АЛЕКСАНДЪР СЕРГЕЕВИЧ ПУШКИН (1799 – 1837)

 

          Всемирната слава и значение на гениалния руски поет Александър Сергеевич Пушкин имат своите дълбоки и същностни културно-исторически и естетически основания. В съзнанието на поколенията той е родоначалникът на руската класическа литература и създателят на съвременния руски литературен език, най-големият и най-свиден руски национален поет, бележит прозаик, драматург, критик и публицист, велик мислител и мъдрец, автор на десетки чудесни шедьоври на руската и световната литература и култура с общочовешки смисъл и въздействие.
          Най-проницателните му съвременници го обявяват за „слънце на руската поезия“ (В. Ф.
Одоевски) и за „първи поет художник на Русия“ (В. Г. Белински), за „изключително“ и „единствено явление на руския дух“ (Н. В. Гогол). По-късно Ф. М. Достоевски го нарича „велик народен поет“ и се възхищава от неговата „всемирна отзивчивост“ и пророчество, като отбелязва, че цялата руска словесност „излиза направо от Пушкин“. Според известното  определение на Максим Горки той е „началото на всички начала“ в руската литература, а в наши дни Борис Бурсов го нарича „национална светиня“ и „душата на руската литература“. Тук е изконното начало, бистрият извор на всички ключови теми, образи и сюжетни схеми на руската класика. Тъкмо той е първият руски писател с безспорно световно значение и в пантеона на безсмъртните неговото място е до Шекспир, Омир, Данте, Гьоте и Байрон, до другите най-светли и извисени умове на цивилизацията.
          Днес, повече от две столетия след неговото рождение, А. С. Пушкин остава все така феноменално, пророческо, сакрализовано и митологизирано явление в руското национално съзнание, всепризнатият Бог на руската поезия, най-цялостният и най-виталният, най-лъчезарният и най-артистичният, и разбира се, най-любимият от гениите на „светата руска литература“ (Томас Ман). Блестящ ерудит и интелектуалец, европеец и просветител по дух и призвание, широко скроена натура с ренесансово светоусещане и с универсално художествено мислене, той е единственият руски писател от ренесансов тип, „ренесансовата усмивка на Русия (Лев Шестов), най-прочутият поет на славянския свят.
          Духовен аристократ и хуманист, най-великият руски поет издига в култ разума, красотата и човечността, яснотата и простотата, хармонията и симетрията, идеала за свободата, истината, доброто и житейската мъдрост. Неговият гений е гений на мярата, симетрията и хармонията, гений на импровизацията, игровото начало, стилизацията и литературната мистификация. Забележителното му творчество е дълбоко демократично, народностно и жизнеутвърждаващо, същинска художествена енциклопедия на руската действителност от началните десетилетия на XIX в. Изящното му поетическо слово олицетворява най-ярко величието и достолепието на „Златния век“ на руската поезия, мощния подем и небивалия разцвет на руската поетична култура през Александровската епоха.
          Литературното му дело е огромно по обем, изключително богато и разнообразно в тематичен, жанров и стилов аспект. Исторически е приносът му за създаването на едни от класическите шедьоври на руската лирика, на първия роман в стихове „Евгений Онегин“ и първата „шекспировска“ трагедия („Борис Годунов“) в руската литература. От него водят началото си и руската романтична поема, и руската постромантична („реалистична“) проза, и централните лайтмотиви на руската класическа литература, и знаменитите „петербургски текстове“ в руския Логос от XIX в.
          Жанровите измерения на художествените му търсения са внушителни и универсални – от пъстрото многообразие на всички лирически жанрове, поемата, романа в стихове и приказката до историческата драма и философско-психологическите „малки трагедии“, социално-философската и историческата проза, публицистиката и литературната критика, без да робува на традиционните жанрови и сюжетни схеми и „правила“. Цялото по-късно развитие на руската словесност не познава подобен жанров и стилов универсализъм, синтез на национални и общочовешки екзистенциални, нравствени и естетически прозрения за човека и света.
          Личността на А. С. Пушкин се формира в една неспокойна и преломна историческа епоха. Политическият климат на континента в началото на XIX в. е пропит от буреносния отзвук на Великата френска революция и последвалите я националноосвободителни борби в редица южноевропейски страни (Испания, Италия, Португалия, Гърция, Сърбия). В самата Русия всенародната Отечествена война срещу Наполеоновото нашествие от 1812 г. предизвиква изключителен патриотичен подем, оказал всестранно отражение върху живота на руското общество. Деспотичната политика на самодържавието и рязкото засилване на  свободолюбивите и антикрепостническите настроения сред дворянската интелигенция след войната довеждат до появата на декабристкото движение. Началото на новото столетие е и период на висок духовен подем, време на сложна смяна на естетическите системи и на огромен разцвет на руската поетична култура.
