АНАЛИЗ НА „АЛБЕНА“ ОТ ЙОРДАН ЙОВКОВ
1. СЮЖЕТЪТ И ХУМАНИТАРНИТЕ ТЪРСЕНИЯ НА ВРЕМЕТО
Събитието, върху което и изграден сюжетът в разказа „Албена“, е почерпан от преки наблюдения на автора. Млада и хубава жена е омъжена за неподходящ мъж. Недоволна от положението си, търсеща истинска любов, тя започва връзка с майстора на селската мелница. Скоро двамата любовници стигат до идеята да убият съпруга. Престъплението е разкрито от показанията на по-малкия син на жената, тя е арестувана и предстои да я водят в града на съд. Важно е да се отбележи, че събитието не е достигнало до писателя, а чрез него и до читателя посредством предания и фолклорни разкази, които биха го преосмислили и митологизирали, а е представено в неговия „суров“ вид. Сама по себе си тази криминална случка може да се разгледа по различни начини. Единият е свойствен за криминалния роман – вниманието се съсредоточава върху търсенето и разкриването на убиеца. В „Албена“ този момент не просто е пренебрегнат – той направо е елиминиран с факта, че разкритието идва от детето на жената. Ако следваме логиката на известния фразеологизъм „с устата на детето говори Истината“, така се премахва всеки субективен момент. Детето не е заинтересувано да издаде майка си, нито пък извършва предателство – то все още е далече от подобни неща. С други думи, истината излиза като че ли от само себе си, представена е като даденост. Вторият начин, по който този случай може да се разработи, е присъщ на психологическия роман. В него вниманието ще се съсредоточи върху причините за престъплението, върху психологията на убийството, върху душевните страдания на извършителите, върху проявите на съвестта им и последвалото разкаяние. Но и този момент почти липсва в разказа. Да, Албена признава вината си и иска прошка, а у Нягул заговорва съвестта и той се предава. Но това са само крайните резултати, представени като фактически действия. И тук трудно бихме открили опит от страна на разказвача да акцентира върху някоя ценност.
Особеното в случая е свързано не със самото деяние, а с начина, по който то бива оценявано от общността. Както самият Йовков казва, него го е поразил фактът, че въпреки несъмнената вина на жената, нейните съселяни я изпращат със сълзи. Именно този момент превръща иначе баналния случай в казус, т.е. в такова необичайно произшествие, което поставя под въпрос устойчивостта на нормите, с които хората регулират живота си Възприемателят се изправя пред въпроса според коя точно норма трябва да се оценява представеното събитие; ценностите, в които общността вярва, както и моралните проблеми, които произшествието поставя.
Така вниманието се отмества от събитието само по себе си към начина, по който то бива прието и разтълкувано от общността. Външният наблюдател обикновено не се замисля над същността на нещата, възприема ги в тяхната привидност. Обикновено хората възприемат света, като нанизват еднородни събития, изпълняващи сходни функции, в една обща поредица. Този начин на възприемане създава едно инерционно очакване, че нещата ще се развиват все така. А когато се случи нещо необичайно, настъпва рязък прелом, който кара възприемателя да погледне на ситуацията в съвършено нова светлина. В Йовковите разкази това е особено често използван похват, който той нарича „отваряне на очите“. Очите на Индже в един момент се отварят и той „видя колко злочеста е земята, из която вървеше“. В началото на „Албена“ след стряскащата новина за убийството на Куцар „много неща, много дребни случки, които инак биха останали незабелязани, или щяха да се забравят, сега се припомняха и се разказваха не за първи и не за втори път“. А след самопризнанието на Нягул „сякаш сега се отвориха очите на всички и видяха, че Нягул беше рус, хубавеляк, че калпакът му е бутнат назад, а перчанът му разбъркан“. Тези промени на гледната точка у Йовков обикновено водят до рязък завой в развитието на действието. А всичко това, съчетано с факта, че главните действащи лица в целия разказ са по-скоро хората от селото, бурно изразяващи своите чувства и оценки, ни навежда на мисълта, че по своята композиция разказът „Албена“ много прилича на древногръцка трагедия. Заедно с новелата, това е другият литературен жанр, който прави възприемателя равностоен участник в развитието на действието. Както си спомняме, началната ситуация на трагедията, която Аристотел нарича „преминаване от щастие към нещастие“ води до оформяне на погрешно мнение (парадокса) у зрителя, който започва да изпитва състрадание и страх. Действието се развива под влияние на поредица от узнавания, предизвикващи рязка промяна в хода на събитията – перипетии. А всичко това провокира хора да коментира случващото се, изразявайки гледната точка на цялата общност.
