АЛЕКСАНДЪР ПУШКИН – „ЕВГЕНИЙ ОНЕГИН“
(Анализ)
Романът в стихове „Евгений Онегин“ е безспорният връх на Пушкиновото литературно творчество, най-внушителната му и блестяща художествена изява. Според известните думи на В. Г. Белински това е най-задушевното произведение на А. С. Пушкин, любимата рожба на неговата фантазия, отразила най-пълно личността и душата на великия национален поет. Тази гениална творба е своеобразен синтез на цялото поетическо развитие на своя бележит създател и поставя началото на класическия етап в историята на руския роман.
Творческата история на „Евгений Онегин“ е сложна и в известен смисъл драматична. Романът е замислен по време на „южното заточение“ на Пушкин и е започнат на 9 май 1823 г. в Кишинев, а е завършен в основни линии през знаменитата „Болдинска есен“ (25 септември 1830 г.). Работата над произведението обаче продължава и по-късно и еволюцията на авторовия замисъл внася съществени промени в набелязания план от общо десет „песни“.
През октомври 1830 г. поетът изгаря по цензурни и други причини незавършената десета глава, посветена на зараждането на тайните декабристки общества. От нея са запазени фрагменти от непълни и внимателно зашифровани 17 строфи, открити случайно и разчетени едва в началото на XX в. През 1831 г. Пушкин се отказва от включването на осма глава („Пътешествието на Онегин“) в текста на романа и прави девета глава осма и последна, като значително я преработва. На 5 октомври същата година, вече след завършването на основния текст, е написано и „Писмото на Онегин до Татяна“.
Едва през есента на 1831 г„ след дълги и мъчителни творчески търсения, А. С. Пушкин успява да завърши окончателно любимото си съчинение, което в продължение на повече от седем години (1825-1832 г.) излиза в отделни глави. Първата глава е публикувана през февруари 1825 г., а първото цялостно и самостоятелно издание на романа е от март 1833 г.
Жанровата уникалност на „Евгений Онегин“ е несъмнена и предизвиква остра полемика в тогавашната руска критика. Това е първият „роман в стихове“ в руската литература и в едно от писмата си до П. А. Вяземски от ноември 1823 г. самият Пушкин говори за „дяволската разлика“ между този необичаен жанров тип и класическите образци на жанра. Кореспонденцията на поета свидетелства за колебанията му при жанровото обозначение на произведението: понякога го нарича „романтична поема“, а отделните му части - ту „пъстри глави“, ту – „песни“. Жанровата автономинация „роман в стихове“ се появява през 1825 г. при публикуването на първата му глава. Първоначално съчинението е било замислено като иронична („шеговита“) поема в байроновски дух. По-късно обаче това намерение явно се видоизменя и центърът се пренася върху сложния възел от съвременни социално-философски и нравствено-етични проблеми, които определят и сюжетното ядро на романа.
Жанровата форма на „Евгений Онегин“ неизбежно предполага съотнасянето на романа със западноевропейската лиро-епична традиция. Още навремето мнозина Пушкинови съвременници го възприемат като модификация на Байроновия „Дон Жуан“ или на други творби на знаменития английски романтик. Поетиката на Пушкиновия роман, а и самият централен персонаж на романа, неведнъж сравняван от автора с Чайлд Харолд, наистина бележат отделни сходства с Байроновите романтични поеми и преди всичко с незавършения „Дон Жуан“ (1818-1823). Сериозните структурни и стилистични различия между художествените системи на двете произведения обаче ги противопоставят като романови архетипове: Байрон създава своеобразен сатиричен и хроникален епос в романтичен дух, любовно-авантюрна поема, а Пушкин – внушителен „свободен роман“ с усложнена нравствено-етична колизия. Веселата мъдрост на Пушкин е несъвместима с Байроновата саркастична ирония. Авторовата ирония тук е и самоирония – това е смях и над света, и над себе си, елемент на пародията и на неизтощимата игра на авторовото поетическо въображение.
Жанрът на „Евгений Онегин“ е свързан с опита и откритията на западноевропейския роман от втората половина на XVIII и началото на XIX в. (от Л. Стърн, Б. Констан и Русо до Ричардсън, Гьоте, Фийлдинг и Байрон), но Пушкин най-често игрово осмива или пародира еднообразните традиционни сюжетни и образни схеми на романа „в стила на стари дни“. Полемична заостреност има и пародирането на явлението „байронизъм“ и отношението към „мрачния Байрон“: „горд поет“, който „след каприз удачен /и егоизма си дори /в романтизъм претвори“ . В случая се наблюдава едно дистанцирано, отстранено и иронично преосмисляне и преобразуване на чуждата и отчасти на националната литературна традиция. Явен е съзнателният и категоричен отказ от типа на популярния любовно-авантюрен, сантиментален или нравоописателен роман от предишното столетие, от остарелите вече „правила“ за сюжетно и композиционно изграждане на романа и на неговата стилистика.
Жанровата поетика на „Евгений Онегин“ е качествено ново явление в руската и световната литература. Своеобразието й се обуславя не само от необичайната стихотворна форма на произведението („роман в стихове“), но и от синтеза на епичната и лиричната стихия, на жанровите принципи на поемата и романа, на стиха и прозата. Фактически тук става дума за „многожанрово“ произведение, което съчетава елементи от над 20 разнотипни жанрови форми: поема, роман, епопея, послание, балада, идилия, романс, ода, песен, епиграма, епитафия, предание, мадригал и др. Всичко това вече противоречи на традиционните жанрови стереотипи и по думите на самия Пушкин моделира уникалната форма на неговия хибриден роман, специфичното му „многоезичие“.
Типът на „свободния роман“ се оказва най-адекватен за органичното съчетаване на битовото, нравственото, епичното и лиричното начало, за изключителната активност и функционална ангажираност на авторовата позиция, за емоционалната стилистична „игра“ и афористичност на изложението. Неговите продуктивни възможности обясняват и динамиката на ритмическото и строфическо изграждане, неизтощимото богатство и разнообразие на литературните реминисценции и асоциации, сложните вътрешни смислови преходи и движения. „Свободата“ на „Евгений Онегин“ е в превключването от един план в друг, в съотнасянето и пресичането на патетиката, лириката и иронията (самоиронията), в системата от множество разнопосочни гледни точки, в свободното сюжетно и стилистично разгръщане на романа.
Пушкин създава забележителна поетична творба, чиято сюжетна основа е проектирана върху драматизирането на интимните чувства и отношения на героите, върху микросредата. Но това не е любовен роман в духа на традиционните литературни схеми. И, от друга страна, въпреки силната концентрация върху изследването на човешката личност, „Евгений Онегин“ не е и чисто психологически роман: тук няма акцент върху аналитизма и психологизма. Проблематиката на произведението не се изчерпва само с анализа на личните взаимоотношения между персонажите. Битовото начало е силно застъпено в общата му структура, но все пак това не е социално-битов или битов роман, защото тук битовото винаги е подчинено на културно-историческото и нравствено-етичното, а социалното получава многостранни субстанциални и духовни измерения.
Смисловото поле на Пушкиновия роман включва извънредно широк диапазон от социални, философски, нравствено-етични и психологически въпроси, които в различна степен засягат най-важните моменти от живота на руския интелигент и на руското общество от началото на XIX в. Обемно, многопластово и обективно са отразени фикционално широката картина на съвременната руска действителност в столичен и провинциален обхват, съществени страни от бита и нравите на различни социални слоеве, сложни и драматични човешки характери и съдби, диалогичният и полемичен сблъсък на разнотипни човешки съзнания, отблясъци от очарованието и тихата красота на руската природа. Пряко или косвено са фиксирани важни обществено-политически и културни събития, реални исторически личности от епохата на Пушкин.
Удивителен художествен синтез на „поезията“ и „прозата“, на „епичната муза“ и лиричната стихия Пушкиновият „Евгений Онегин“ е един от класическите образци и шедьоврите на социалнопсихологическия роман в руската и световната литература. Според популярното и проницателно определение на Белински това е истинска „енциклопедия на руския живот“ и „във висша степен оригинално и национално руско произведение“. Днес можем да приемем, че това е същинска поетическа Библия на руския народ и на руското мислене, великолепно произведение, което е отдавна сакрализовано в руското национално съзнание като емблема на поетичността, красотата, истината и хуманността.