          Безсмъртният автор на „Борис Годунов“ и „Евгений Онегин“ е духовна рожба на тази велика епоха на възторзи, надежди и покруси, на грандиозни исторически и обществени сътресения, на идейни литературни полемики, на романтични блянове и миражи, на масонски ложи, светски салони и трагични дуели. Негови непосредствени литературни предшественици и учители са бележити творци като Г. Р. Державин, И. А. Крилов, В. А. Жуковски и К. Н. Батюшков. Съвременници са му А. С. Грибоедов и Н. В. Гогол, М. Ю. Лермонтов и Ф. И. Тютчев, Дж. Г. Байрон и В. Юго, О. Балзак, У. Скот и Стендал, Бетовен и М. И. Глинка, редица други ярки фигури на европейската култура. Самият той е неделима част от тази култура, защото е най-тясно свързан с опита и постиженията на нейната жива и плодоносна традиция и я обогатява със собствените си новаторски художествени открития. Известен е като отличен познавач на френската, античната и общоевропейската култура.
          Литературната еволюция на А. С. Пушкин е необикновено динамична и отразява общия преходен характер на културната ситуация в Русия в началото на XIX в. На-ранните му поетически изяви са белязани от въздействието на залязващия класицизъм, в началото на 20-те години той е вече един от най-ярките представители на руския граждански романтизъм, а малко по-късно става основоположник на класическия позитивизъм („реализъм“) в руската литература, доказвайки огромния си талант в областта на всички литературни родове (лирика, епос, драма). И успява да удиви съвременниците си с неизчерпаемостта на своя гений, да предусети и предскаже пророчески цялото по-нататъшно развитие на руската словесност и духовност.
          Самата биография на А. С. Пушкин, неговата легендарна и драматична човешка и литературна съдба се възприемат от поколенията като прекрасно и вълнуващо художествено и артистично създание, изпълнено с поетична одухотвореност, нравствено очарование и ренесансова пълнота на „чувството за красота“ (Л. Н. Толстой).
          Александър Сергеевич Пушкин е роден в Москва на 26 май (6 юни) 1799 г. Потомък е на старинни дворянски родове. Прадядо му по майчина линия е знаменитият арап на Петър Велики – Ибрахим Ханибал, а родът на баща му има петвековна история. Детството му преминава в Москва, в семейна среда с богати културни традиции. Чичо му Василий Пушкин е известен поет сантименталист, баща му пише с лекота стихове на френски език, има огромна библиотека с френски книги и е силно пристрастен към френския театър. В дома им гостуват Н. М. Карамзин, И. И. Дмитриев, В. А. Жуковски, К. Н. Батюшков и други видни руски писатели, водят се оживени разговори по литературни въпроси.
          Бъдещият поет се увлича отрано от поезията, античната и западноевропейската литература, а най-ранните му детски литературни опити са на френски език – комедия (подражание на Молиер) и поема, замислена като пародия по Волтер. Подобно на повечето тогавашни дворянски деца и той отначало е обучаван само на френски език. Първите му учители по руски език са баба му по майчина линия Мария Алексеевна, бавачката му Арина Родионовна и крепостният слуга Никита Козлов.
          След обичайното домашно обучение А. С. Пушкин постъпва в новооткрития на 19 октомври 1811 г. елитен Царскоселски лицей край Петербург, който е създаден по идея на Александър I и е имал статут на университет, подготвяйки кадри за висшата държавна администрация. Тук се формират основите на свободолюбивите и хуманистичните му възгледи и се откроява внушително удивителната му лирическа дарба, самочувствието му, че е Поет. Тук започва и дружбата му с А. А. Делвиг, В. К. Кюхелбекер и И. И. Пушчин, оставили завинаги дълбока следа в душата му. Царящият в лицея култ към дружбата ще се превърне в един от лайтмотивите на неговата поезия. Още в лицея, към края на 1816 г., възниква и замисълът му за издаване на първата му поетична книга (запазен е само планът от 34 заглавия). Царскоселският лицей е нещо много повече от обикновена учебна институция в личната съдба на гениалния руски поет. Лишен от истинско детство, до края на живота си той ще носи у себе си съзнанието, че това е родният му дом („родина ни е Царско село пак“) и в годините на изпитания многократно ще търси духовна опора в лицейските си спомени и в „лицейското свещено братство“:

                                      Прекрасен е съюзът ни! Сплотен,
                                      като душата неделим и вечен – 
                                      непоклатим, свободен и сърдечен,
                                      от дружните ни музи сътворен.
                                                                Прев. Ив. Теофилов

          Лицейският период от жизнения и творческия път на А. С. Пушкин обхваща времето от октомври 1811 до лятото на 1817 г. Запазени са общо около 130 предимно лирически творби, сред които е и най-ранното му, стигнало до нас стихотворение – любовното послание „Към Наталия“ (1813). Младият поет дебютира в авторитетното сп. „Вестник Европм“ с лирическото си послание „Към приятеля стихотворец“ (1814), посветено на Кюхелбекер. Блестящ триумф на поетичния му талант е патриотично извисената ода „Спомени в Царское село“, прочетена през януари 1815 г. на годишния лицейски изпит в присъствието на бележития руски поет Г. Р. Державин. Още по-голяма литературна известност му донася посланието „На Лициний“ (1815), поставило началото на неговата гражданска свободолюбива лирика.
          Пушкиновата лицейска поезия е създадена под кръстосаното влияние на различни литературни образци и традиции (Державин, Жуковски, Батюшков, Крилов, Волтер, Парни, епоса на Осиан). Нейната поетика и стилистика има еклектичен  характер – съчетава най-вече принципите на класицизма (одическото начало у Державин) и романтизма (епикурейството  на Батюшков и мечтателния елегизъм на Жуковски). Юношеските му стихове утвърждават духовната свобода на личността, култа към любовта, дружбата и идеалите на античния свят – красотата, хармонията, човечността, съвършенството. Отличават се със светлия си жизнерадостен хуманизъм, виталното, одухотворено и епикурейско възприемане на света, както и с високата си стилизаторска култура и с „игровата“ позиция на лирическия персонаж. Това е „еклектична, стилизирана лирика“ (Ю. Н. Тинянов). Поетът лицеист спазва жанровата „чистота“ на поетичната форма, а най-предпочитаните от него лирически жанрове са посланието, елегията, романсът, епиграмата. Проявява интерес и към епичната поезия, особено към сатиричната поема („Монах“, „Бова“, „Сянката на Фонвизин“). Прави опити и в областта на комедията и романа, но повечето от тези най-ранни съчинения остават незавършени и не са достигнали до нас.

          Петербургският период от Пушкиновата биография започва от лятото на 1817 г. и продължава до пролетта на 1820 г. След завършването на Царскоселския лицей Пушкин остава в столицата и около три години е на работа в Министерството на външните работи, където се запознава с А. С. Грибоедов и с редица от бъдещите декабристи. Активно участва в дейността на литературното обединение „Арзамас“ с псевдонима „Сверчок“ („Щурец“) и влиза в свързания с декабристите литературно-театрален кръжок „Зелената лампа“, където властват духът на свободомислието и култът към буйното веселие и „игровото“ поведение. Близки са отношенията му с В. А. Жуковски, П. А. Вяземски, П. Я. Чаадаев, Ф. Н. Глинка, Н. И. Тургенев. Неговата гражданска и свободолюбива лирика от този период е проникната от духа на декабристките идеи – прославя страстно идеалите на свободата и високия граждански патриотизъм, отрича пламенно деспотизма и „робския хомот“ на самовластието. Най-ярките й образци са одата „Волност“ (1817), елегията „Село“ (1819), посланието „Към Чаадаев“ (1818), както и жлъчните му епиграми против царя и други висши сановници.
          Антикрепостнически и просветителски по дух, тези популярни лирически творби са разпространявани в многобройни ръкописни преписи и се отличават с гражданската си патетика и ораторска извисеност, с политическата си символика и алегоризъм, с доста архаичната си форма и стилистика, а прочутото послание до приятеля му Чаадаев – със задушевната си лирическа изповедност и борческа призивност:

                                                Дорде за свобода горим
                                                и има чест в сърцата страстни,
                                                на края роден да дарим
                                                ний поривите си прекрасни.
                                                Мой друже, ще изгрее тя –
                                                звездата на мечтано щастие.
                                                Русия гневно от съня
                                                ще скочи и над пепелта
                                                на рухналото самовластие
                                                ще пише наште имена!
                                                               Прев. Ел. Багряна