Композицията на „Албена“ е много сходна с тази на трагедията. И тук имаме преминаване от щастие към нещастие, и тук се оформя поредица от погрешни мнения, които постепенно се преосмислят чрез узнавания, водещи до рязка промяна в хода на действието. В началната ситуация виждаме Албена, омъжена за абсолютно незабележимия и прост Куцар, който само работи и мълчи. Това оформя и първото погрешно мнение – „Хубавата ябълка свинята я изяда“. Оказва се обаче, че това не е така – хубавата ябълка си е намерила подходящ партньор. И пръв за това е узнал не някой друг, а именно Куцар: „Но ето два-три дни преди да стане убийството, когато Нягул му говореше нещо отгоре, Куцар се разтреперваше, мърмореше нещо и го гледаше изкриво, като бик.“ Несъмнено е разбрал какво става. Но това знание го и погубва. За да не стане скандал, Нягул и Албена убиват Куцар. Така се стига до първата перипетия, преобръщаща изцяло началната ситуация. Смъртта на Куцар отново поражда погрешно мнение, или най-малкото недоумение, бързо преодоляно от ново узнаване, излязло от устата на двегодишно дете (това се оценява от селяните като пръст Божи) – истината сякаш сама излиза наяве. Това предизвиква нова перипетия: Албена е арестувана, признава си, а сега селяните чакат, за да видят как ще я отведат в града. Само че се разкрива не цялата истина – Албена не издава съучастника си, а детето го описва неясно като човек, облечен в палто с кожи. Тук в действието за пръв път се намесва дядо Власю, който в по-нататъшното действие ще заеме ролята на водач на селския хор. Именно от него тръгва поредното грешно мнение: той казва на полицията, че на мелницата е имало човек, облечен в палто с кожена яка, който все гледал към Албена, сякаш поразен от магия. Човекът е открит и арестуван. Цялата тази поредица от събития предизвиква у общността гняв към Албена. Но е достатъчно тя да се приближи и настроението рязко се сменя – всички са като омагьосани от хубостта й, а у жените се пробужда майчинският инстинкт. И се стига до пълен обрат в нагласите – хората вече са готови да защитят грешницата и да не я дадат на безмилостния закон. Но ето че идва ново узнаване – под напора на съвестта си Нягул се предава. И като последица – нова перипетия: отношението на тълпата се променя на сто и осемдесет градуса. Все още не всички искат да повярват – Марин Чокоя, кметският наместник, продължава да вижда света през очите на традиционните патриархални представи: човекът има жена и деца и затова не може да е престъпник. Разказът завършва с последното узнаване: Нягулица пристига и научава какво е станало – отначало не разбира туй, което й разправят, но след това осъзнава страшната истина и заплаква.
В тази композиционна поредица от погрешни мнения, узнавания и перипетии обаче липсва най-важният елемент на гръцката трагедия – катарзисът. Няма го това наместване на нещата по местата им, което води до успокоение у публиката, която си отива у дома убедена, че светът е построен правилно, а нещастията са плод на човешки грешки – веднъж разкрити, те не застрашават световната хармония. Тук такова успокоение няма. Вместо това читателят е въвлечен в ситуация на свободно морално съждение, което трябва да внесе ред в цялата бъркотия – как може едни и същи неща да предизвикват толкова противоположни оценки?
2. КОНФЛИКТЪТ КАТО СБЛЪСЪК НА ЦЕННОСТИ
Въпреки бушуващите страсти и насилието, за които става дума в разказа „Албена“, ярко изразен междуличностен конфликт в него няма. Основното противопоставяне тук е между различните гледни точки, от които се възприемат базовите човешки ценности. На обсъждане са подложени четири такива ценности: човешкият живот, красотата, любовта и семейството. По време на действието всяка от тези ценности е възприета най-малко от две противоположни гледни точки и това предизвиква рязка промяна в начина, по който се оценяват събитията.