Дълбоко народностен облик тук имат не само историческият, битовият и пейзажният колорит на романа, но и поетичното изображение на националния характер и съдбата на руската дворянска интелигенция. Всичко в него е пронизано от патоса и поезията на националния живот и от духа на националната история, култура и самосъзнание. Така историзмът и народността стават едни от най-ценните и същности качества на одухотворената Пушкинова естетика и поетика.
Строежът на „Евгений Онегин“ се отличава с необикновено изящна простота, стройност и симетричност. Сюжетното време в романа обхваща период от около шест години. Началото му се отнася към края на 1819 г., а последната среща между Онегин и Татяна във финала е през пролетта на 1825 г. Съставено от встъпление и осем отделни глави, всяка от които е със свой епиграф, произведението включва малък брой персонажи и се изгражда върху две основни сюжетни линии, които формират и общото му тематично ядро: съдбата на руската дворянска интелигенция от началото на XIX в. Едната от тях осветлява историята на личните взаимоотношения между Евгений Онегин и Татяна Дарина, а другата – между Владимир Ленски и Олга Дарина. Тези две линии са тясно преплетени и взаимосвързани в хода на повествованието и са огледално съотнесени в общата му структура, без да са равнозначни.
Централно място заемат сложните интимни отношения между Онегин и Татяна, защото посредством тях се изяснява в най-голяма степен и основната нравствено-етична и психологическа колизия. Неслучайно на тях е отделена и по-голямата част от текста на романа (общо шест глави), като първа и осма глава са посветени почти изцяло на Онегин, а трета и седма – на Татяна. Фактически цялото произведение, а и отделните глави се изграждат като система от двойки антитези: Онегин – Татяна, Онегин – Ленски, Онегин – автора, Татяна – Олга, Татяна – Онегин, Татяна – бавачката и пр. Доминираща все пак е персонажната опозиция Онегин – Татяна.
Втората сюжетна линия има по-малко значение, поради което и краткотрайните отношения между поета романтик Ленски и ограниченото провинциално момиче Олга не търпят развитие, а са само един от моментите в осмислянето и разрешаването на главния конфликт. Дори и в структурен план те са доста локализирани – напълно обяснимо е защо на Олга не е посветена специална глава, а Ленски заема централно място само във втора глава. Още по-незначителна е фабулната функция на останалите епизодични персонажи (майката и бавачката на Татяна, стария дуелист Зарецки, другите съседи на Ларини, мъжа на Татяна и др.), които очертават предимно социалния и културно-битов фон на романа. Последните се намират в някакво отношение с централните герои, но никога не влизат във взаимоотношения помежду си. Прави впечатление, че описанието на тази група персонажи е по-подробно: Зарецки е даден по-подробно от Онегин, а Олга – от Татяна, портретът на Олга е представен доста детайлно, докато лицето на Онегин изобщо липсва. Общо взето преките характеристики и описания на героите са много малко.
Сюжетната и образната структура на „Евгений Онегин“ е не само йерархизирана, но и контрастна. Двете двойки персонажи са твърде несходни и са взаимно противопоставени. Сложната и драматична любов на Онегин и Татяна, върху която се гради ключовата и най-важна сюжетна ос на романа, е съвършено различна от предварително обречената наивно-романтична любов на Ленски и Олга. Двете последователни любовни обяснения между главните герои рамкират и общата събитийна схема на творбата, бележат нейните върхови емоционални и драматични моменти. Двете писма и двата отговора-монолози са и двата композиционни центъра на Пушкиновия роман в стихове.
Контрастът определя и организацията на персонажната система. На разочарования скептик Онегин е противопоставен възторженият поет романтик Ленски („Вълна и камък, / и стих и проза, и лед и пламък /не са така различни“), а на „печалната, дива, мълчалива“ и замислена Татяна – лекомислената и вятърничава нейна сестра Олга („весела като зора, /като поета простодушия“). На импулсивното чувство на Татяна е противопоставен самообузданият разум на Онегин, а на страстната любов на Ленски – равнодушието на Олга. Още по-силно се откроява контрастът между героите и средата, разкриването и изпитанието на характерите в огледално повтарящи се, но напълно противоположни ситуации.
Сюжетът на „Евгений Онегин“ се отличава с липсата на „събития“. Фабулните, динамичните компоненти тук заемат относително ограничен обем в общата структура на произведението. И в това отношение Пушкиновият роман рязко се ограничава от традицията на руския и западноевропейския любовно-авантюрен и нравоописателен роман от XVIII и началото на XIX в. Неговата фабулна схема не е особено занимателна и е конципирана главно върху двете ключови писма и двата ответни монолога на централните герои в трета/четвърта и в осма глава. Твърде малко са и самите „събития“ – срещите на Онегин и Татяна и фаталният дуел между Онегин и Ленски. Първата среща заплита сюжетния възел на личните отношения между двамата любими Пушкинови герои, изведени до драматичния финал на романа. Страстното любовно писмо признание на Татяна до Онегин в трета глава дава решителен тласък на романовото действие. Пророчески смисъл има мистериозният, загадъчен и „чуден“ сън на Татяна в пета глава, който предсказва символично и огледално проекцията на сюжетната колизия и на собствената й драматична съдба. Тъкмо той въвежда в романа митологичния подтекст и митопоетичната картина на света.
Дуелът между Онегин и Ленски в шеста глава е преломен момент в сюжетната парабола и променя съдбите на всички персонажи. „Бедният поет“, „мечтателят“ Ленски е убит („прониза го куршум злокобен“); Олга много бързо го забравя и се омъжва за улана („друг, мил избраник на съдбата, /скръбта й с радост замени“); Татяна запазва дълбоко в себе си любовта си към Онегин, но по волята на майка си става жена на прославения в битки „важен генерал“, тъгувайки „за бедното селце с горите, /за глухия затънтен кът“; Онегин, „погубил в степите пустинни / приятеля си на дуел“, се отправя на далечно пътешествие из Русия („в странстване без цел се втурна“), за да се завърне духовно променен и да се влюби безнадеждно в Татяна.
Важен сюжетен принцип на Пушкиновия роман е „загадъчността“ на централните персонажи. Онегин още в самото начало е загадка за Татяна и стремежът й да разбере „опасния чудак“ формира сюжетния развой на произведението. По-късно, във финала, Онегин вече започва да открива за себе си една съвсем нова, променена и тайнствена Татяна. Това взаимно разгадаване преминава през сложни и драматични перипетии, които накрая довеждат до окончателното разминаване на двамата Пушкинови герои.
Всичко това е органично втъкано в системата на една удивително стройна и симетрична кръгова композиция, която поразява не само с яснотата на сюжетните линии и със съвършенството на формата, но и с хармоничния блясък и съразмерността на отделните части в рамките на общото художествено цяло, със свободата и разнообразието на сложните вътрешни тематични, фабулни и стилистични преходи, с лиризма и задушевността на авторовите „отстъпления“. Г ениално простото и изящно концентрично изграждане на „Евгений Онегин“ е подчинено на принципа на „огледалността“ и съответствията, поначало характерен за поетиката на Пушкин.
Фабулната симетрия на романа е обозначена от двете астрофически оформени епистоларни любовни обяснения. Отначало Татяна се влюбва и пише „Писмо до Онегин“, за да получи суров отказ; накрая ситуацията се повтаря, но в обратен ред – Онегин се влюбва и изпраща своето „Писмо до Татяна“, за да получи не по-малко ясен и категоричен „урок“. Романът започва и завършва в художественото пространство на Петербург – действието в него има геометричен пространствен модел (другите два топоса са Москва и селото). Подобна „огледалност“ и „затвореност“ на композицията дава на читателите допълнителни асоциативни опори за доосмисляне на концепцията на творбата и за задълбочаване на съпоставителната характеристика на героите. Така се внушава дискретно и идеята за несъгласуваната повторяемост на нравствено-психологическите ситуации и колизии в човешкия живот.
