АНАЛИЗ НА „ЗИМНИ ВЕЧЕРИ“ ОТ ХРИСТО СМИРНЕНСКИ
За разлика от творби като „Да бъде ден!“, „Ний“, „Пролетарий“, „Бунта на Везувий“, „Червените ескадрони“ и др., използващи митологични образи, стихотворения като „Цветарка“, „Стария музикант“, „Братчетата на Гаврош“ и др. са много по-близки до реалността. Докато първата група творби си служи основно с образите от Библията или от романа на Рафаеле Джованьоли „Спартак“, стихотворенията от втората група черпят образите си от романа на Виктор Юго „Клетниците“. У Смирненски не е трудно да открием имена на герои от този роман, превърнали се в нарицателни – Гаврош, Козета (Цветарката), Фантин (Уличната жена), Мариус на барикадата (Йохан) и др. И тук присъстват митологичните символи на подземния свят – мракът, пустотата, зимата, студът, калта, градът чудовище. Заедно с това обаче социалното пространство и неговите обитатели са показани реалистично. Пространството на злото е представено чрез образа на гранитния град, а жертвите – чрез децата на града.
Градът е място, където се разиграва драмата на „клетниците“, представена в различни типични ситуации – обикалящите около бляскавите витрини деца, драмата на уличната жена, последните дни на стария музикант, жертвите на Жълтата гостенка. Тази многоликост на градския пейзаж откриваме и в последната творба на Смирненски – цикъла „Зимни вечери“. Ето какво разказва сестрата на поета Надежда Измирлиева за написването му:
Христо често обикаляше този квартал и наблюдаваше отблизо живота на бедните хора. И когато се връщаше у дома, силно развълнуван ни разказваше това, което беше видял. Ето, в бедна схлупена къщурка, с мръсни продрани пердета той бе видял как завърналият се без хляб баща ругае своята жена, замахва с ръка да я бие, а децата, скрити в ъгъла на стаята, пищят и се молят. Тези непосредствени наблюдения той художествено отрази в цикъла „Зимни вечери“.
Цикълът е публикуван на 27 януари 1923 г. в „Работнически вестник“. През 1924 г., след смъртта на поета, литературният критик Георги Цанев го издава в самостоятелна книжка, илюстрирана от приятеля на Смирненски Александър Жендов.
1. ЛИРИЧЕСКИТЕ МОТИВИ И ХУМАНИТАРНИТЕ ТЪРСЕНИЯ НА ВРЕМЕТО
Цикълът „Зимни вечери“ обединява основните мотиви в лириката на Смирненски, посветена на социалните противоречия. Несправедливият световен ред е представен от образа на града и неговите обитатели. От едната страна са богатите и доволните, а от другата – бедните и онеправданите. Между тях минава непреодолима граница, възприемана почти като стена между различни светове. Именно по това време пролетарската култура формулира своя основен лозунг за непримиримостта между двата свята, единият от които е излишен. Погледнат откъм слънчевата му страна, градът е място за безкраен празник – с музиката, с локалите, с бързите автомобили, с блестящите витрини, с веселите лица на хората. Погледнат откъм сенчестата страна обаче, той показва другото си лице. Там са и Жълтата гостенка, и братчетата на Гаврош, и уличната жена, и слепият старик, и пияният баща, и „вечната бедност и грижа“.
Градът като място, в което противоречията на модерния свят са най-видими, е основен обект на изображение в модернистичната поезия. Тя възприема града като „мрачен затвор“, в който връзките между хората са разкъсани, а човекът е обречен на самота и безсмислено съществуване. И все пак има и някои показателни разлики. Нека сравним две произведения, описващи една и съща ситуация: „Спи градът“ на Димчо Дебелянов и „Зимни вечери“ на Христо Смирненски. Те и двете показват своя герой, бродещ по пустите улици на големия град, самотен и нещастен, със сърце, натежало от божа и тъга. Но при Дебелянов героят е вгледан само в себе си, в собствените си мечти и спомени. Той разговаря със своето минало, в което като светъл лъч проблясва образът на „милото дете“. Всичко това обаче вече го няма, героят е сам със своята мъка и не му остава нищо друго, освен да оплаква нещастната си съдба.
