Разочарован от следосвобожденската действителност в България, привлечен от мита за американската демокрация, воден от жаждата да опознае нови светове и да общува с културата на други народи, в навечерието на XX век (1894 г.) Алеко Константинов потегля за Америка.
Противоречивите му впечатления от американската действителност са реалният повод за написването на пътеписа „До Чикаго и назад". Възхищение и почуда се редуват с разочарование и огорчение в това забележително Алеково произведение. Писателят се сблъсква с действителност, която несъмнено има своите постижения и достойнства, но изправя човека пред реалност с антихуманни стойности. Обществото е дехуманизирано.
Душата на Алеко е изпълнена с трепет и вълнение, още преди да се качи на парахода й да отплава за Америка. Предстой му да осъществи една своя детска мечта. Нови измерения и нови хоризонти се откриват пред него.
Читателят остава възхитен от образното описание на пътешествието, от живия и непресъхващ хумор на автора, от остроумните шеги и сравнения. Изморителното и дълго пътуване от Хавър до Ню Йорк се превръща в приятна отмора за Алеко, който навсякъде около себе си открива неповторимата красота. Вълните на океана са представени като живи същества, впуснали се в игра с огромния корпус на парахода, а водните хълмове сякаш са „цъфнали".
Първото разочарование от Америка писателят изживява при митническата проверка. Напразни са опитите на Алеко да уточни пред чиновника своята национална принадлежност. Никой не признава българското му гражданство. В представите на американския служител България въобще не съществува. За него пристигналите идват от Ориента и са записани като турци. Алено и неговите спътници са огорчени от това невежество. С много ирония родолюбецът пресъздава тази сцена. Очевидно американците нехаят за далечните малки страни и народи и не блестят с особени познания извън собствения си свят. Тъжно и иронично звучат думите на доктора - един от пътуващите заедно с Алеко българи: „Остави ги, невежи!"
Първият поглед към Новия свят обхваща крайбрежието на Ню Йорк и това, което поразява пътеписеца, е най-характерно то, най-очевидното: „едно трескаво, бясно, Вавилонско движение"; „... на Джърсей - там стотици фабрични комини стрелят към небето"; „колосалният Бруклински мост... с хилядите янки, които сноват по огромния му корпус". Европеецът е потресен от мащабите на непознатия, откриващ се пред очите му, свят. Бруклинският мост - това колосално човешко творение, забулено в мъгла, като че ли остава безразлично към влаковете, които всяка минута го прекосяват, към корабите, които минават под сводовете му, към хората, които сноват забързани по снагата му. Това тревожи Алеко.
Още тук е очертано контрастното възприемане на действителността, характерно за погледа на пътеписеца - хората изглеждат като „микроскопични двуеноги животинки", зависими от собствените си колосални творения.
Алено е силно впечатлен от нюйоркския Бродуей - улицата, превърната в символ на Америка. Сравнява я с виенската „Рингщрасе". Тя прилича на изящна мраморна красавица, докато Бродуей наподобява „вечно танцующа балерина". Тук всяка къща се отличава от
съседната по забележителната си архитектура, височина и фасада. Ярки цветове се стремят да приковат вниманието. Всевъзможни надписи и реклами приканват клиенти и купувачи. Тук с пълна сила властва конкуренцията - един от главните загони на американското общество.
А покрай „гиздавите колоси" на Бродуей огромното човешко множество, подгонено сякаш от пожар или от някаква друга стихия, се лута като обезумяло в този съвременен Вавилон и търси изход в човешката си безизходица. Алеко не може да остане безразличен и отново дава израз на своята загриженост за мястото на личността в индустриалното общества и за нейния път на развитие.
Възхищението на Алеко много скоро ще бъде помрачено. Впечатленията му от американската действителност се подсилват от разказа на сърбина Неделкович. Емигрант от четиринадесет години, той е изключително доволен от срещата си с „брача словени". „Преситени от желязната студенина на американците", сърбинът и стопаните на пивницата -немци, са част от един друг свят. Отдавна станали американски граждани, те се
гордеят с това, но продължават да следят събитията в Европа и да правят своите сравнения. Сърбинът е на друго мнение от Алеко в оценката си за Америка и пътеписецът е полят като „със студена водица" от него, когато започва да възхвалява американската свобода, демокрация и равноправие, държавното устройство и общинското самоуправление, за които е чел ласкави отзиви в книгите. До голяма степен всичко това се оказва илюзия. По думите на бай Неделкович, „велика корупция " разяжда американската действителност, в която всесилната „парица е царица". Алеко узнава, че тук със злато може да се купи и самият президент, а подкупността на цялата администрация и злоупотребите са обикновено явление, както и в съвременния му европейски свят е „същото". Противоречието между илюзия и действителност, между предварителна представа и реалност наранява чувствителното сърце на бележития българин. Той страда от това несъответствие, доказателство за което е спонтанният му вопъл: „Ох, хич неми сгряваше сърцето туй „и в Америка е същото"!..."
Дори възторгът на Алеко от Ниагарския водопад, както и преживяванията му при посещението на каравелата „Санта Мария", с която Христофор Колумб е открил Америка, не са в състояние да заглушат разочарованието на българина от американската действителност.
Човечеството е сринало господството на тиранията, но свободата тук е родила нов господар - капитала. Той е на път да задуши, да унищожи личната свобода. Дори такъв свободен печат като американския се оказва неспособен да се бори с корупцията. Все пак различни обществени организации дават надежда за превъзмогването й. Те носят оптимистични нагласи за бъдещето.
По време на Алековото посещение в Новия свят американската действителност го плаши със своята студенина и бездушие. Писателят предусеща тенденцията за бъдещата роботизация на личността. Човекът е сякаш „чарк" на една машина, от която „капят долари":
„Лутнали, припнали всички американци като чаркове на една машина, като че безсъзнателно, автоматически сноват, преплитат се..." С натрупването на глаголи и глаголни форми: „лутнали", „припнали", „сноват", „преплитат се", е пресъздадено безумното движение в един свят, в който хората губят своята хуманност. Ламтежът за злато, за богатство на всяка цена отравя американската действителност и тревожи хуманиста Алеко. Това не е неговият свят, не е неговата мечта. Разочарованието и съмненията му пронизват цялата творба.
Затова и заглавието на пътеписа - „До Чикаго и назад", се превръща в един символ. Алеко Константинов пътува до Чикаго, завладян от мечтата, окрилен от надеждата да се срещне с един по-добър, по-справедлив човешки свят. Когато се връща назад, до голяма степен е разочарован, че „и в Америка е същото". Хуманната мечта за човешка нравственост продължава да живее в художественото съзнание на Алеко Константинов. Той вярва, че човечеството ще постигне своя идеал за „свобода, честност и любов", който е определящ и за Щастливеца - Алеко Константинов.
@bgmateriali.com