Дистанцията между сюжетното и лирическото (авторовото) време е скъсена най-много в началните глави на романа. Различна е динамиката на времето в града и в селото: ритъмът на времето в селото (предимно времето на Татяна, Онегин на село) е значително по-забавен и по-устойчив в своята циклична повторяемост, а времето на града (Онегин в Петербург) е несравнимо по-ускорено и „по-капризно“, влизайки в дисонанс с естествения ритъм и нормалния ход на живота. Съществени са и различията между пространствените ракурси на града и селото. В топографията на града доминират елементите на публичния обществен бит (театърът, балната зала, гостната, улицата), а на селото – главно на „дома“ (дворът, градината, спалнята, кабинета, столовата). Фактически топосът на селото (гл. I-V) формира композиционното ядро на романа и като зона на „идиличния“, патриархален свят явно противостои на фрагментарния, призрачен и по-подвижен свят на града (Петербург, Москва). Художественото време в „Евгений Онегин“ е циклично, динамично и открито, а художественото пространство се отличава със своята одухотвореност, отвореност и асоциативност и може да бъде определено като нравствено-етично по своята същност.
Осма глава подсказва драматичния изход от сюжетния конфликт в романа. Всеки един от героите на Пушкин се е стремял към щастието, но никой от тях няма да постигне мечтата си. Щастието се оказва еднакво невъзможно и непостижимо и за Онегин, и за Татяна, независимо от духовното им родство. Новата романова поетика остава чужда на претенциите за фабулна завършеност и изчерпателност на действието. Редица важни житейски и личностни обстоятелства в сюжетно отношение наистина остават премълчани, повече подсказани и по-малко – показани. Откритият финал е непривичен за тогавашните романови стереотипи, но е адекватен на логиката на самия живот, която утвърждава пъстрото многообразие и безконечност на явленията в тяхната неизчерпаема „далнина“, епичност и драматизъм.
Съдбата на централните герои на „Евгений Онегин“ се оказва трагична. „Внезапно“ прекъсва и драматичният сюжет на романа, оставяйки ни да гадаем за бъдещето на Онегин и Татяна. Но тази неясна развръзка и нейният игриво-ироничен „авторски“ прощален коментар са всъщност само една илюзия за художествената „незавършеност“ на произведението, внушена от традиционните представи за романова композиция. Защото тук фактически няма морални „победители“ и „победени“, няма тържество на добродетелта или наказване на порока, няма пряко осъждане или оправдание на героите. Липсва всякаква едностранчивост и еднозначност на авторовото оценъчно внушение.
Следователно „Евгений Онегин“ е художествено произведение, лишено от „начало“ и „край“ в чисто литературния смисъл на тези понятия (Ю. М. Лотман). Романът започва внезапно и демонстративно прозаично, направо с вътрешния монолог размисъл на централния персонаж, а привидната иронично-пародийна експозиция е дадена едва в последната строфа на седма глава („Макар и късно, с увод днес /на класицизма сторих чест“). Както видяхме, тук отсъства и традиционният „край“ (развръзката) на романовия сюжет. Финалът е също толкова внезапен, колкото и началото. Пушкин афиширано се отказва от обичайния за жанровия канон формален „край“ на своя роман, съзнателно избягвайки всякакви „правила“ и „норми“ за изграждане на литературния текст.
Сякаш самият живот, и което е по-важно, вътрешната логика на „Евгений Онегин“ не са подсказвали подобни окончателни решения. А и новите естетически принципи на поета не са допускали тяхното използване. В случая Пушкин остава предан както на стремежа си към жизнената, така и на верността си към художествената правда. А тази двойствена съгласуваност изисква да се държи сметка за принципната незавършеност на човешката личност и за откритостта на човешкия характер. Затова гениалният поет не откликва на молбите на своите приятели да продължи и „да завърши“ романа си, като предпочита съзнателно една странна развръзка, удивила толкова много негови съвременници, но напълно адекватна на реформаторската му естетика и на безбрежния роман на живота с абсолютната му свобода, откритост и безконечност.
Евгений Онегин. Централният герой на Пушкиновия роман е един от най-интересните и ключови образи в руската литература. Той е замислен и осъществен като сложна и противоречива личност, отразила съдбата на цяло поколение от руската дворянска интелигенция. Разгадаването на този полемичен персонаж затруднява изследователите не само в миналото, но и днес. Тогавашната руска критика е склонна да извежда генезиса му от западноевропейската литературна традиция (Дж. Байрон и Б. Констан), да го разглежда като подражание или руска разновидност на Байроновите романтични герои.
Най-проницателните от Пушкиновите съвременници обаче разбират, че независимо от външните черти на модния „байронизъм“ в облика и поведението на Онегин, той е рожба и типично явление на руския национален живот от началото на XIX в., нова интерпретация на типа на „съвременния човек“ в творчеството на гениалния поет. Общите очертания на този тип са набелязани в романтичните му поеми „Кавказки пленник“ и „Цигани“, но тук трактовката му е несравнимо по-сложна и многомерна.
Още в самото начало, в първа глава на романа, без да се задълбочава във вътрешната обрисовка на своя герой, авторът повествовател ни среща с колоритната фигура на разочарования и скептично настроен юноша, чийто характер и поведение са моделирани от аристократичното столично светско общество. Ретроспекцията и пародийната стилизация му позволяват да разкрие твърде живописно и иронично, в широк битов и социален план обстоятелствата, които определят интелектуалния облик, морала, вкусовете и рефлексите на „младия обесник“ и „светски палавник“, да открои същността му като „модно“ и характерно социалнопсихологическо и културно явление на епохата.
Онегин е много млад (в първа глава е едва 18-годишен), но вече е духовно преситен и отегчен от живота в светското общество, от фалшивата му показност и маскарадност, от неговото снобско еднообразие и суета. Неполучил сериозно образование и възпитание, „свободен, в златните си дни“, години наред „ленивият му тъжен мир“ всецяло и безгрижно е отдаден на разкоша, пиршествата и „науката за нежната страст“, „пожертвал първи младини /сред пориви неутолени, /заблуди бурни и жени“. Всичко това обаче накрая силно го отегчава и озлобява:
... рано охладня гръдта му,
дотегна му от светски шум,
владяха, но за кратко само
жените неговия ум.
„И той в безделие печално, /с душа, лишена от мечти“, е обзет и измъчван от скуката, от разяждащия го синдром на „руската хандра “. „Мрачна леност“, „хандра и скука без пощада“ го преследват упорито и в затънтената руска провинция, в запустялото имение на умрелия му вуйчо. И тук, „скучаещ до немай-къде“, „мъдрец сред тая шир пустинна“, Онегин се опитва да въведе нов социален порядък („ангарията старинна /смени с по-лекия оброк“), но веднага е обявен за волнодумец и „чудак опасен“. Тук съдбата го среща с Владимир Ленски и Татяна Ларина, за да му поднесе своите трудни изпитания и драматични житейски превратности.
Дълго време Пушкиновият герой е обвиняван от критиката в посредственост и бездушие, в липса на високи нравствени добродетели. „Голяма част от публиката – пише още Белински – съвсем отричаше в Онегин душа и сърце, виждаше в него човек студен, сух и егоист по природа. Не може да има по-погрешно и по-криво разбиране на човека! И не само това: мнозина добродушно вярваха и вярват, че самият поет е искал да изобрази Онегин като студен егоист. Това вече значи да имаш очи и нищо да не виждаш.“
Онегин е духовен аристократ с остро и критично мислене, с трезво и скептично отношение към хората и обществото. Той не е нито посредствен, нито бездушен, нито самодоволен или самовлюбен, нито пък е лишен от познанието за човешката природа. Неслучайно още в първа глава авторът на романа е силно впечатлен от неговите „редки черти“:
и тая странност непривична
и замечтаност носталгична,
ума му рязък и студен.
Порочното възпитание и увлеченията по светския живот не са убили у Онегин нито чувствата, нито нравствеността, а само са го охладили към безплодните, пошли и дребнави страсти и увлечения. Ожесточили са собствената му горда, разочарована и интелигентна натура към „светски фалш и суети“. Неговата ясна и трезва мисъл е чужда на илюзиите и разбира нищожеството и фалша на светското общество, глупостта на разните селски помешчици, наивността на Ленски, пустотата на тогавашните модни романи, празния живот на хората около него. Въпреки своя скепсис и своето безверие той се извисява над всички тях, защото е осъзнал безсмислието на техния и на собствения си живот и в известен смисъл е надживял времето си, без да знае какво трябва да върши по-нататък и без да бъде социално активен, без да може да осмисли личния си живот в по-широки обществени рамки и да формулира някакъв свой идеал.
