„И дълго ще съм жив на хората в сърцата“: анализ на лириката на Александър Сергеевич Пушкин, теми, идеи и прозрения

„И ДЪЛГО ЩЕ СЪМ ЖИВ НА ХОРАТА В СЪРЦАТА” - ТЕМИ, ИДЕИ И ПРОЗРЕНИЯ

Човек винаги е изкушен от силата и внушенията на истинската поезия, независимо дали тя е родна или чужда, класическа или съвременна, плод на лично творчество или народно умотворение. Всеки носи в себе си по някой любим стих, песен или име на обичан поет, които го придружават цял живот. Малцина са обаче онези поети, които се превръщат в духовни спътници на милиони хора и векове след смъртта им техните творби продължават да са обичани и препрочитани с любов, признателност и възхищение. Сред тези избраници на духа е великият руски поет Александър Сергеевич Пушкин. Повече от двеста години вече той остава „жив в сърцата" на хората. Отдавна е признат за най-емблематичния поет на мъчно поддаващата се за разгадаване руска душа, а по думите на Белински: „Да се пише за Пушкин, значи да се пише за цялата  руска литература."Неговото творчество, многообхватно по жанр и теми, е считано за „начало на всички начала" в духовния и литературен живот на Русия.
Пушкин притежава енциклопедичен талант, твори в почти всички литературни жанрове и бележи повратен момент в тяхното развитие. Оставя трудно постижими за следовниците си върхове в поезията, белетристиката, драматургията, публицистиката, критиката, сатирата и дори в епистоларното си наследство. Лириката обаче си остава неговият предпочитан пред всички други поетичен жанр, като се започне от дебюта му през 1814 г. със стихотворението „Към приятеля стихотворец”, публикувано във „Вестник за Европа” и се завърши с появилото се посмъртно по страниците на списание „Съвременник” през 1837 г. стихотворение „Беше Време: нашият празник младежки”, прекъснато насред един от стиховете. Лириката на Пушкин е емоционална летопис на неговия живот и в същото време своеобразна биография на епохата. Големият поет на Русия е изявен представител на европейския романтизъм и един от първите, които блестящо осъществяват прехода му към реализъм. Той възпява самобитността и стоицизма в страданията на своя народ, творчески възприема начина на народното мислене, народната лексика и поетика, за да изрази най-пълно съкровените въжделения на собственото си АЗ и на съмишлениците си от своето и следващите поколения. Темите за свободата и свободомислието, за силата на любовта и приятелството, за смисъла на живота и смъртта и за високата мисия, на поета пред обществото отговарят в най-голяма степен на неговите идеали, които са неделими от идеалите на епохата. Те са в основата и на прозренията на Пушкин за необходимостта от още по-категорична еманципация на личността, за вярата в бъдещето, в силите на своя народ и в собственото си творческо безсмъртие.
В лириката на Пушкин се отразяват като в огледало неговите мисли, доста радикалните за времето идеи за ограничаване на политическия произвол и за премахване на крепостничеството, както и едно невероятно богатство от чувства, вариращи в гамата от „радост, мъка  и надежда" и преливащи в „звуците игриви на лудост, скука  или страст". Всеки по-важен момент в живота му и в живота на страната оставя следа или пък става идейно - емоционален център на някоя негова поетична творба.
Удивителна е способността му да пресъздава леко и непринудено в свободно леещ се стих конкретната обстановка и ситуация, която е предизвикала преживяването. Лирическият АЗ, чийто водещ глас е неизбежен при автобиографичния характер на творбите, в преките си послания-обръщения към близки, приятели или към велики личности от отдалечени епохи - например Овидий - споделя своите размисли, вълнения и съмнения. Те са отглас на настъпилите промени в живота му, на пътуванията и срещите с нови хора и страни по време на двете му заточения в Кавказ, Крим, Бесарабия и по-късно на север, в семейното имение Михайловское. И докато в първите му стихотворения преобладават радостните моменти и кипящата енергия на младостта, поривът към свободата и възвишените мисли, даващи смисъл на живота му, през годините на заточението все по-често го спохождат тъгата, гневът и измъчващото го противоречие между радостта и мъката:
Носи ме, корабе, в далечината синя,
лети с прищевките на бурните води,
но само в моята родина
недей да се завръщаш ти –
където рано скърши цвят
загубената моя младост
и измени ми лекокрилата ми младост,
оставила в сърцето само скръб  и хлад.
(„Загасна дневното светило”)
Пушкин е тясно свързан с декабристкото движение и отстраняването му от Петербург не може да изличи влиянието на неговите възгледи за настоящето и бъдещето на Русия, свободолюбивата лирика на поета се превръща в трибуна на декабристките послания, споделяни с толкова пламенна убеденост и от самия него. Поривът му към лична свобода, така присъщ на романтическия тип поведение на твореца, и мечтата за всеобща свобода, за облекчаване на страданията на народа мотивират създаването на стихотворенията „Волност”, „Село”, „Затворник”, „Андре Шение” „Към Чаадаев” и др. Тяхната популярност - макар някои като „Волност” дълго да останат в ръкопис -  и изключителното им въздействие не само сред революционно настроените му съмишленици, но и сред много по-широк кръг читатели имат своето обяснение. То се крие не само във вложените в тях свободолюбиви настроения и най-напредничави идеи на епохата за равенство, братство и свобода, но и във винаги изненадващия талант на поета да ги поднесе в увличащо и завладяващо с устрема и музикалността си поетично послание Свободата е  ключовата дума в повечето творби  от този  т. нар. „свободолюбив цикъл" в Пушкиновата лирика. Тя не е „тема", а върховен идеал, тъй като именно свободата неудържимо привлича лирическия АЗ във всичките й превъплъщения - свобода личностна, творческа, общонародна и световна, и го кара да вижда нейната сила в най-различни символно-метафорични образи като вятъра, волния орел, морската стихия, зимната буря:
Със свободата щом горим,
дорде туптят сърцата честни,
на майка Рус да посветим
мечти и пориви чудесни!