          Огромен читателски успех има най-голямата му творба от Петербургския период – жизнерадостната, оптимистична и шеговита поема „Руслан и Людмила“ (1820), която е замислена и започната още в лицея и е изградена върху приказен фантастичен сюжет. Художественият й свят е ярък, пъстър, колоритен, динамичен, вълшебен и носи чертите на несъмнена гротесковост и панорамност, като съчетава свободно приказното, битовото и фантастичното, пародийното, драматичното и героичното, лиричното и епичното начало. Дръзко предизвикателство към литературните канони, приказният епос на Пушкин прави жанров поврат в руската поезия и удивява с бароковото и гротесково възприемане на света, със синтеза на „високия“ и „ниския“ стил, с виртуозната игра на авторовото поетическо въображение и постоянната смяна на гледните точки. Появата му предизвиква ожесточена полемика в руския печат, която има своите далечни отгласи и в съвременната литературна наука.

          „ЮЖНО ЗАТОЧЕНИЕ“ (1820 – 1824). Нов период в житейската и литературната биография на А. С. Пушкин бележи неговото „южно заточение“ от май 1820 до лятото на 1824 г. Предизвикано е от острата царска реакция на неговите волнолюбиви и „възмутителни“ стихове. Благодарение на застъпничеството на Карамзин, Чаадаев и Жуковски вместо в Сибир Александър у го изпраща на принудителна административна служба в южните краища на Руската империя. След кратък престой в Екатеринослав и тримесечно пътуване със семейството на ген. Н. Н. Раевски до Кавказ и Крим, поетът прекарва три години в канцеларията на ген. И. Н. Инзов в Кишинев (1820 – 1823), а от лятото на 1823 г. е при генерал-губернатора на Одеса граф М. С. Воронцов.
          Тук се засилват свободолюбивите му идеи и настроения, разширяват се връзките му с декабристите (П. Пестел, М. Орлов, В. Давидов, В. Раевски), контактите му с хора от народната среда. Вълнува го съдбата на революционните движения в Западна Европа (Испания, Италия) и на Балканите (Гърция). В Кишинев, на 4 май 1821 г. е приет в масонската ложа „Овидий“. Тук, на бесарабска земя е и първият Пушкинов контакт с българите преселници, родил по-късно малката му повест „Кърджали“ (1834) – начало на разработката на българската тема в руската литература. Тук започва и увлечението му по „богатирската“ романтична поезия на Байрон и се формира романтичният му светоглед. Това е и времето на многобройните му любовни увлечения и приключения.
          Поетичното му творчество от южния период е ситуирано изцяло в руслото на „истинския романтизъм“, макар че позицията му към самия романтизъм не е апологетична и безкритична. Романтичните мотиви, поетика, стилистика и емоционална атмосфера моделират общия релеф на философската, любовната и пейзажна лирика на поета изгнаник („Угасна дневното светило“, „На В. Л. Давидов“, „Кинжал“, „Демон“, „Наполеон“, „Затворник“, „Към морето“ и др.). Романтичен облик има и типът на лирическия персонаж – самотен, одухотворен, мъдър и обаятелен, непринуден и откровен, печален, вдъхновен и субективен, обзет от „могъща страст“ или от „сърдечна пустота“, вечен скитник, преследван от жестоката и зла Съдба. Култът към идеалното, прекрасното и мечтите тук се съчетава с култа към неясното, всеобщото и безграничното, с абсолютизацията на свободата като висша ценностна категория. Това е изповедна, задушевна и музикална лирика, обърната към идеалното, възвишеното и универсалното.
          Ключово място в романтичната поезия на А. С. Пушкин от този период заема своеобразният цикъл от „южни поеми“: „Кавказки пленник“, „Братя разбойници“, „Бахчисарайски фонтан“ и „Цигани“. Това са социално-философски поеми, изградени върху специфична русоистка или байроновска сюжетна конфликтна ситуация. Централен мотив тук е отчуждението и свободата на личността, изследвани в романтичен ракурс, трагичната съдба на човешките страсти. Действието протича в екзотична обстановка (Кавказ, Крим, циганския табор в Бесарабия) и се отличава с фабулна простота и драматизъм, а героите им са ярки и необикновени личности, свободолюбци, хора на волевите пориви и силните чувства, трагични жертви на непреодолимите си „съдбоносни страсти“ и на собствения си егоизъм, на „преждевременната старост на душата си“ (Пушкин). Личната им съдба остава загадъчна, тайнствена и недоизказана.
          Драматичната участ на отчуждения и разочарован романтичен персонаж в „Кавказки пленник“ и „Цигани“ се осмисля като трагедия на индивидуалистичното съзнание, довела до пълната безизходица и моралното развенчаване на байроновския индивидуализъм. Сюжетът на „Цигани“ и неговата трагична развръзка доказват, че „злият и смел“ Алеко е бил и остава роб на егоистичните си страсти, които го превръщат в убиец, а епилогът внушава идеята за всеобщата и фатална неумолимост на законите на съдбата:

                                            от страстите и от съдбата
                                            защита няма на света.
                                                               Прев. Ив. Бонев

          „Южните поеми“ са посрещнати възторжено и донасят на своя създател огромна популярност. Тук, в Кишинев, през пролетта на 1823 г. е започнат и забележителният роман в стихове „Евгений Онегин“.