Съдбата среща случайно Онегин с една чудесна и мечтателна руска девойка, която го обиква и противно на вековните предразсъдъци и светски условности импулсивно, доверчиво и доста рисковано първа му се обяснява в любов. Но той, прекипелият в страстите „любовен инвалид“, остава само „живо трогнат“ и с хладно равнодушие отхвърля тази спонтанна и чиста любов:
Не съм създаден за блаженство,
за него аз съм сляп и глух,
за чудното ви съвършенство
е недостоен моят дух.
И тази негова сурова и високомерна изповед и „проповед“ в продължение на десетилетия ще бъде използвана като аргумент за бездушието и жестокостта му, за неговата себичност и „нравствена глухота“. Тези строги упреци към Пушкиновия герой обаче изглеждат несъстоятелни: той не откликва на „чувствата невинни“ и на „доверчивите признания“ на Татяна просто защото е чувствено преситен и не вярва в „поезията“ на брака, защото не е „узрял за бремето семейно“ и се бои за „омразната си свобода“, измамно вярвайки, че щастието е „волност и покой“. И в този смисъл неговата доста назидателна, но честна изповед е внушителна изява на благородството на Онегиновата натура, а не някаква „нравствена глухота“.
Обективно погледнато, вината му се оказва неволна, трагическа вина. По-късно, във финала на романа, преминал през мъчителни житейски и духовни изпитания, още по-самотният и отчужден от своята среда Онегин наистина се влюбва в Татяна, но това вече ще бъде една закъсняла и безнадеждна любов, проектирана върху съвършено нова и драматична социална и нравствено-психологическа ситуация. И в този случай неговата морална позиция изглежда твърде уязвима. Най-малкото, защото е лишена от трезвата преценка на самата ситуация и на собственото поведение, както и от необходимата степен на деликатност и усет за емоционалното и душевно състояние на Татяна.
Централният персонаж на Пушкиновия роман многократно е руган и отричан заради своя „безнадежден егоизъм“. Тези укори продължават и в наше време, без да дават достатъчно пълна и вярна представа за необичайно сложния и противоречив характер на Онегин, а също и за позицията на автора към него. Още Белински с основание възразява против тяхната едностранчивост и откроява своеобразието на онегинския егоизъм. Според него Онегин е „страдащ егоист“ и „егоист по неволя“.
Страдателното начало се проявява особено във финалната част на романа. Всъщност това е най-странната и необичайна форма на егоизма, която в художествения свят на Пушкин е мотивирана с дехуманизиращото въздействие на средата, но същевременно не освобождава личността от нейната морална отговорност и социална активност, от правото й на нравствен избор. Защото страданието не принизява, а извисява духовно човека, дори когато е носител на трагичната вина за нещастията на другите или самият той се измъчва от драмата на собственото си самотно и раздвоено съзнание.
Като герой на своето време Онегин наистина е трагична жертва на средата и епохата, на противоречивата същност на своята натура. Това обаче не ни позволява да го разглеждаме и тълкуваме опростено и еднозначно като „излишен човек“. И за самия Пушкин той е не толкова „излишен“, колкото съвсем обикновен и „порядъчен“, но „странен човек“ („мой спътник странен“) със сложна и драматична съдба, неосъществил своето призвание и непостигнал земното си предназначение. Татяна ще разбере тази негова загадъчна странност едва когато се докосне до света на любимите му книги. Но за автора този неразгадаем „чудак печален и опасен“ не е пародия на „съвременния човек“, не е карикатурно подражание на гордия, мрачен и бунтуващ се Байронов герой с присъщия му титанизъм, озлобеност и безнадежден индивидуализъм. По-скоро той напомня за този тип герой по своята отчужденост, „странност“ и „мрачна леност“, със стила на поведението си.
Важен и полемичен е въпросът за еволюцията на характера на главния герой на Пушкиновия роман. Търпи или не търпи развитие Онегин? Както в миналото, така и днес гледищата на изследователите са крайно полюсни. Дълго време в литературната наука битува популярната, но и спорна теза, която утвърждава нравствената несъстоятелност на Онегин и категорично отрича неговата еволюция. Обективният анализ на романа и на неговия централен персонаж обаче не потвърждава подобно крайно и еднозначно схващане. Обликът на Онегин не остава съвсем статичен, а претърпява дискретно развитие. Променя се и отношението на автора към него: в седма и осма глава то вече е по-хладно и по-сдържано. Концепцията за образа на главния герой се задълбочава особено в работата над седма глава, където Онегин не се появява, но „присъства“ посредством възприятията на опитващата се да го разбере и разтълкува Татяна.
Онегин не остава неизменен в хода на повествованието и ние се запознаваме с него постепенно, в процеса на сюжетното развитие. Ретроспективното „движение“ на характера му сякаш е изведено преди завръзката, до началото на фабулния старт. Още тук, в „експозиционната“ част, характерът му в основни линии е оформен, но не е напълно завършен. И по-късно ще наблюдаваме как постепенно се изменя и доизгражда внушението за сложната и противоречива личност на героя, как се променя и позицията на автора към нея, както и дистанцията между двамата – главно посредством иронията.
Премеждията, които му „поднася“ съдбата, не остават безследни за нравственото и психологическо състояние на Онегин. Дуелът и особено трагичната, нелепа гибел на приятеля му Ленски го поразяват и пораждат в душата му дълбока криза, а безцелното му странстване из Русия, одеската му „среща“ с Пушкин, сложната преоценка на собствената му съдба подготвят почвата за неговата душевна промяна. Последната глава на романа ни среща с един твърде различен – замислен, печален и помъдрял Онегин, у когото няма и следа от предишната ирония и високомерие.
Породилата се любов към Татяна представя Онегин в една по-благоприятна светлина. Тя потвърждава, че неговата душа не е угаснала, че натурата му не е чужда на живото и искрено чувство, което „разяжда“ предишния му скепсис и безверие и го прави душевно по-концентриран и целеустремен. Лишено от светска маска и ирония, страстното му писмо до Татяна е кулминацията в духовната биография на Пушкиновия герой, най-яркото свидетелство за настъпилите в него промени. Осма глава сякаш „реабилитира“ Онегин и доказва високия му духовен и нравствен потенциал, динамиката и преходите на неговите преживявания. Тук най-осезаемо е откроен и мотивът за отчуждението му от аристократичното „светско гъмжило“ с привичния му „скучен свят“: „стои безмълвно и унило, /на всичко чужд и непознат“; „Защо е тая неприязън /към нашия герой любим!“.
Следователно характерът на Онегин е даден в известна динамика и в определено спираловидно движение, изразени най-вече в противоборството на разнородните и конфликтни начала в неговата душевност. Но същността и дълбочината на тази промяна не трябва да се преувеличава, и то не само заради безизходността на създадената драматична сюжетна ситуация и поради това, че остава незабелязана от Татяна. Промяната засяга само най-интимната личностна сфера от битието на героя, а не толкова светогледната му позиция, „общественото“ му самосъзнание и поведение. След тежките душевни сътресения и след по-широкия си допир с руската действителност Онегин изглежда значително по-мъдър и по-задълбочен, отърсен от много предишни заблуждения. Но дали това е достатъчно, за да постигне щастието и да възроди коренно личното и социалното си положение?
Трудно е с категоричност да се каже доколко движението в характера на „непоправимия чудак“ се е превърнало в истински, дълбок и траен прелом, който би осмислил социалното и нравствено битие на този „неспокоен мечтател“ (Достоевски). Печалният и скръбен облик на Онегин („мъртвец същински“, „гърдите му изпепелени“, „потопен в свойта скръб“) от последните тъжни страници на романа и следствията от суровия поучителен „урок“ на Татяна едва ли могат да се разглеждат като аргументи в подкрепа на неговото нравствено и социално прераждане. Дори и в „Откъси от пътешествието“ Онегин е представен „потънал в размисъл горчива“, с „помръкнал, безутешен взор“: „Какво сега ме чака тук? Тъга, тъга!...“
Нищо във финалната ситуация не внушава и не доказва, че неспокойната, лутаща се и мистериозна натура на Онегин няма да бъде отново обзета от стремежа към духовно скиталчество. Или пък, че няма да бъде смазана и убита от тъгата и отчаянието, от безцелността на земния си път:
и доживял без труд, без цел
до двадесет и шест години
неженен, служба не открил –
не бе се с нищо заловил.
