Те се отнасят до образа на автора, който се „появява“ на ред места в сюжета на романа. Чрез този художествен персонаж Пушкин провокира размисъл или беседва с читателя, споделя спомени, изказва отношението си към героите, разсъждава над нравствени и философски въпроси.
„Евгений Онегин“ е лиро-епическа творба. Но не само защото в нея е налице синтез от елементите на два литературни рода: верига от случки и събития, присъщи на епоса, а заедно с тях - стихотворна организация на речта, характерна за лириката. Тази смесена форма обединява, от една страна, принципа на мащабното епическо разказване, а от друга – субективността на възприятията и оценките, присъщи на поезията. Епичността се заключава в широкия обхват на представяне на бита и манталитета на различни социални прослойки в тогавашна Русия: от столичния елит, през провинциалното дворянство до руското селячество. А лиризмът се проявява в описанието на духовния живот на героите, в задълбоченото проникване в тяхната психика и емоции, в сложните лабиринти от техните страсти, спомени, мечти и предразсъдъци.
„Евгений Онегин“ е първият реалистичен роман в руската литература. В хода на дългогодишния творчески процес (от 1823 до 1831 г.) талантът на автора се развива. В началото той е все още под силното влияние на Байрон (неслучайно името му често се споменава в текста), но постепенно Пушкин се отърсва от естетиката на романтизма и преминава към реализма. Преходът не е лесен за самия поет, защото през 20-те години на XIX век не само в Русия, а и в Западна Европа реализмът все още не е напълно утвърден в изкуството. Този метод предполага липса на предварителна зададеност на характерите и на предпоставен план за фабулно развитие: образите на героите се оформят не просто по волята на автора, а под въздействието на историческата и социалната среда и на психологическите особености на собствения им характер.
КОМПОЗИЦИЯТА
Сам Пушкин определя творбата си като „сбор от пъстри глави“, изтъквайки по този начин съществена черта на произведението: всяка от главите е достатъчно цялостна и завършена, за да може да се чете поотделно. И наистина, понеже е писан дълго, авторът е публикувал отделните части от романа веднага след тяхното създаване, а обнародването им се е превръщало в истинско културно събитие за Русия от началото на XIX век.
Основна композиционна единица в произведението е романовата глава. По първоначален замисъл романът е трябвало да се състои от 10 глави, но впоследствие остават 8 (поетът изгаря част от вече създадения текст). Всяка от тях осветлява нов етап в сюжетното развитие. Финалът е отворен: така и не се изяснява развръзката на водещата фабулна линия. Преди първа глава е поместено кратко посвещение, което свързва творбата с П. А. Плетньов, близък Пушкинов приятел, който по време на изгнанията му се грижи за издаването на неговите литературни текстове. След осма глава са поместени бележките на самия Пушкин към текста на романа: в тях той прави разяснения относно времето и мястото на написване на съответна част или уточнения по повод споменати имена на действителни лица, художествени персонажи или литературни намеци в сюжета.
В подредбата на осемте глави е заложен принципът на огледалната симетрия. В началото Татяна се влюбва в Онегин, пише му писмо с признание, но получава отказ. После всичко се повтаря, но с разменени роли: сам променен, Онегин среща променената Татяна, обиква я безпаметно, признава в писмо чувствата си, но чува категоричния отказ любимата му да измени на своя съпруг.
Важна роля в композицията имат и епиграфите. Освен в началото на всяка глава такъв има и към целия роман (тук отново може да проследим творческото влияние на Байрон върху Пушкин - отделните части от поемата „Чайлд Харолд“ също са предшествани от епиграфи). Въпреки че са извънсюжетни елементи, те имат задача да бъдат ключ за разбирането на темата и идеята в съответната глава и като своеобразен камертон да настроят емоционално читателя за възприемането й.