          МИХАЙЛОВСКИ ПЕРИОД (1824-1826). 
          Гордото и непокорно поведение на Пушкин в Одеса и масовото разпространение на „волните“ му стихове из цяла Русия довеждат до новото му „заточение“ в родовото имение в с. Михайловское, Псковска губерния от август 1824 до септември 1826 г. Това е изключително важен момент от духовната еволюция на поета. Тук започва сложната трансформация и ориентация на художествената му система към постромантичния просветителски позитивизъм, към „поезията на действителността“, процес, който няма завършен и линеен профил. Поставен в извънредно трудна и тягостна за него обстановка, под строг полицейски надзор, самотен и изолиран от своята естествена интелектуална среда, далеч от приятелите си, тук Пушкин има възможност да се докосне още по-непосредствено до народния живот, да общува с обикновени руски хора, да изучава народния бит, език, фолклор, като преосмисля собствената си съдба и стига до нови философско-исторически и естетически прозрения. Най-близък и задушевен негов другар е крепостната бавачка Арина Родионовна, чудесна разказвачка на народни приказки. Вълнуващи събития са посещенията на лицейските му приятели Иван Пушчин и Антон Делвиг. Тук поетът научава за избухването и разгрома на Декабристкото въстание и обмисля невероятни планове за бягство в чужбина.
          Михайловското заточение бележи необикновен творчески подем на Пушкиновия художествен гений. Тук е завършена поемата „Цигани“ и са написани пародийната поема „Граф Нулин“, три нови глави от романа „Евгений Онегин“, десетки лирически шедьоври – „Зимна вечер“, „Вакхическа песен“, „19 октомври“, любовното послание „На А. П. Керн“ и др. Тъкмо тогава авторът им е признат за пръв руски национален поет.
          Върху сюжет от епохата на „смутното време“ в края на XVI и началото на XVII век е създадена прочутата му историческа драма в стихове „Борис Годунов“ (1824-1825), замислена като „романтична трагедия“ и „народна драма“ в шекспировски дух. Самият Пушкин признава, че е подражавал на Шекспир „в неговото волно и широко изобразяване на характерите“. Жанрово и структурно е използвана формата на Шекспировата хроника, съчетана с чертите на фабулната трагедия. Всъщност това е „драма-изследване“ (Ю. М. Лотман), изградена върху хроникалния и монтажния принцип, като утвърждава идеята за историческата обреченост на деспотичната власт и трагиката на човешката екзистенция, за дълбоката взаимовръзка между „съдбата човешка и съдбата народна“. Изследването и съотнасянето на трагедията на властта и трагедията на личността тук получава сложна и нееднозначна философско-историческа и художествена трактовка. Властта се оказва страшно и непосилно изпитание пред човешката нравственост, неизбежно нещастие, абсолютно неразрешим исторически и нравствен казус, а самата историческа личност волно или неволно става „играчка“ в ръцете на Историята и на Съдбата, които имат свои жестоки и неумолими „закони“. Трагична е и съдбата на царя тиран и узурпатор, който се домогва до властта с цената на насилието и злодеянието, на богоотстъпничеството. Трагичен е и историческият път на „народа“, който тук е експониран като „стихия на бунта“, също подвластна на капризите на историята. Пушкиновият Борис Годунов е вглъбен, монологичен и дълбоко трагедиен персонаж, мъдър, хитър и лицемерен деспот с могъща воля и могъщ ум, разпъван на кръст от страшните угризения на собствената си гузна и „нечиста съвест“. Поетиката на драмата е експериментална, реформаторска и провокативна, пълно отрицание на общоприетия драматургичен канон. Публикувана е през 1831 г., а е поставена за пръв път на сцената едва през 1870 г.
          Близък другар и приятел на декабристите, А. С. Пушкин преживява извънредно тежко техния разгром на Сенатския площад в Петербург на 14 декември 1825 г., а по-късно е потресен от вестта за трагичната гибел на водачите на Декабристкото въстание. Това е преломен момент и в собствената му съдба, време на сериозни размисли и преоценки. Новият император Николай у́ слага край на заточението му, като става негов личен цензор и лицемерно се опитва да го приобщи към дворцовите среди.
          Общественото поведение и естетическите позиции на Пушкин обаче доказват непоклатимостта на гражданските му идеали и нравствени принципи. Непокорният поет е принуден да се съобразява с новата политическа ситуация, но остава верен на свободолюбивите пориви на ранната си младост, на своя култ към разума, дружбата и хуманността, като „пее прежните си песни“. Показателни в това отношение са стихотворения като „Пророк“, „Послание в Сибир“, „Арион“ и др. Запазва се враждебността му към царския абсолютизъм и към деспотизма, стремежът към духовна свобода и независимост.