До края се запазва нещо загадъчно в психологията на незавършения характер на героя, който въпреки обективната си плътност и релефност в известен смисъл остава ненапълно разгадан от читателското възприятие и най-вече от самия себе си. Дали тъгата и страданието ще доведат Пушкиновия персонаж до нова нравствена и идейна перспектива, до душевното обновление и спасението? Това ще покаже пълното с неизвестности и житейски превратности бъдеще. Безспорно е обаче, че той вече е заплатил скъпо за своя егоизъм и преждевременната старост на душата си, за безцелно пропиления си живот.
Легендата за декабристкото бъдеще на Онегин е доста спорна и неубедителна. Запазените фрагменти от началото на десета глава, самотният и печален облик на героя във финалната част на осма глава, както и в „Откъсите от пътешествието на Онегин“, а и целият текст на романа не дават достатъчно основания за подобна примамлива интерпретация на образа. Унищожената десета глава, която не влиза в каноничния текст на произведението, наистина рисува доста широка историческа панорама на епохата, но в нея изобщо не се споменава за Онегин. Всичко това показва, че въпреки първоначалния си замисъл да свърже Онегин с декабристкото движение (според по-късните спомени на М. В. Юзефович), в края на 20-те години по много причини (не само цензурни, но и идейно-творчески) Пушкин се отказва от подобно сюжетно решение.
Затова е трудно да се отговори еднозначно и категорично на сложния въпрос за бъдещата съдба на Онегин, с когото „в тоя час неумолим“ авторът и читателите на романа се разделят „завинаги“. И самият Пушкин не се стреми към подобно еднопосочно и императивно внушение в открития финал на романа. Сигурно е обаче, че съдбата на героя ще зависи от конкретните социално-исторически обстоятелства на епохата и преди всичко от нравствената и психологическа устойчивост, от непредсказуемото самодвижение и самоосъществяване на неговия странен, противоречив и незавършен характер в създадената нова драматична сюжетна ситуация.
Татяна Ларина се възприема преди всичко като дълбоко въплъщение на руския национален дух, на субстанциалното начало в Пушкиновия художествен свят. Любим нравствен идеал на своя създател, това е един от най-обаятелните и поетични образи в руската литература. Ако Онегин е рожба на аристократичното петербургско общество, Татяна започва своя жизнен път и се формира в затънтеното руско селце, в условията на една съвършено груба и ограничена в социално и нравствено отношение провинциална среда. Единствено положително изключение тук е крепостната бавачка, която я приобщава към националния бит, към руското слово и към народнопоетичните възприятия.
„Рускиня по душа и име“, Татяна е изцяло потопена в особената емоционална атмосфера на руската душевност и култура. Всичко в поетичния й вътрешен свят е озарено от лиризма и красотата на народнопесенната традиция, от вярата в предания, суеверия, сънища и гадания, от близостта с бита, нравите и културата на руския народ и очарованието на руската природа. Самото й „звучно, нежно“ и нетрадиционно име (рядко срещано дотогава в литературата) напомня според автора за своята простонародност, за „предания от старини“ и крепостни „слугински стаи“. Нейният „чуден“, кошмарен и пророчески сън в пета глава е изграден изцяло върху фолклорните баладични, обредни и приказно-митологични образи и мотиви и в него наистина се отразява символично и драматичната й лична съдба.
Още от детските си години тя е запленена от „една замисленост невинна“, заменила „самотата й пустинна с мечти най-сладки“, и е останала чужда на „детските немирства“, жадна за вълнуващи „страшни разкази“:
Та името й бе Татяна.
Ни с Олгината хубост, ни
с руменината й засмяна
тя можеше да се сравни.
Печална, дива, мълчалива,
като кошута боязлива,
в семейството си, без да ще,
тя стана чуждото дете.
Не знаеше да се преструва
и никой там не я съзря
с деца да тича, да лудува,
и често, взряна вън, сама,
стоеше цял ден у дома.
Духовният облик на Татяна Ларина е изключително цялостен, поетичен и емоционален, а нейната натура е дълбока, страстна и нравствена, носител на „сърце горещо“ и „въображение метежно“. Тази тъжна, замислена и затворена в себе си руска девойка е органично чужда на заобикалящата я грубост и пошлост, с необикновен усет за красивото и грозното в живота. Извънредно чувствителна и мечтателна, „в пустинната си самота“ тя изгражда свой собствен измислен и приказен свят, основан изцяло върху народните поверия и легенди и върху внушенията на западноевропейските сантиментално-романтични романи, пълен с кипящи страсти, тайни видения и „сладостно томление“.
Така в полумрака на сивото ежедневие огненото и девствено въображение на Татяна ражда образа на идеалния и добродетелен „ангел спасител“ (или „коварен изкусител“), внушен й от „сладката измама“ на модните книжни кумири. И когато съдбата я среща със странната и загадъчна аристократична фигура на Онегин, с нейния блясък и отегчено ефектно равнодушие, Татяна изведнъж открива своя дълго очакван идеал и е обзета от „отровата на страст гореща“.
Известното „Писмо на Татяна до Онегин“ в трета глава покорява със своята вълнуваща простота и непосредност, с поетичното очарование и трогателната изповедност на любовното чувство. В него е отразена цялата сила и дълбочина на страстната, пламенна и всеотдайна натура на Пушкиновата героиня:
Друг!... Не, сърцето вече знае:
друг няма да му стане мил!
Аз твоя съм – тъй бог желае,
тъй съд върховен е решил,
животът ми на теб обречен,
за тая среща бе залог,
знам: ти си мой пазител вечен
и тук те е изпратил бог...
Тази съкровена любовна изповед очарова с благородния сърдечен порив и с наивната си доверчивост, с „тая прелестна небрежност, /и тоя умилен брътвеж, /безумен шепот и копнеж...“. Представено от автора като несъвършен „превод“, „слаб отзвук, отпечатък бледен“ на френския жив оригинал, стилизираното писмо на Татяна се отличава със стройност, смислова завършеност и драматургичен блясък.
Татяна Ларина преживява страшно болезнено хладния и равнодушен отказ на Онегин и крушението на измисления от самата нея красив, но илюзорен свят. Но това ще бъде и началният тласък, който довежда до нейното интелектуално и нравствено развитие. Едва след трагичната гибел на Ленски и отпътуването на Онегин, посърнала и останала сама сред книгите в кабинета на Онегин, тя се докосва до неговите душевни терзания и сложната му вътрешна драма. И си поставя все още наивни, но трудни и неразрешими за нея въпроси:
Дете на рая или ада?
Или е светъл херувим,
или е бяс неукротим
и горд? Нима е подражание,
нищожен призрак, или наш
московчанин в Харолдов плащ,
на чужд каприз ли тълкувание,
словар на модните слова?...
Пародия ли е това?
Тъкмо тук Татяна разбира, че Онегин не е мечтаният от нея идеален герой, а раздирана от съмнения и противоречия личност, „чудак печален и опасен“. Тук се пробужда и нейното девствено самосъзнание – това става важен етап от ирационалното й духовно израстване и прераждане, което после така силно учудва и поразява Онегин. И по-късно, когато попада във висшето светско общество като негова „владетелка дивна“ и „непристъпна богиня“, чужда на „шума и блясъка фалшив“, на показния маскарад, Татяна запазва своята нравствена чистота и душевното си богатство, отърсена от сантиментално-романтичния наивитет и извисена в интелектуално отношение. Новото, което е придобила в презряната от нея светска среда, са зрелостта, житейският опит и самообладанието, които сега са нейно защитно средство, за да скрие и запази вътрешната си независимост, най-съкровените си мечти и пориви.