ТЕМИТЕ
Макар сюжетът да е центриран около любовта, тематичният обхват на романа е несравнимо по-мащабен. Водещи в него са темите за смисъла на човешкия живот и за умението на личността да открие този смисъл навреме. В епохата, когато е писано произведението, подобни теми са болезнено актуални: в преломни исторически моменти в съзнанието на хората се извършват коренни преоценки на старите ценности, а от способността да ги направят вярно и в точния момент зависят човешката съдба занапред и изборът на правилния път. Висш морален дълг на твореца е да посочи на обществото морални ориентири кои от ценностите са вечни и кои – преходни.
В основата на „Евгений Онегин“ е залегнал главният проблем на руското общество не само от пушкинската епоха, а и през целия XIX век: противопоставянето между руското дворянство и останалата част от руското общество, съхранила националните ценности и традиции. Този проблем се пречупва през две опозиции: „национално и чуждо“ и „град и село“, които са тясно свързани в сюжета. Те осветляват основната идея за трагична обреченост на онзи, който е откъснат от народа си и не намира начин да впрегне интелектуалната си сила и енергичността си в негова полза. Социално-историческата проблематика се допълва и усложнява и от поставянето на нравствено-философски въпроси като тези за разрушителната сила на индивидуализма и егоизма, за дълга и верността в любовта, за способността да разпознаем щастието, за бързотечния живот и ценността на мига, които имат общочовешко значение.
Почти крилата е станала оценката на руския критик Белински, който нарича романа „енциклопедия на руския живот“. „Евгений Онегин“ наистина е визитната картичка на Русия от първата третина на XIX век: тя сякаш цялата е в него. От творбата може да се научи как са възпитавани дворянските младежи и селските госпожици, как са се разорявали аристократи и са израствали наивни мечтатели, какви илюзии са владели любителите на сантименталните романи, как са се влюбвали, дуелирали, врачували, какво са гледали и слушали в театъра, какво са пели по обреди, как са организирали баловете си, как са се веселили и скучали, дори какво е било менюто в ресторантите или кои са били модните тенденции в облеклото. Показани са манталитетът, пристрастията, страховете и интересите на хора от различни социални прослойки, чиято пъстра галерия дава представа за цялото общество. Творческият процес на работа върху произведението при Пушкин не е само продължителен – той се осъществява на различни места из руската земя: Кишинев, Одеса, Михайловское, Санкт Петербург, Болдино. На всяко от тях авторът обогатява представите си за битието и хората, за местните традиции и борческите настроения на руското население, и то във време на бурни промени в цялата страна. Всичко това се е отразило върху многосюжетното произведение и е предопределило тематичното му богатство. Романът обаче е „енциклопедия“ не защото описва редица битови детайли от обстановка, образование, дрехи, вещи, цветове, блюда, обичаи, а защото социално-битовият материал е изтълкуван като идейно обосноваване на типа характер на героите, на самата им човешка същност.
ГЕРОИТЕ
Пушкин озаглавява романа си с името на героя Евгений Онегин, подсказвайки по този начин значимостта му в произведението. Но той е тип характер, който е интересувал автора и в по-ранни творби (още в поемата „Кавказки пленник“) и който се среща в произведенията на любимия му Байрон: на гордия самотник, разочарования и скучаещ песимист. В романа в стихове обаче образът е усложнен и обогатен спрямо западноевропейската литература – Евгений е носител и на типично национални качества, присъщи на няколко руски поколения от XIX век.