Поведението на героя от „Зимни вечери“ е съвсем различно. Той не гледа само в себе си и в своето минало, а наблюдава заобикалящия го свят сега, в настоящето. И пред очите му се разкрива нерадостната картина на живота в бедния квартал. Всяка от отделните части на цикъла разкрива по една конкретна ситуация от този живот. А всяка от тези ситуации показва някое конкретно нещастие – пияния баща, слепия старик, отнесеното от Жълтата гостенка момиче, треперещите от студ деца под уличния фенер. Срещали сме тези образи и в други стихотворения на поета. В „Зимни вечери“ обаче отделните събития се натрупват, за да изградят един обобщен образ на живота в бедност и грижа.
Друга съществена разлика между „Зимни вечери“ и символистичната поезия е в това, че причините за нещастието не са в хората, които го понасят. Тя е по-скоро в тяхната зависимост от „сивата мъгла на живота“, обрекъл ги да бъдат „пленници на орис вечна, зла“. Осъзнаването на тази причина води и до още една показателна разлика – отношението на лирическия герой към това, което се разкрива пред очите му. Докато героят в „Спи градът“ е обзет от своите жалби към недостижимото минало, героят от „Зимни вечери“ е изпълнен със съчувствие и съпричастие към съдбата на своите бедни братя. Именно съзнанието за пролетарско братство е това, което най-ярко разграничава модернистичния и пролетарския начин за възприемане на живота. Ето защо, независимо от мрачната обща картина на живота, във внушението на „Зимни вечери“ се прокрадва и един светъл лъч, роден от появата на съпричастие между хората. Техните надежди не са безвъзвратно затворени в миналото, а са насочени към бъдещето. Така съпричастието се превръща в сила, която може да разруши магията, витаеща около унижените и оскърбените деца на големия град. То се превръща в спойка, която ще обедини всички хора в едно братство, което с общи усилия ще се пребори за своето по-светло и по-честито бъдеще. Именно тази идея е новото, което отличава пролетарската поезия и определя нейния оптимистичен тон въпреки мрачната картина на живота, показана в нея.
2. КОНФЛИКТЪТ КАТО СБЛЪСЪК НА ЦЕННОСТИ
За разлика от други стихотворения на Смирненски, в които противопоставянето между двата свята е представено като пряк сблъсък на барикадата, в цикъла „Зимни вечери“ такъв сблъсък няма. Лирическият герой ни представя само едната, сенчестата половина от света, без да поглежда към другата. И все пак в образа на живота, обрисуван в цикъла, има дълбок вътрешен конфликт. От едната страна е представата за истински осмислен и справедлив човешки живот, докато от другата страна е безрадостната реалност. Несправедливостта на зле устроения свят личи най-вече от това, че страдащите хора, обрисувани от поета, са предимно деца, жени и старци, т.е. слабите и безпомощните. Но и още нещо: те са невинни. Особено децата. Тяхното страдание е незаслужено. Този извод изпъква още по-ясно, ако го съпоставим с поведението на пияния баща. Той също е жертва на обстоятелствата и бедността. Така че неговата реакция може да бъде разбрана. Но не и оправдана. Защото той е силен мъж и би могъл да не тръгва по най-лесния път – да пие, да ругае и да бие беззащитните си жена и деца. И може би нещо още по-лошо. С израза „от помисли странни обзет“ лирическият говорител ни предупреждава, че слабостта и отчаянието на бащата може да го подтикнат към нещо страшно. Към какво точно, какви са тези „помисли страни“, творбата не казва, но ние можем да предположим, че зад тях се крие намерението да се приключи с този безсмислен и непоносим живот. Но това ли е изходът? Да се предадеш, да вдигнеш ръка срещу най-близките си, срещу себе си? Отчаянието е лош съветник и затова следващата част дискретно въвежда мотива за възможния изход.