Следователно и нейният характер търпи постепенно вътрешно развитие („Ах, как се промени Татяна!“), без да загуби нравствената си същност. Ако в началото тя е сантиментално-романтична и наивно-доверчива мечтателка, то във финалната част на романа (седма и осма глава) я виждаме много по-зряла, горда и духовно извисена, вече доближена интелектуално до Онегин, а и до позицията на самия автор разказвач, способна да разбере по-добре раздвоеното душевно състояние на героя. Защото самата тя сега е поставена в незавидно двойствено положение, което се оказва безизходно и изпълнено с вътрешен драматизъм.
Татяна Ларина остава вярна на своята любов, но душата й е силно наранена от първоначалния разрив с Онегин, чиято мрачна сянка тегне над техните отношения. Затова няма да повярва и в закъснялото чувство на Онегин, приемайки го за „дребнава“ и „обидна страст“: „Нима умът ви няма власт /над вашата дребнава страст?“. От друга страна, у нея е много дълбоко вкоренено и развито чувството за нравствен дълг. И когато е изправена пред дилемата „лично щастие – нравствен дълг“, тя с убеждение и с отговорност поема неумолимо тежките вериги на дълга:
Обичам ви (защо да лъжа),
но съм жена на друг човек
и вярна ще съм му навек.
Пушкиновата Татяна Ларина е истински рицар на дълга и верността, който не допуска човешкото щастие, изградено върху чуждото нещастие и страдание. По-късно подобна философска и нравствена позиция ще срещнем при някои от героите на Тургенев и Лев Толстой. И неслучайно Достоевски ще се възхищава от „дълбоката“ и „твърда“ натура на Татяна, от готовността й да поеме доброволно кръста на страданието, виждайки в нея „главната героиня на поемата“ и олицетворение на трагичното нравствено съзнание. Най-същественото в случая е, че отказът на Татяна е смислова емблема на силата и моралната устойчивост на нейния самоотвержен характер, който в името на истинската любов и човешкото достойнство не признава и не допуска безпринципните нравствени компромиси.
Съдбите на Онегин и Татяна са съотнесени и преплетени много сложно и конфликтно в повествованието. И двамата са носители на високи нравствени и интелектуални качества, които особено в последните глави на произведението все по-ясно очертават линията на едно вътрешно израстване и постепенно духовно сближение. Но трагичното разминаване между тях се оказва обективно непреодолимо поради сложен комплекс от социални, морално-етични и психологически причини. Дължи се и на разнотипните ценностни системи на персонажите. Във финала щастието е еднакво невъзможно и за двамата въпреки самозаблуждението на Татяна, че в началото то е било възможно („А щастието бе възможно /и толкоз близко!“).
Владимир Ленски е антипод на Онегин и друга разновидност на типа на руския дворянски интелигент от тази епоха, емблема на друг тип човешко съзнание и поведенчески рефлекси. Най-вероятен негов прототип е Пушкиновият лицейски приятел, поетът декабрист Вилхелм Кюхелбекер, но всъщност образът му е замислен като значително по-широко обобщение на руския поет романтик от началото на XIX в. Възпитан в духа на немската идеалистическа философия („с дух напълно гьотингенски“) и на сантиментално-романтичната литература, Ленски е страстен поклонник на Кант, Гьоте и Шилер:
Той от Германия мъглива
се върна с ученост богат:
мечти за нов, свободен свят,
душа и странна, и бурлива,
слова, в които страст пламти,
и черни къдри до плещи.
Ако Онегин и Татяна, макар и в различна степен, са свързани с руския живот и се формират в неговата социална и нравствена атмосфера, то Ленски е твърде отвлечен и чужд на действителността. „Певец на свобода и слава“, „разпален фантазьор“, той е човек с чиста, благородна и възвишена душа, чиито основи обаче нямат нищо общо с реалния свят:
той по сърце бе мил невежа,
мечти люлееха младежа,
светът все още с блясък, шум
бе нов за неговия ум.
Оттук и сантиментално-романтичните, идилични и наивно-възторжени представи на героя за живота и хората, които така рязко го отличават от скептично настроения Онегин и в известен смисъл го сближават с първоначалния облик на Татяна. Осемнадесетгодишният Ленски е чужд на егоизма, но познава лошо хората и не вижда противоречията в живота, вярвайки повече в „съвършенството в света“ и в своите копнежи. И пее „за мечти, /за скръб, пустинни самоти, /раздяла, рози романтични /и за неведома страна, /в чиято златна тишина /бе ронил сълзи елегични“. Той не успява да разбере скепсиса и житейското равнодушие на Онегин, да забележи дълбоката и романтична натура на Татяна, а обиква посредствената й сестра Олга. Няма да осъзнае до края напълно и самия себе си, залъгвайки „с надежда сладка /съмненията в свойта гръд“.
Всичко това предопределя и „жребия жесток“, нелепата и трагична гибел на вдъхновения и житейски непригоден идеалист и мечтател, който скоро пада пронизан от „злобния куршум“ на своя приятел. И самият Ленски в безсънната нощ преди дуела предчувства тревожно фаталния за него изход: „аз може би ще гасна /на гроба в тайнствения мрак...“.
Създателят на „Евгений Онегин“ наистина много рано изпраща своя романтичен персонаж „в пределите на вечността“, тъгувайки за „възторжения обожател, /мечтателя, поета млад“. Но неговата философска и естетическа позиция в случая е по-сложна: това е позиция, която е чужда на еднозначното внушение и ни изправя пред два еднакво възможно варианта на бъдещата съдба на Ленски:
I. Той може би до върховете
световни би се извисил.
………………………………………………
II. А може би е щял да има
обикновен човешки дял.
……………………………………………..
Двата варианта на възможната съдба на Ленски (поетико-героичен и прозаичен) тук са взаимно уравновесени - нито един от тях не се възприема като „по-възможен“, „по-реален“. Подобна двуплановост и равнозначна вариативност е обичаен художествен способ за изграждане на ситуациите и перспективата на персонажите в Пушкиновия роман.
Авторът в „Евгений Онегин“. Жанровата специфика на Пушкиновия роман в стихове определя и централното място на авторовия образ в художествената му структура. Неговото одухотворено и неподражаемо присъствие споява в естетическо единство богатата съдържателна, композиционна и стилистична основа на произведението. Тъкмо то създава особения измислен (фикционален) свят на романа и формира енциклопедичния му обхват, облика на лиричната и епичната му стихия, сложната оценъчна система и общия му емоционален колорит.
Единният и цялостен авторов образ не само създава илюзията за реалността на героите и събитията в романа, но моделира и гъвкавата му интонационна система – иронична и елегична, непринудено-разговорна, задушевна и жизнеутвърждаваща, пронизана от „светлата“ пушкинска печал. Многобройните стилови преходи и реминисценции постоянно напомнят за смяната и монтажа на гледните точки в повествованието, за имитацията на „бъбривост“ и неизтощимата игра на авторовата ирония. Механизмът на иронията е един от основните ключове на стила на романа.
Субективното (лирическото) време на автора разказвач в най-голяма степен изгражда темпоралните и пространствените мащаби (хронотопа) на Пушкиновия „свободен роман“: динамичното му и открито историческо време и многопластовите измерения на нравствено-етичното му художествено пространство, тяхната „отвореност“ и асоциативност. Ако Онегин и Татяна живеят в миналото (минало време), то авторът повествовател се разкрива преди всичко в настоящето (сегашно време), в процеса на създаването на романа. Поради това битовото време на героите е по-забавено и „изостава“ от авторовото субективно битийно време, което е по-забързано и целеустремено и почти се слива с времето на читателя.
Авторското начало в „Евгений Онегин“ е активно и динамично. Тук авторът разказвач не изпълнява сюжетни функции и за разлика от романтичната поема демонстративно отделя своята личност от личността на героя. Героите живеят и се изявяват напълно самостоятелно, съобразно своите възгледи, логиката на характерите си и конкретните ситуации, в които са поставени. „Авторът“ е запознат с тяхното минало и не е равнодушен към личните им съдби, но не се намесва произволно в сюжетния развой, а само коментира, одобрява или осъжда, без да „диктува“ поведението им.