За да обясни неговата същност, поетът разказва какво се е случвало с героя преди началото на сюжетното действие. Оформя образа на млад и богат аристократ с живот, пренаситен от светски събития, но напълно изпразнен от смислени цели и дълбока съдържателност. Без да е гений, Онегин съвсем не е посредствен: той е достатъчно прозорлив и си дава сметка колко пошло е еднообразното му битие, колко повърхностни са хората, с които общува. Различни, но все несполучливи са опитите му да надмогне обзелата го погубваща апатия, да преодолее обсебващата го досада. Нейната причина е откъснатостта му от националния корен – „болест на века“ за много хора в Русия от столетието. Той е носител на солидна начетеност и галантни европейски обноски, но е лишен от сетива за най-прекрасните черти от националния руски характер. Затова, когато животът го среща с мечтателната девойка, която не е покварена от лъжливото кокетство на светските аристократки, Онегин така и не успява да се възползва от щастливия си шанс. Наистина той е трогнат от спонтанността й, от смелостта да не робува на предразсъдъците на средата, но не намира в себе си сили да отговори на чувствата у Татяна. За Евгений неограничената свобода е много по-примамлива от възможността да обвърже живота си с обичащ човек. Навярно, защото дотогава никога не е познал искрената любов, той не допуска нейното съществуване – на онази любов, която не е само спонтанно увлечение, но и грижа, отговорност, саможертва за другия.
Чак в резултат от трагически събития у Онегин настъпват промени. Терзанията за смъртта на приятеля Ленски пробуждат застинали чувства, а дългото пътешествие из родината изменя мащаба на неговия мироглед: Евгений от края на романа осъзнава себе си не само като самостоятелна личност, а и като част от огромна страна с богата история. Сега вече той става чужд на светската среда, в която по-рано е живял, и търси сродна душа в неприличащата на никого от нея Татяна. Промяната е в това, че способният на хладен анализ вече е способен и да чувства, да обича.
Но огромните несъвпадения между Онегин и Татяна не се заличават така лесно, проблемът е далеч по-сложен. За разлика от Ларина Евгений, упоен от отново придобитата способност да обича и страда, не разбира, че любовта и егоизмът са несъвместими, че не могат да се правят жертви с чувствата на другите. Дали Евгений ще намери нравствена опора в живота си, или душата му ще се опустоши още повече – това романът не казва, финалът остава отворен. Едно обаче е несъмнено: той е сложен и драматичен характер, чието страдание е своего рода изкупление за късно осъзнатата вина.
На 26 години героят вече е достатъчно зрял, за да презре някогашната си свобода (нарича я „противна“), но и достатъчно мъдър, за да си дава сметка, че е похабил енергията си в напразна битка със самия себе си: „... в битката ми с мен / аз изнемогнал се предавам“.
След Онегин в руската литература се появяват цял ред образи на млади хора, които мъчително се мятат и търсят себе си, дирят мястото си в живота – прието е да ги наричат обобщено „излишни хора“.
Татяна е героинята, която олицетворява Пушкиновия идеал за руска жена. Възпитана на село, попила народните обичаи и традиции, тя е момиче от дворянското общество, но (и това я отличава от Онегин!) със съхранена жива връзка с руските обичаи и традиции, с природата, с обикновените хора, неизкушена от снобското поведение и лицемерието на големия град.
Подобно на девойките от благородни семейства по онова време и Татяна оформя представите си за живота под влияние на сантименталните романи, чиито идеализирани герои винаги са способни на най-дълбоки чувства. Срещайки Евгений, тя с цялата искреност на душата си не само се влюбва, но и вярва, че той е такъв съвършен герой като романовите персонажи; убедена е, че ги очаква щастлив семеен съюз. Понеже е несъвместима с лукавото двуличие, се осмелява да прекрачи неписаните закони на средата си и първа се обяснява в любов. Постъпката й е колкото дръзка, толкова и възхитителна: свидетелство за духовна чистота и сила на чувствата. Девойката обаче преживява разтърсващ удар: нейният „герой“ се държи съвсем не така, както го правят в романите, а „проповедта“ му, когато я съветва друг път да не доверява емоциите си, тя помни с години - дори и в Петербург, вече като блестяща светска дама.