Мотивът с ударите на ковачите върху нагорещения метал е въведен много деликатно. Отначало е казано, че като ехо на детския плач се чува звук на цигулка, свиреща „песни на скрита тъга“. Тук можем да си припомним есенните цигулки на Верлен, навяващи скръб в сърцето на бродещия в нощта странник. В следващия момент обаче към звука на цигулките се примесва звънът на чуковете, пеещи в ръцете на старите майстори ковачи. В тази сцена за пръв и единствен път в цикъла е въведен образът на огъня, разкъсващ царящите мрак и студ. Тук също има сълзи, но не от горчивия плач на страдалците, а златните сълзи на „стомана елмазена“, от която тежките чукове изковават някакъв инструмент. Ето го изхода – борбата, действието, ударите с чук. Мотиви, чрез които в поезията на Смирненски е въведен образът на революцията – каменарчето, което с чук в ръката прокарва нов път; въглекопачът, който с ударите на своята кирка разрушава устоите на стария свят; огнеструйните вълни, чиито пламъци ще унищожат древния замък на несправедливия световен ред.
Но в „Зимни вечери“ възможният изход е само намекнат. Описанието на страданията продължава с въвеждането на основното противоречие в човешкия живот. Това е вечният мотив за противопоставянето между живота и смъртта. Смъртта е пълновластна господарка в света, описан от „Зимни вечери“. Тя е навсякъде, а не само в епизода с мъртвата девойка, отнесена от „Жълтата гостенка“. Още в първия стих градът е сравнен с „черна гробница“. След това идва мотивът за „ледния дъх“ на нощта (леден дъх има само смъртта), пред погледа на наблюдателя мяркащите се силуети на хората „гинат“, а в мрака на нощта броди „някакво задгробно същество“, дори ледените цветя по прозорците, и те се топят безследно... А на финала белите и чисти снежинки, ронещи се от небето, падат в локвите и стават на кал. Това всевластие на смъртта е още по-страшно, защото изпразва живота от всякакъв смисъл. Всъщност не нещо друго, а „на живота сивата мъгла“ носи смъртта. В този парадокс възкръсва познатият символистичен мотив за неживения живот („гасне мълком живот неживян“). Само че тук този мотив има друго внушение – безсмисленото, безнадеждно и жалко съществуване може да се замени с един истински осмислен живот.
3. ГЕРОИТЕ НА ЦИКЪЛА КАТО МЯРА ЗА ЧОВЕШКОТО
Героите от „Зимни вечери“ не са показани като индивидуални човешки характери, а са по-скоро „силуети“. Тяхната задача е да въведат някакъв по-етичен мотив, свързан с основната им характеристика или функция в сюжета на случващото се.
Най-многобройни са жертвите. Тук са и измъчваните от пияния баща жена и деца, и страдалците на мизерията – слепият старик, и „незнайните силуети“, мяркащи се в мрака на нощта, и покосената от „Жълтата гостенка“, и треперещите под уличния фенер деца. Всички те се давят в сивата мъгла на живота, без да носят никаква вина освен тази, че са се родили бедни. Но животът, който са принудени да водят, им донася не само страдание. Той може и да ги промени, да ги направи зли. Това внушение е изведено във финала на цикъла, където двете деца, събиращи въглища, са сравнени с белите и чисти снежинки, падащи от небето. Когато стигнат земята обаче, те попадат не някъде другаде, а в локвите, където стават на кал. Същия мотив срещаме и в импресията „Босоногите деца“ при описанието на малкото русо сестриче. Докато е малко, то е невинно и се усмихва на всичко наоколо. Когато порасне обаче, сивият поток на живота ще повлече и неговата младост, и неговата усмивка. И в очите на невинното същество ще заискри омраза. Превръщането на снежинките в кал метафорично подсказва, че и съдбата на двете деца под фенера може да е същата. Сивата мъгла на живота може да изпълни и техните сърца с омраза и отчаяние, за да ги превърне в поредните пияни бащи, размахващи юмруци срещу беззащитните.