          СЛЕДДЕКАБРИСТКИЯТ ПЕРИОД свидетелства за задълбочаване на философското и историческото мислене на поета. Историзмът става едно от доминантните качества на Пушкиновата естетика. Значително се усложняват поетическата образност и стилистиката на неговата лирика – синтез на библейската лексика и символика, на алегоричния подтекст и елегичния философски размисъл („Арион“, „Анчар“, „Зимен път“, „Дар напразен, дар случаен“, „Спомен“ и др.). Засилва се интересът му към съдбата на поета и на изкуството. Стихотворения като „Пророк“, „Поетът“, „Поетът и тълпата“, „Към поета“ утвърждават духовната автономност и високата гражданска и нравствена мисия на твореца, месианската идея за пророка – духовен избраник и будител, горд и смел глашатай на истината, който „презира хорската мълва“ и „пред кумира на тълпите не свежда царствена глава“, призван да бъде свободен, озарен и безкористен медиатор на извисения творчески дух и на изкуството като абсолютна духовна ценност:

                                      „Стани, пророк, и виж, и слушай – 
                                      и волята ми разбери:
                                      със думи по вода и суша
                                      човешките сърца гори!“
                                                             Прев. Ив. Теофилов

          Благородната простота и задушевната изповедност, светлата печал, хармонията и музикалността определят тъжното очарование и живата красота на любовната му лирика („Лежи по хълмите на Грузия нощта“, „Не пей, красавице, пред мен“, „Аз ви обичах...“, „Сбогуване“ и др.), която най-често се изгражда върху ретроспекцията на субективното лирическо чувство, върху „паметта на сърцето“. Тук любимата е обект на спомена, а не субект на моментното интимно общуване в неговата зрима конкретност и ясни очертания: 

                                      Обичах Ви: страстта навярно може
                                      В душата ми да трепне и сега;
                                      Но нека тя от днес не Ви тревожи,
                                            Не искам да Ви причиня тъга.
                                      Обичах Ви безмълвно, безнадеждно,
                                      И ту ревнив, ту плах треперех аз ...
                                      Дай Боже друг тъй искрено, тъй нежно,
                                      Да Ви обича пак – с такава страст.
                                                                             Прев. П. Велчев

          Все по-широко място в Пушкиновата поезия заема историческата тема, стремежът към философско осмисляне на миналото и законите на историята. Ангажирали вниманието му още в стихотворението „Станси“ (1826), личността и делото на Петър Велики получават дълбока, оригинална и сложна художествена трактовка в историческата поема „Полтава“ (1828) и в социално-философската и трагедийна поема „Медният конник“ (1833). В първата от тях конфликтът между мрачната, себична и демонична натура на украинския хетман Мазепа и Петър у́ олицетворява драматичния сблъсък между романтичния индивидуализъм и неумолимите закони на историческия разум. Във втората поема величието и трагизмът на колосалното историческо дело на царя реформатор се съизмерват мащабно, контрастно и символично с нещастната социална съдба и „бунта“ на съвременния „малък човек“, бедния чиновник и „безумец“ Евгений, който влиза в своеобразен гибелен „двубой“ с бронзовата фигура на „страшния цар“. Безумният герой на Пушкин прозира в Петър I фалшиво божество („кумир“, „истукан надменен“, „идол“) и в драматичния си „спор“ с култа към монарха като Създател („руски Бог“) развенчава в съзнанието си неговата сакралност. Възмездието обаче го постига мигновено и той става жертва на собствената си болестна халюцинация: Медният конник го преследва и предизвиква смъртта му. Това е един от най-трудните за философско и символично разгадаване Пушкинови поетически текстове, най-вече поради липсата на еднозначно авторско тълкуване и внушение.