Но обаянието на Татяна не е само от чистосърдечната й откритост. Тя е силен човек, който умее да се вземе в ръце. Способна е на промяна, без при това да изневери на себе си. Новото й положение на княгиня, суетата на висшето общество не деформират искреността й, не покваряват същинската й природа. Естествеността, която я отличава в младостта, не изчезва, а само подчертава различността й сред околните. Истинската й нравствена сила се разкрива в края на произведението. Преживените разочарования са я научили да бъде сдържана и най-вече — да цени това, което й е отредил животът. Любовта й към Онегин не е закърняла през годините, но когато отново го среща, не се колебае да се откаже от щастието, макар чувството вече да е споделено. Да бъде вярна и добродетелна, за нея не е поза, а насъщна вътрешна потребност. Личното щастие за нея е невъзможно, ако трябва да се плати с цената на обида или изневяра спрямо друг. Неслучайно последните думи на героинята, с които тя приключва художественото си битие в романа, са:
... обичам ви (ще го призная);
но с друг ме свърза участта;
ще съм му вярна до смъртта.
Те финализират характера й не просто на благоразумна съпруга, а на човек с чувство за дълг. В завършващата сцена с Онегин тя блести не просто с физическата си изящност и с възкръсналата крехкост на някогашното ранимо момиче - блести с респектиращото достойнство на самоотвержена личност, неспособна на предателство дори в името на любовта.
Но в романа има и още един герой, чието сюжетно присъствие е от особена важност за идейното богатство на творбата. Това е т.нар. автор, който не бива да се отъждествява с реалния човек Александър Сергеевич Пушкин. „Авторът“ в романа е литературен персонаж, създаден от Пушкиновото творческо въображение. Но той до голяма степен е изразител на мислите и оценките на самия създател на произведението. В художествения текст образът на „автора“ се формира основно от лирическите отстъпления. Той е нещо повече от разказвач, защото води динамичен диалог с читателя, провокира го към размишление, но и сам споделя вижданията си по десетки въпроси както от фабулната интрига, така и от културния и обществения живот на тогавашна Русия. Именно на него принадлежат и най-важните обобщения за предназначението на човека и смисъла на живота, които вълнуват и героите на романа:
Блажен е, който е сполучил
на младини да бъде млад;
навреме зрял, се е приучил
сред тоя безразсъден свят
да не лети подир химери...
Благодарение и на авторовия глас, който по своеобразен начин допълва идейната плътност на произведението, романът „Евгений Онегин“ се вписва в редицата от класически творби в световната литература. Класически, защото чрез живи и вълнуващи, съвсем неповторими човешки съдби ни припомня кои са вечните битийни проблеми, пред които е изправен всеки от нас.
МОЗАЙКА
► В литературното наследство на Александър С. Пушкин има две творби с еднакво заглавие – „Кърджали“, които са пряко свързани с българска тематика. Едната от тях е кратко стихотворение (създадено през 1828 г.) за участта на български преселници в Южна Бесарабия. Другата е повест от 1834 г., която в романтичен план рисува обобщения образ на наш „витяз“ (кърджалия, разбойник), надигнал глас срещу неправдата. Според някои изследователи героят в произведението може би има за прототип хайдутина Индже войвода, за когото писателят е слушал от български изселници по време на южното си заточение.
► Десетки Пушкинови произведения са вдъхновявали талантливи композитори, в резултат на което през последните 200 години оперни и балетни постановки по либрето от неговото творчество са в постоянния репертоар на световните сцени. Такива са оперите „Борис Годунов“ на М. Мусоргски, „Евгений Онегин“ и „Дама Пика“ на П. И. Чайковски, „Руслан и Людмила“ на М. Глинка, балетът „Бахчисарайски фонтан“ на Б. Асафиев.
► Романът „Евгений Онегин“ е екранизиран не само в Русия, но и в Америка – последният му филмов вариант е от 1999 г., в който ролята на Онегин се изпълнява от Ралф Файнс, а на Татяна – от Лив Тайлър.
@bgmateriali.com