Неговата позиция обаче е силно ангажирана, подвижна и изменчива. Тя има своето вътрешно развитие и деликатни преходи, които са съотнесени с характерите, действията и съдбите на самите персонажи. Отначалото до края Татяна е за автора „мил“ и обичан, „мой верен идеал“: „Ще ми простите в тоя час: / обичам свойта Таня аз!“ Много по-комплицирано и променливо е отношението му към Онегин, което се движи от близостта и дълбокото съчувствие до лукавата ирония, насмешката и острото „осъждане“.
Духовното родство между автора и Онегин е подчертано още в самото начало на романа: „Онегин – мой добър приятел...“. Обединява ги не само социалният аристократичен статус, но и разочарованието, самотата и скепсисът, състоянието на дълбока неудовлетвореност от живота. В началните глави Онегин е още лирически „спътник“ на автора. Затова и отношението към него е леко иронично и снизходително, но общо взето – напълно доброжелателно и „фамилиарно“. „Авторът“ ту се представя за приятел на Онегин („дружих със него в прежно време“), ту демонстративно противопоставя себе си на героя: „Посочвам разликата смело / между героя ми и мен.“
Още в края на първата глава авторовата позиция към героя вече търпи съществени промени, които по-нататък неусетно изместват вниманието от фигурата на Онегин и все повече пренасят центъра върху образа на Татяна. Това се забелязва особено в шеста глава, след нелепото и неоправдано убийство на Ленски, което снема ореола от „мрачния чудак“. Цялата седма глава вече е посветена на Татяна, а Онегин ще се появи отново едва в XII строфа на осма глава. Твърде показателно е, че в последните две глави Пушкин избягва да нарича Онегин свой приятел: единствено изключение е пародийно-ироничното „пояснение“ към последната строфа на седма глава („Приятеля си млад възпявам, /с безброй чудатости прочут“). Отсега нататък Онегин вече ще бъде представян не като „приятел“ на автора, а само като негов персонаж.
Дистанцията между „автора“ и централния герой е особено голяма в осма глава, и то независимо от положителната еволюция на Онегин. Драматичната нравствено-психологическа колизия довежда не само до окончателно разминаване на главните герои, но и до сериозно охлаждане на отношението на автора разказвач към Онегин („мой спътник странен“). На преден план сега излиза личността на самия автор повествовател, който във финалната строфа ясно ограничава своя път от пълния с неизвестности жизнен път на Онегин и с лека привидна ирония, но и с тъга, се прощава метафорично завинаги със своите герои и със самия роман, съотнасяйки ги с големия и безкраен „роман на живота“:
Блажен е, който с пиршествата
житейски се е разделил
и чашата си недопил,
прочел романа до средата,
с туй всичко се прощава той,
тъй както аз с героя мой.
Духовният свят на „автора“ в „Евгений Онегин“ е несравнимо по-богат, по-динамичен и по-перспективен от интелектуалния облик на централния персонаж, но не се превръща в негов антипод. Дори в моментите на най-голяма резервираност към героя „авторът“ запазва своята добронамереност и необикновения си такт, деликатното си и съчувствено отношение към него („Какво да правя – /обичам си героя аз...“).
Основен носител на културно-историческото съзнание на епохата, самият авторов образ в Пушкиновия роман търпи сложна и динамична вътрешна еволюция. Ако началните глави, където смътно се очертава и „далнината на романа“, са издържани в шеговито-ироничен тон, то финалът е пронизан от печални и елегични размисли и настроения. Преминал през верига от сложни изпитания, подобно на своите любими герои, в последните глави на романа „авторът“ е не само по-тъжен, но и по-вглъбен, в него има по-малко външен блясък и игра на поетичното въображение и същевременно – по-голяма философска зрелост, душевна мъдрост и простота.
Лирическите „отстъпления“ са важен конструктивен елемент от поетиката на Пушкиновия роман в стихове. Те не само допълват и доизясняват сюжетното развитие и идеята на романа, но формират и общата лирическа стихия, и задушевния тон на произведението. В тях най-пълно и многостранно са отразени изключителното богатство, хармоничност и нравствена извисеност на авторовата личност.
Лирическите „отстъпления“ разширяват вътрешната обемност на „Евгений Онегин“ и включват пряко или косвено в неговата проблематика широк кръг от явления, събития и лица на съвременния руски обществен и културен живот, което придава остра злободневност и енциклопедичност на романа. Без да нарушават структурното единство и цялост на произведението, неговата лиро-епична същност, те формират дълбокия художествен контекст на Пушкиновия роман, неговата удивителна смислова, емоционална и стилистична многозначност и асоциативност.
Ако началото на романа е подчертано епично (започва с вътрешен монолог – размисъл на централния персонаж), то в „открития“ финал доминира лиричното начало – дълбокият и сдържан лиризъм, тъжната поетична интонация. Лирическите „отстъпления“ са доста повече в последните глави може би в тон с емоционалния градус на самия сюжет – тук действието наистина става по-напрегнато, изпълнено с драматизъм. Активното авторово лирическо присъствие изгражда и въвежда в текста на романа и извънредно яркия, противоречив и многолик „свят на читателя“.
„Онегинска строфа“. Специфично и оригинално явление на поетичната структура на Пушкиновия „свободен роман“ е и знаменитата „онегинска строфа“, изследвана обстойно и задълбочено в литературната наука. Съставена от 14 римувани стиха на четиристъпния ямб, тя напомня за класическата строфическа форма на сонета, който също има 14 стиха, но в друго разположение. Възникнал още през XIII-XIV в. в ренесансова Италия (Данте, особено Ф. Петрарка), сонетът се изгражда от две четиристишия и две тристишия, които имат обхватно или кръстосано римуване. По-различна е по-късната схема на английския сонет от XVI в. (У. Шекспир): три четиристишия и едно финално двустишие, създадени с петостъпен ямбически стих и с по-друга система на римуване. Сонетът прониква в Русия през XVIII в. (В. К. Тредиаковски), но увлечението по него е най-голямо през 20-те години на XIX в. Текстът на главите на „Евгений Онегин“ е разчленен фрагментарно на отделни „пъстри строфи“ (общо 393), обозначени с римски цифри, а целият роман е написан върху основата на любимия Пушкинов четиристъпен ямбически стих.
Самата „онегинска строфа“ има ясна, проста и устойчива схема: състои се от три четиристишия и едно заключително двустишие. Очевидна е по-голямата й близост с ренесансовия Шекспиров сонет от края на XVI в., макар и с по-различна ритмическа система и схема на римуване. Системата на римуване в нея е еднотипна, но гъвкава и разнообразна. Първото четиристишие е съставено от кръстосани рими (абаб), второто – от съседни (ввгг), третото – от обхватни (деед), а двустишието – от съседни мъжки рими (жж) с ударение на последната сричка. Това съчетание на различни комбинации за римуване придава необичайна интонационна подвижност, мелодичност и непринуденост на повествованието и напълно съответства на общата му свободна синтетична лиро-епична организация.
Изключение от общото строфическо изграждане на романа правят само писмата на Татяна и Онегин и „Песента на девойките“ в трета глава. Някои изследователи прибавят и невключения в Постер за филма „Евгений Онегин“ с Рал файнс и Пив Тайлър окончателния текст на романа „Албум на Онегин“. Своеобразна особеност на композицията са и пропуснатите строфи (в пет глави) и отделни стихове (във всички глави) на романа, обозначени с многоточия. Така например в глава IV са пропуснати осем строфи, в гл. I – шест строфи, в V, VI и VII глава – по три строфи. Най-много стихове (113.5) са пропуснати в IV глава. Според Ю. Н. Тинянов това са „еквиваленти на текста“ и имат значение главно за „словесната динамика“, а не толкова за фабулата („произшествията“) в произведението. Съществува и гледище, че значението им сигурно е значително по-широко: те са оригинален и съзнателен композиционен похват за създаване на многоплановостта на художественото пространство на текста, а също и за постигане на смислова вместимост на строфите и на целия роман (Ю. М. Лотман). Внимателното изучаване на текста показва, че трудно може да се изведе някаква закономерност в пропускането на строфите в отделните глави. В отговор на своите критици самият Пушкин пояснява, че в романа има строфи, които „не е могъл или не е искал да напечата“.