Най-основната човешка ценност, разбира се, е животът. Няма религия, морална норма или закон, които да не защитават на първо място него. От познатите ни десет Божи заповеди най-малко пет го защитават пряко, а другите осигуряват условия за пълноценното му осъществяване. Затова във всяка култура убийството се възприема като пряко посегателство срещу реда. Проблемът обаче е: спрямо кой ред – божествения или човешкия? Въпросът не е реторичен, защото в „Албена“ той е поставен много ясно, макар и елегантно - чрез замяната на една дума с друга. Човешкият ред защитава живота с помощта на законите. Този, който наруши закона, е виновен. А вината не се прощава. Тя може само да се изкупи чрез наказанието. Такава е съдбата, очакваща Албена, когато тя се изправи пред човешкия съд. А той е неминуем – стражарите около каруцата и следователят в общината ясно показват това. Проблемът е, че в момента, в който Албена навлиза сред множеството, разказвачът предава впечатлението, което създава, с думите: „Грешна беше тази жена, но беше хубава.“ Думата „грях“ не е равнозначна на „вина“. Грехът е престъпване не на човешкия, а на божествения ред. И за разлика от вината, може да получи опрощение. По този начин Бог проявява не само своята милост и човеколюбие, но и дава шанс на човека да осъзнае вината си, да се разкае и да се върне в правия път. И точно това се случва в разказа. Албена изведнъж получава опрощение от своите съселяни, които само преди миг са били готови да я хулят и удрят. Тя искрено се разкайва, съвестта й не я е напуснала, злоба и отмъщение не личат в поведението й. А е и майка, и е хубава. Защо да не й се даде шанс? И селяните, в лицето на дядо Власю, водача на селския хор, решават да сблъскат човешкия и божествения закон в името на красотата, съвестта и разкаянието: „Момчета, дръжте, не я давайте. Какво е селото без Албена!“
Това решение обаче трае твърде кратко. Мелницата спира и от нея излиза Нягул, чиято съвест също е заговорила, и се предава. Защо селяните реагират така остро? Нима постъпката му не е достойна за възхищение? Проблемът е в това, че заговорват съвсем други чувства и страсти. И причина за тях е красотата на Албена – втората основна човешка ценност, подложена на преоценка от различни гледни точки. Докато Албена върви сред тълпата, тя е просто хубавата жена, чието присъствие украсява живота на селото и го облъхва с някаква „магия, която укротяваше и обвързваше“. В този момент Албена е символ на божествената красота, приличаща на мадона, прегръщаща детето си, изваждаща всичко най-хубаво, което крие човешкото сърце. Тя е въплъщение на стремежа към чистота и милосърдие, който всеки човек носи дълбоко в себе си.
Нещата обаче се променят рязко, когато до нея застава Нягул. Тогава очите на всички се отварят и те виждат, че те двамата сякаш са създадени един за друг. В един миг Албена се превръща от символ на божествената красота в обект на желание. При това за повечето мъже – в обект на неосъществено желание. Докато са я мислели за жена на невзрачния Куцар, проблем не е имало – този мъж е толкова незначителен, че не би могъл да е съперник никому. Съвсем друга става ситуацията, когато се разбира, че Нягул е неин любовник. Тогава сърцата на мъжете се изпълват с омраза и ревност, защото повечето от тях осъзнават, че са се провалили в състезанието за всеобщо желаната хубавица. А жените веднага започват да я гледат като опасна съперница, обсебила вниманието на собствените им мъже. Трета е реакцията на старейшините в лицето на дядо Власю и кметския наместник Марин Чокоя – те виждат в красотата на Албена опасност за патриархалния ред, разрушителка на семейството и дома. Така красотата, също както преди това убийството, се оказва заредена с вътрешно противоречие, сблъскващо раз-лични гледни точки и норми.
Подобно е положението и с третата ценност – любовта. От гледната точка на индивидуалната човешка справедливост, тя е дар, всеобемащо чувство, способно да прероди и извиси човека. Погледната обаче от позицията на патриархалния морал, защитаващ не индивидуалния, а колективния интерес, любовта изведнъж се превръща в прелюбодеяние. А то е опасно. Ненапразно в списъка с десетте Божи заповеди на него са от-делени цели две - „не прелюбодействай“ и „не пожелавай жената на ближния си“. Особено последната се схваща много сериозно – в християнското учение е казано, че който погледне с желание чуждата жена, вече е съгрешил с нея в сърцето си. А има ли мъж в селото, който да не е престъпил тази Божа заповед? И дълбоко стаеното съзнание за грях усилва още повече гнева и омразата към двамата любовници.
Семейството е четвъртата ценност, подложена на преоценка от различни гледни точки. Според законите на правото неговото разрушаване не е престъпление – все още никой не е влязъл в затвора за това, че си е намерил любовник или любовница. Според нормите на патриархалния морал, защитаващ устоите на общността, в които кръвната връзка, брачната връзка и родовото имущество са първостепенни ценности, разрушаването на семейството е страшно престъпление. Ненапразно това е основният аргумент на дядо Власю: „Кучката – викаше той, – развали още една къща!“. А кметският наместник Марин Чокоя не може да повярва във вината на Нягул, защото имал жена и деца.