Единственият изход е подсказан от отношението на лирическия герой. На пръв поглед неговата роля е чисто служебна – той наблюдава протичащия около него живот и го описва. Но очите, с които наблюдава, не са изпълнени с равнодушие или с презрение. Те са пълни със състрадание, разбиране и съпричастие. Но и с още нещо – с идеята за братството. За лирическия герой „неясните“ силуети наоколо са братя. Нищо, че не ги познава отблизо, че за него те винаги ще си останат неизвестни. Те са братя, защото са човешки същества и като такива имат право на достоен живот. А когато хората станат братя и не се изпълват с омраза и отчаяние, изход има. И в това е голямото хуманистично послание на цикъла „Зимни вечери“.
4. ОБРАЗЪТ НА СВЕТА, СЪЗДАДЕН ОТ ЦИКЪЛА
Цикълът „Зимни вечери“, както и по-голямата част от творчеството на Смирненски, създава един подчертано символичен образ на света. От една страна описаните картини са напълно реални – те приличат повече на вестникарски репортажи или на съобщения в криминалната хроника. От натрупването на тези отделни житейски епизоди обаче се изгражда една цялостна картина, в която се очертават основните внушения на творбата. А това се постига чрез вграждането на всяко конкретно наблюдение в общата атмосфера, създавана от зимната нощ. Този образ носи всички белези на един символно организиран свят, в който няколко ключови думи внушават определени идеи и емоционални състояния. Това са образите на мъглата, на зимата, на нощта, на смъртта и на калта. На тях са противопоставени също така изпълнените със символно съдържание образи на огъня (свещта, ковашкото огнище, нажежената стомана), на светлината и на чистотата (белите и чисти снежинки, танцуващи в светлината на уличния фенер).
Най-последователно проведен и въздействащ е образът на мъглата. Тя символизира тежкия и безрадостен живот, оприличен на безплътни мрежи, който от ранна възраст „пленява“ хората и ги повлича в сивия си поток. Мотивът за пленничеството е много устойчив в поезията на Смирненски. С него се въвежда идеята, че съдбата на хората не се определя от самите тях, от техните постъпки и желания, а е плод на някаква външна сила, която ги заплита в безплътните си мрежи, или ги оковава в тежки вериги. А единствената сила, която може да разпръсне сивата мъгла на живота и да освободи хората от техния плен, е огънят, светлината. Но не бледият светлик на безпомощната свещ, горяща пред ковчега на мъртвата, а пламъкът, загряващ стоманата, която сръчните ръце на ковачите ще превърнат в оръжие. Докато това не стане, мъглата ще продължи да властва над света, да тегне ледно и да души хората, „пленници на орис вечна, зла“.
5. МЯСТОТО НА „ЗИМНИ ВЕЧЕРИ“ В КУЛТУРНАТА ИСТОРИЯ
Цикълът „Зимни вечери“ е една от най-емблематичните и обичани творби на Смирненски. Нейният хуманистичен патос прекрачва границите на политическата идея, която я е породила – комунистическия идеал за пролетарската революция. Изминалият 20. век показа цялата утопичност на тази идея – революцията беше извършена, класовата борба се състоя, единият свят – този на богатите и доволните – беше унищожен, но вечната обич и вечната правда не се възцариха. Просто едно насилие беше заменено с друго.
Това обаче не означава, че идеите, заложени в цикъла „Зимни вечери“, са загубили своята валидност. Напротив – съпричастието, братството, любовта са все така нужни на нашия свят, така, както са били нужни и преди сто години. Пък и човешкото страдание и мизерия все още не са изчезнали. И днес, както и вчера има страдащи деца, чиято единствена вина е, че са се родили в схлупена къщурка с мръсна и продрана завеса. И днес има много хора, в чиито сърца сивата мъгла на живота е вселила омраза и отчаяние, подтикващи ги да избират най-лесния път – пиянството, насилието, тероризма. Днес много по-малко вярваме в утопията, че справедливостта ще възтържествува като резултат от един мигновен революционен акт. Затова внушението, че съпричастието, братството и любовта са единственият начин да се преодолеят социалните противоречия, е още по-убедително. И това прави „Зимни вечери“ не историческо свидетелство за един отдавна отминал и преодолян етап от нашия живот, а актуална и нужна художествена творба, която всеки трябва внимателно да прочете.
@bgmateriali.com