          ПОСЛЕДНИЯТ ПЕРИОД от литературната биография на А С. Пушкин отразява естетическите му търсения от 20-те години на XIX в., като разширява значително и територията на тематичните и жанровите им измерения. Свързана с предстоящата му женитба с Наталия Гончарова и предизвикана от холерната епидемия по Поволжието, знаменитата „Болдинска есен“ (септември – ноември 1830 г.) фиксира един от най-плодоносните моменти от вдъхновената творческа изява на именития поет.
          Тогава са завършени осма и девета глава на „Евгений Онегин“ и са написани петте „Повести на Белкин“, цикълът „Малки трагедии“ („Скъперникът рицар“ „Моцарт и Салиери“, „Каменният гост“ и „Пир по време на чума“), драмата „Русалка“, поемата „Къщичката в Коломна“, „История на село Горюхино“, две от чудесните му приказки, около 30 лирически творби и множество критически статии и бележки.
          Дебютният болдински цикъл „Повести на Белкин“ (1830) е съставен от пет сюжетно самостоятелни творби, които са обединени от един общ условен автор разказвач („покойният“ Иван Петровия Белкин) и впечатляват със своя лаконизъм, с ансамбловия си вътрешен строеж и наративна стилизация, утвърждавайки Пушкиновото разбиране, че „точността и краткостта са първите качества на прозата“. Всяка от повестите има свой специфичен жанров, персонажен и стилистичен колорит, свои смислови доминанти и епиграфи, но в мащабите на общото макропространство на текста те са дискретно взаимосвързани и диалогично съотнесени – често пъти пародийно, контрапунктово и алтернативно. Болдинските повести са едновременно и безметежни, и конфликтни, и иронични, и драматични, и водевилно-маскарадни, а битът и нравите на провинциална Русия са представени в тяхната сложност, противоречива изменчивост и многопластовост. Общият смисъл на цикъла се постига чрез контекстуалната съотнесеност и монтажното сцепление на разнородни сюжетни мотиви и нравствени критерии, на различни характери и типове поведение. Смислов център на книгата е нравствено-етичната проблематика (тайната на дома), изследването на универсални и „вечни“ екзистенциални кодове и опозиции (щастие – нещастие, живот – смърт, човек – дом, любов – ненавист, чест – съвест, бащи – деца и пр.). Известната повест „Станционният надзирател“ въвежда емблематичната тема за „малкия човек“ в руската класическа литература, продължена и доразвита по-късно от Н. В. Гогол, Ф. М. Достоевски, А. П. Чехов и други руски писатели.
          На 18.II.1831 г. А. С. Пушкин се венчава в Москва за светската красавица Наталия Гончарова и през пролетта се премества с жена си в Петербург, където е зачислен на служба като „историограф“ към министерството на външните работи и получава разрешение да работи в архивите.
          Късното му творчество е ориентирано главно към „презряната проза“ и към историческата проблематика, към темата за селските бунтове. Историята и нейните закономерности все повече владеят съзнанието на поета. Още през лятото на 1827 г. той започва работа над незавършения си роман „Арапът на Петър Велики“, посветен на прадядо му по майчина линия. Това е първият опит за създаване на исторически роман в Русия. Незавършен остава и вторият му исторически роман „Рославлев“ (1831) със сюжет за Отечествената война от 1812 г. Аналогична е и съдбата на романа „Дубровски“ (1832-1833), чийто централен персонаж въплъщава типа на „благородния разбойник“ и е носител на мелодраматични черти. По време на втората „Болдинска есен“ през 1833 г. е завършена документалната „История на Пугачов“. Тук е започната популярната му социално-философска повест „Дама пика“ (1834). Нейният самотен, загадъчен, честолюбив и авантюристичен герой има „профил на Наполеон, а душа на Мефистофел“ и става трагична жертва на хищните си и необуздани егоистични страсти – на „безумния“ си маниакален стремеж към парите и към личното себеутвърждаване, на овладялата го саморазрушителна стихия. Същността на изключително волевия, целеустремен и аморален характер на Херман е индивидуализмът. Това е най-демоничната личност в Пушкиновата проза, първият в руската литература балзаковски и наполеоновски тип герой, получил по-късно усложнено развитие във философските и трагедийни романи на Достоевски.
          Пушкиновата концепция за романа като „историческа епоха, развита в измислено повествование“ намира най-пълното си и завършено художествено въплъщение в историческия му роман „Капитанската дъщеря“ (1833-1836), определян много често и като повест. Написан е под формата на „семейни записки“ върху действителен епизод от стихийното селско въстание на Емелян Пугачов от 70-те години на XVIII в. Произведението се отличава с жанровия си синтетизъм (съчетава мемоарни, романови и фолклорни елементи), а сюжетът му израства върху любовната история на младия дворянин офицер и разказвач Пьотър Гриньов и самоотвержената капитанска дъщеря Маша Миронова. Истински двигател на фабулата обаче е драматичната и динамична историческа колизия („пугачовщината“), бурната стихия на селския метеж, върху чиято плоскост се решават и индивидуалните съдби на героите, въвлечени във вихъра на историческите събития. Образът на „селския цар“ и „самозванец“ Пугачов е силно поетизиран и показан като могъща, метежна, великодушна и обречена трагична натура с прекрасни човешки качества, ярък и противоречив носител на народното самосъзнание. Словото му е пропито от народната мъдрост, иронията и иносказанието. Сюжетната схема е конструирана върху принципа на симетрията, а фолклорната стихия на произведението (множество пословици, поговорки, песни, притчи) напомня за близостта му с вълшебно-приказната традиция. Историзмът пронизва цялата художествена система на романа и лежи в основата на неговия реализъм и драматизъм.
          Проникновена поетична равносметка и духовно завещание, блестящ шедьовър на късната Пушкинова лирика е знаменитото стихотворение „Паметник“ („Аз си издигнах паметник неръкотворен“, 1836), възторжен химн на свободата, доброто и хуманността, пропит от гордото съзнание за достойно изпълнен обществен и морален дълг пред народа и пред потомците, за историческо безсмъртие: 