3. ГЕРОИТЕ НА РАЗКАЗА КАТО МЯРА ЗА ЧОВЕШКОТО
Както повечето от героите на Йордан Йовков и тези от разказа „Албена“ представят вътрешната сложност и противоречивост на човешката природа, в която се борят доброто и злото. Йовковите герои никога не са светци или големи грешници. Повлечени от страстите си, те са способни да извършат престъпление, но също така могат да осъзнаят извършеното и да се по- каят. Съвестта е важен определител на човешкото и Йовковите герои я притежават. Понякога със закъснение, но тя се проявява винаги – в това се състои оптимизмът на Йовковото разбиране за човека. В това се изразява и неговата вяра в него.
Но героите на Йовков притежават и още едно, много важно качество – необикновеност. При Индже тя е в неговото юначество и мъжка хубост, при Серафим – в способността му да живее не според изискванията на делника, а според божествените закони. При Албена необикновеността е въплътена в нейната хубост. Тя е тази, която кара хората да излязат от привичния коловоз на делничния живот и да се устремят към нещо по-висше. Тази красота дава смисъл на живота, изваждайки най-доброто от хорските души, кара и най-коравите сърца да се обърнат. Необикновеността на героя в художествената литература обаче има още една функция - да подтикне читателя да се замисли над законите, управляващи живота, да излезе извън предписанията на готовите норми и привичните морални критерии. Това качество на Албена е особено подчертано в разказа.
Бидейки обаче именно разказ, т.е. художествено произведение, неговата функция е по някакъв начин да включи читателя в спора за същността на човека и човешкото. Новелистичната структура поставя героя и читателя на една плоскост – читателят сякаш става част от художествения свят. Нещо повече – на него се пада най-важното задължение: да намери отговора, зададен от не-обичайната ситуация, в която героят е поставен. Както вече видяхме, в разказа „Албена“ четири от най-важните човешки ценности са представени в светлината на две противоположни гледни точки. И задачата на читателя е да се издигне над конкретното произшествие, за да го осмисли и да реши коя норма да приложи при неговата оценка. Накрая той ще достигне до някакво общовалидно решение с пълното съзнание, че то не е и не може да бъде абсолютно, защото всеки извод може да се оспори. Нито авторът, нито разказвачът се намесват пряко в този процес на свободен морален избор. Той принадлежи единствено и само на читателя. И в търсенето му читателят постепенно започва да осъзнава цялата сложност на човешкия свят, заблудите на веднъж завинаги дадените „истини“. Така обогатява душата си и укрепва способността си самият той да се придържа към онези принципи, които смята за правилни. Която и гледна точка да избере, която и нравствена норма да приеме за вярна, той винаги ще има съзнанието, че неговият извод не е окончателен, че не е истина „от последна инстанция“. И така ще стигне до една от най-големите мъдрости, до които е достигал човекът: „не съдете, за да не бъдете съдени“. Ако има нещо, което най-пълно да характеризира Йовковия хуманизъм, това е именно този извод.
4. ОБРАЗЪТ НА СВЕТА, СЪЗДАДЕН ОТ РАЗКАЗА
Най-съществената характеристика на света, който новелата, чиято вътрешна структура се чувства в разказа „Албена“, създава, е неговата двуплановост. В условията на делника ние обикновено се движим по отдавна прокарани коловози и виждаме света, водени от инерция. В повечето случаи обаче този образ на света разкрива само някаква привидност. Повратната точка, която е сюжетният център на новелата, преобръща тази привична представа и пред очите ни се разкрива реалност, която до този момент е била скрита. Но от друга страна е много по-истинска и същностна от повърхностния поглед, плъзгащ се по привидността.
В разказа „Албена“ такива повратни точки изобилстват. Те са подсказани от разказвача чрез похвата „отваряне на очите“. В началната ситуация животът си тече по привичния коловоз и хората не забелязват явните несъответствия в него. Съжителството на красивата Албена и невзрачния Куцар, за когото разказвачът казва, че ако не е бил убит, надали някой би си спомнил за него, предизвиква само неясно недоумение, но не и сериозен размисъл. Включително и у самия Куцар. Той се задоволява да работи и мълчи, подчинявайки се като истински роб на своя господар Нягул. Един ден обаче очите му се отварят, той вижда несъответствието, но не знае как да постъпи. И плаща за това с живота си. Убийството му, от своя страна, отваря очите на селото и всеки от жителите му иска да покаже, че е усетил и предугадил нещо. Разкриването на убиеца, дошло сякаш от само себе си, отново бележи повратна точка. Но учудването на селяните ги тласка към поредния мисловен и оценъчен коловоз - те набързо осъждат Албена според привичните си нагласи, подчинени на всесилния патриархален ред. Но когато тя минава в цялото си великолепие, очите на селяните отново се отварят и те виждат необикновената й красота, която е придавала смисъл и цвят на сивото делнично съществуване. Следва нова повратна точка – самопризнанието на Нягул, предизвикало нова промяна във виждането на света и така до края. Всеки път светът пред очите на селяните се осветява в нова светлина и се разкриват неподозирани или незабелязани негови страни. Това прилича на спор, в който всяко ново отваряне на очите е нова реплика, даваща отговор на поставения въпрос. Този отговор обаче никога не е окончателен и въпросът си остава открит. Така разказът постепенно разбулва скритите страни на реалността и убеждава читателя в непълнотата и относителността на всякакви готови норми и морални критерии.