(„Към Чаадаев”)
Ти, буря – знак  на свободата –
литни над робските води!
(„Вълни, кой устрема ви спря”)
И двама сме птици! Да литнем, ела –
там, дето белеят планински била
там, дето вълни ще синеят под нас,
там, дето сме вятърът само... и аз!
(„Затворник”)
Неповторимото своеобразие на руската природа и на руската душевност може да бъде почувствани и разбрано в стихотворенията „Зимен път”, „Бесове”и особено в „Зимна вечер”. Воят на зимната виелица, напомнящ ту вой на вълци, ту плач на дете и удрящ по прозорчето като закъснял пътник, внушава силата на смразяващата стихия, на която са противопоставени топлината и нежността. Организиращата идея е времето, но не като бушуващата зимна стихия, а като възстановената в душата на АЗ-а връзка между минало и настояще. В нея той търси и намира опора, за да разбере стихиите и естествено да се впише в заобикалящата го среда. Да потърси отговор на загадката за силата и широтата на руската душа в руската природа е приоритетна идея на Пушкин, възприета от всички следващи руски поети:
Буря небесата крие
зад мъгли и снегове;
ту по вълчи тя завие,
ту по детски зареве.
Я от мъка да налея,
вярна дружке в младини,
де е чашата? От нея
радост ще ни осени.
(„Зимна вечер")
Темата за живота и смъртта е една от основните теми в лириката на Пушкин. Въпреки своята младост и предразположение към светлите и радостни чувства в живота, наред с толкова категорично изявените му политически идеали и очаквания, Пушкин твърде рано демонстрира смайваща зрялост и афинитет към вечните философски проблеми на битието. С основание може да се говори за него и като за създател на философската лирика, в която темите за смисъла на живота и за тайната на смъртта, за вечния и събуждащ толкова съпротива у човека преход от живота към смъртта, за силата на съдбата и за волята, с която човек отстоява своето самоосъществяване и т. н., са защитени блестящо в редица стихотворения. Към този цикъл в неговата лирика, условно очертан в по-късно време, а не от самия поет, спадат творби като „Дар напразен, дар случаен”, „Предчувствие”, „Отново навестих...”, „Бесове”, „Манастир на Казбек”, „Вървя ли по стъгдите шумни” и др. В много от тях АЗ-ът се  стреми не само да проникне в тайните на небитието, но и да отправи предизвикателство към съдбата, която много пъти в живота му се е отнасяла немилостиво към него, отнемайки му приятели, любови, щастие и покой:
Дар напразен, дар случаен –
Кой те теб, живот, завеща?
И защо от жребий таен
си обречен на смъртта?
(„Дар случаен...”)
Интересен като естетическа програма е цикълът стихотворения на Пушкин, посветени на мисията на поета, на смисъла и въздействието на поезията върху околните и на отношенията поет - общество.
Той никога не премълчава убеждението си за високото предназначение на поета и на дело, с цялото си творчество се стреми да докаже, че: „В изкуството не трябва суета,/ то е длъжно да бъде неизмерно." Поезията на „високите мисли и простотата" е нещо свято, което остава  недостъпно за „сганта” от политически врагове и интриганти, за завистта, бездарието и празната суета. За поета вдъхновението, раждащо поезията му, е и най-висшето му битие, отредено на човека, дар свише, който той трябва да защити и да предаде на хората. В стихотворението си „Пророк” той отстоява светостта на дарбата и на творчеството, които спасяват поета от отчаяние и му вменяват като дълг „със думи по вода и суша човешките сърца да гори. „ Равносметката от изминатия път дава увереността на поета, че достойно е изпълнил своята мисия на земята. Открил е на хората преобразуващата живота красота. Стихотворението „Паметник”, написано в последната година преди смъртта на Пушкин, е не само равносметка на постигнатото, не само удовлетворение, че е служил на народа си с „душа в заветна лира", но и съдържа неговото послание и прозрение за бъдещето. Пушкин вярва в творческото си безсмъртие, в любовта на идващите поколения и в популярността си сред всички народи, живеещи в Русия, защото не предава, а извисява идеала си за свобода, независимо от обидите, клеветите и неправдите по житейския си път:
И дълго ще съм жив на хората в сърцата,
че чувства най-добри пробуждах с своя стих.
че в страшния ни век прославих Свободата
и падналите подкрепих.
(„Аз паметник  си издигнах неръкотворен”)
Лириката на Пушкин поражда неизменно прилив на жизнени сили, на желание за действие и за духовно извисяване. Общуването на читателя с нея е „празник за душата” не само с вложените идеи, със силата и искреността на чувствата, но и с брилянтния стих и музикалност на поетичния излаз. Изящните по форма и по звукова организация стихотворения на Пушлив са толкова съвършени, че предизвикват композитора Чайковски да напише музика към някои от тях, заявявайки, че „те сами по себе си са музика". Това е лирика, за която не море да даде пълна представа никакъв анализ и човек все повече предпочита прекия досег с томчето стихове на Пушкин, без посредничеството на критическия коментар. Естествено, в своя оригинал поезията запазва вечната си младост и невероятна адекватност дори в нашата съвременност, което дава на всени от нас възможността, подобно на големите руски поетеси Ана Ахматова и Марина Цветаева, да изгради в представата си образа на „своя Пушкин" - гения  на руската поезия, който остава жив не само на пиедестала на заслужената слава,но и в сърцата на хората.