                                          Exegi monumentum.
                                          Аз си издигнах паметник неръкотворен,
                                          той няма никога да обрасте с трева,
                                          Александрийската колона – непокорен
                                                                  надмина, извисил глава.
                                          Не, цял не ще умра; с душа в заветна лира
                                          праха си надживял, запазил се от тлен,
                                          ще бъда аз прочут, додето ме разбира
                                                                   поне един поет след мен.                                          
                                          Из цяла Рус слуха за мене ще дочакат
                                          и ще ме назоват на техния език – 
                                          и горд славянски внук, и фин, и днес дивакът – 
                                                                тунгус, и степният калмик.
                                         И дълго ще съм жив на хората в сърцата,
                                         че чувства най-добри пробуждах с моя стих,
                                         че в страшния ни век прославих Свободата
                                                                 и падналите подкрепих.
                                         Бъди, о Музо, на Всевишния послушна,
                                         не искай ти венец, обидите презри,
                                         хвалба и клевета посрещай равнодушна
                                                               и с глупавия не спори.
                                                                          Прев. К. Кадийски

          Важно място в дейността на А. С. Пушкин през последната и особено трудна година от живота му заема издаваното от него литературно списание „Современник“ (1836). Дори през тези най-мъчителни, тревожни и драматични месеци, изтерзан и преследван от царската цензура и жандармите, от неразбирането, клеветата и интригите на светското общество, тъжен, скептичен и самовглъбен, авторът на „Евгений Онегин“ и „Борис Годунов“ запазва несломимия си независим дух и удивителната си творческа енергия, оставайки до края верен на своята открита и доблестна гражданска и нравствена позиция, на житейската си мъдрост. Отчаяната защита на човешката му чест и достойнство го тласка и към неизбежната, но фатална развръзка.
          Животът на гениалния руски поет прекъсва трагично на 37-годишна възраст. Смъртно ранен на дуел в околностите на Петербург от френския емигрант гвардеец Жорж Дантес, той умира след двудневна агония на 29 януари (10 февруари) 1837 г. Погребан е тайно в Светогорския манастир край родовото му имение с. Михайловское, Псковска губерния. Гибелта му предизвиква изключително широк отзвук сред руската общественост. Гневното й възмущение изразява публично М. Ю. Лермонтов в известното си стихотворение „Смъртта на поета“, безпощадно обвинение против стълпените край трона „на Свободата, Гения и Славата палачи“.
          Феноменалното и забележително литературно дело на А. С. Пушкин е едно от най-ярките и върхови явления в историята на руската литература и оказва могъщо и несравнимо въздействие върху цялото по-нататъшно развитие на руската изящна словесност, върху съдбата на руската литература и култура. Митологизирани в националното съзнание като вечно жива легенда и най-висш символ на свободния и непокорен творчески дух, личността и поезията му, неговата светла муза и „всемирна отзивчивост“ са емблематични за руската духовна идентичност и достойно съизмерват националното самочувствие и талант с блясъка и величието на общочовешкия художествен гений.

@bgmateriali.com

Изтеглиsave