Именно това помага на читателя да се извиси над объркаността и странността на живота, помага му да го осмисли. Но това осмисляне става не с помощта на някаква готова истина, а с убеждението, че животът е нещо много повече от всички човешки цели, планове и схеми. По този начин печалната съдба на героя, колкото и да е трагична, не се възприема от читателя с характерната за трагизма безизходност. В живота нищо не е окончателно, нищо не е веднъж завинаги дадено. И най-страшната истина, с каквато разказът завършва, може да ни хвърли в плач, но не и да ни унищожи. Важно е да осъзнаем какво се е случило, и да продължим напред, помъдрели и обогатени от изпитанието, осъзнали привидността на повърхностния си поглед към света, разбрали, че най-важното нещо в живота е способността ни да правим осъзнат и свободен от всякакви предписания и предразсъдъци морален избор. Или, както се изразява критиката: „да осъзнаем това, което отминава, и това, което остава“.
5. МЯСТОТО НА „АЛБЕНА“ В КУЛТУРНАТА ИСТОРИЯ
Разказът „Албена“ е една от най-четените и любими на българската публика творби на Йордан Йовков. Както се знае, името на главната героиня е измислено от него – житейският прототип се казва другояче, друго е и турското име Аблена, което писателят е преобразил. Веднъж създадено обаче, придружено от идеята за необикновената красота на героинята, то става любимо женско име – днес хиляди момичета го носят с гордост. В този факт обаче се отразява не само силното въздействие, което разказът упражнява, но и упорито насажданите неправилни негови тълкувания. За това си има причина – в 20. век, векът на категоричните истини, един разказ, който казва, че няма и не може да има една окончателна истина за живота, трудно би се разбрал адекватно.
Най-напред тон за такова четене дава близкият приятел на писателя, критикът Владимир Василев. Той набързо вкарва „Албена“ в прокрустовото ложе на Пенчо-Славейковата традиция, приравнявайки внушението на „Албена“ с това на Славейковата „Фрина“ – покорени от красотата на красивата куртизанка, атинските старейшини се смиляват и я възвеличават, издигайки по този начин красотата като най-важен белег на човешкото. Интересно е, че този възглед на иначе недолюбвания от комунистическата власт критик е подхванат и от изследователите марксисти. В задълбочената книга на Искра Панова „Вазов, Елин Пелин, Йовков – майстори на разказа“ за „Албена“ се казва, че най-важното в творбата е „мигновеното и върховно извисено колективно преживяване на красотата“, надмогващо сивотата на делничния бит. Дори горестният вик на Нягулица на финала си оставал „бит“, въпреки всичкия му трагизъм.
За други тълкуватели, като Симеон Султанов например, най-важното послание на Йовковия разказ се крие не в красотата, а в съвестта, проявена от двамата виновници. Именно съвестта според него е най-отличителният белег на човешкото и заслугата на Йовков е, че ни дава пример как тя се пробужда и у най големите грешници.
Причина за тези едностранчиви тълкувания на критиците от 20. век е не само тяхната склонност да теглят към една единствена окончателна истина, но и в навика им да възприемат литературата като нещо единно. Забравя се, че зад жанровия етикет „разказ“ може да се крият различни повествователни стратегии, различни художествени модели и различни начини за въздействие. Едва днес, когато литературната критика обогати своя интерпретаторски инструментариум, разказът „Албена“ можа да получи своето по-сериозно и по-близко до собствената му мяра тълкуване. И се видя, че значението на Йовков е не само в това да съхранява нравствените добродетели на българина (Симеон Султанов), но и в способността му да навлезе дълбоко под повърхността на живота, за да разкрие неговото богатство и противоречивост, като по този начин накара читателя да провери своята способност да се ориентира в многообразието на различните норми, управляващи живота ни.
@bgmateriali.com