„Онегинската строфа“ притежава относителна самостоятелност и завършеност както в смислово, така и в интонационно отношение. Тази нейна „затвореност“ довежда и до тематичната й обособеност, макар че четиристишията в нея са лишени от пълна автономност. Обикновено първото четиристишие въвежда и „резюмира“ основната тема на строфата и притежава по-голяма смислова суверенност. Следващите две четиристишия развиват доста свободно съдържанието на набелязаната вече тема, при което границата между тях не е така рязко очертана. И накрая, двустишието „затваря“ оценъчно (лирически и често пъти афористично) темата, като я обобщава или преосмисля по нов начин. В резултат на това всяка „онегинска строфа“ се оказва и „затворена“ – с развита и завършена тема, и „отворена“ – насочена към смисловото ядро на следващата строфа. Строфическото изграждане и стихът създават особената логика на романа в стихове – колкото асоциативна и „капризна“, толкова и емоционално мотивирана.
Подобна строфическа композиция на романа дава възможност на „автора“ в бароков дух да разгръща свободно повествованието, като непрекъснато сменя неговата „симфонична“ тоналност посредством динамичните и многообразни фабулни, стилистични и интонационни преходи и асоциации, без да нарушава структурното и мелодико-ритмичното единство и цялост на романа в стихове, неговата съдържателна и емоционална вместимост, хармоничността, универсализма и полифонизма на Пушкиновата художествена система.
Значение на романа. Като роман в стихове „Евгений Онегин“ не оставя жанрова традиция но като първи социалнопсихологически роман в руската литература поставя множество същностни начала и в този смисъл значението му е огромно и историческо. Най-проницателните от съвременниците го оценяват като изключително явление на националната култура. Белински основателно разглежда появата му като „акт на осъзнаването на руското общество“. Както споменахме, според бележития критик това е истинска „енциклопедия на руския живот“, „във висша степен оригинално и национално руско произведение“, в което „има повече народност, отколкото в което и да е друго руско съчинение“.
Дълбоко национален и историчен по дух, енциклопедичен по обхват и социално-философска сложност на осмисляне на човешките характери и съдби, гениалният шедьовър на А. С. Пушкин се изгражда върху реформаторска художествена стратегия и наистина открива „формулата на руския роман“ (Ю. М. Лотман), полемично проектирана върху общия културно-исторически контекст на европейската романова традиция. Неговата „свободна“, открита и синтетична форма, одухотвореният му „реализъм“ се оказват най-продуктивни и перспективни за бъдещето развитие на руския роман от XIX в. и фактически поставят началото на руския национален романов канон.
Самата сюжетна организация на „Евгений Онегин“ в една или друга степен предопределя строежа и сюжетната колизия в по-късните романи на М. Ю. Лермонтов, А. И. Херцен, И. А. Гончаров, И. С. Тургенев, Л. Н. Толстой и други видни руски писатели. Многопозиционното изграждане и разкриване на човешките характери и монтажният принцип на гледните точки ще получат по-нататъшно приложение и доразвитие особено в прозата на Лермонтов и Лев Толстой.
Голяма традиция в руската литература оставят художествените открития на Пушкиновия „свободен роман“ в областта на обективното и многостранно изследване на човешката личност и нейната съдба в цялата им диалектическа сложност и противоречивост, в тяхната откритост, алтернативност и драматизъм, в широкия социален, нравствен и културен контекст.
Пушкин в България. Родоначалникът на руската класическа литература е изключително популярен у нас. Името му се споменава за пръв път в българския печат през 1848 г. в обзорна статия в „Цариградски вестник“ (№ 13). Поетичното му творчество оказва несъмнено влияние върху създателите на новата българска поезия. Най-ранният и ревностен негов популяризатор през възрожденската епоха е П. Р. Славейков, който още през 1852 г. побългарява и помества в сборника си „Смесна китка“ елегията „Не пей, красавице, при мен...“ („Канарче“) и откъс от „Загасна дневното светило“ („Стара планина“). По-късно му посвещава краткото си стихотворение „На Пушкин“ (1854) и превежда или преработва редица други негови лирически творби („Съвет“, „Епиграма“, „Поет и тълпа“).
Ботеви другари разказват, че в Одеса той е декламирал от „сърце и душа“ Пушкинови стихове. През 1858 г. И. Груев превежда елегията „Преживях аз своите желания“ и посвещението към поемата „Руслан и Людмила“, а по-късно написва и първата у нас статия за „най-великия славянски поет“. През 1870 г. в сп. „Читалище“ (Цариград) излиза преведен фрагмент от поемата „Полтава“. Константин Величков превежда в проза и издава в Цариград драмата „Русалка“ (1873), а в превод на М. Греков в Букурещ излизат „Кърджали“ (1874) и „Капитанската дъщеря“ (1875).
Ив. Вазов жадно поглъща стиховете му още в Калоферското училище, а по-късно, в началото на 80-те години на XIX в. превежда и публикува в своята „Българска христоматия“ (1884) фрагменти от „Евгений Онегин“, „Медният конник“ и „Борис Годунов“, а след това посвещава на „гения славянски“ и „братския певец“ стихотворенията си „Пушкин“ (1888) и „На Пушкиновата стогодишнина“ (1899). Алеко Константинов превежда поемите „Полтава“, „Бахчисарайски фонтан“ и „Цигани“ (под заглавие „Чергари“), а д-р Кр. Кръстев – повестта „Виелица“. В превод на К. Христов се появяват „Анчар“, „Облак“, „Към поета“, а малко по-късно – „Моцарт и Салиери“ и „Борис Годунов“ (1908). Талантлив преводач на голям цикъл от Пушкинови стихове е и П. П. Славейков, чиито забележителни статии за Пушкиновия „добър гений“ остават най-ценното и най-стойностното в българското пушкинознание. Ив. Шишманов съставя първата у нас научна библиография за Пушкин.
Най-ранните самостоятелни издания на „Борис Годунов“ (в проза) и на „Дама пика“ са от 1888 г., на „Моцарт и Салиери“ и „Скъперникът рицар“ – от 1889 г., на „Дубровски“ – от 1893 г., а на „Повести на Белкин“ - от 1899 г. Първият цялостен стихотворен превод на „Евгений Онегин“ на Р. Делов излиза през 1919 г., а досега са направени общо 13 превода на романа (три са в проза), впечатляващо свидетелство за родния пиетет към този уникален руски поетически епос. Истинско събитие в нашия културен живот е и появата на първото българско десеттомно издание на „Пълните съчинения“ на А. С. Пушкин (1942) под общата редакция на Людмил Стоянов. Първата цялостна постановка на операта „Евгений Онегин“ на сцената на Софийската опера е още през 1919 г., а драмата „Борис Годунов“ е играна най-рано на оперна сцена през 1929 г.
Изявени преводачи и популяризатори на Пушкиновото творчество в различни периоди са Ив. Андрейчин, Хр. Максимов, Д. Бабев, Д. Бояджиев, Г. Бакалов, Д. Подвързачов, Л. Стоянов, К. Константинов, Н. Хрелков, М. Грубешлиева, Хр. Радевски, М. Ковачев, Д. Петричев, Ел. Багряна, X. Левенсон, Кр. Пенев, Н. Фурнаджиев, Мл. Исаев, Ат. Далчев, Гр. Ленков, Ан. Германов, Л. Любенов, С. Владимиров, Ив. Теофилов, Ал. Миланов, Ст. Бакърджиев, К. Кадийски, П. Велчев и др. Най-добрите съвременни преводи на романа „Евгений Онегин“ са дело на Гр. Ленков, Л. Любенов и Г. Талев. Литературнокритическото възприемане и оценяване на А. С. Пушкин у нас е свързано с имената на П. П. Славейков, Ив. Шишманов, Б. Пенев, К. Кръстев, М. Арнаудов, П. Бицили, Н. Райнов, Ст. Каракостов, П. Динеков, В. Велчев, Г. Германов и др. Българската културна общественост отбелязва внушително и с достойнство 200-годишнината на поетичния гений на Русия и на човечеството, на който е посветен и фундаменталният юбилеен сборник „А. С. Пушкин и българската култура“ (София, 1999).
@bgmateriali.com
