Мечтатели излиза за пръв път в сп. „Съвременна мисъл“ през юни 1910 г. Това е творба, която впечатлява с човешкия стремеж към вълшебното, към различното и свръхестественото, което дава силата на хората да се устремят в търсене на своите мечти, чието сбъдване именно се оказва пътеводната искрица, която ги крепи и им дава сили да вярват, да се надяват.Композицията на творбата се основава на изградените два образа на селския доктор чичо Горан и на младия, беден циганин Рустем.
Заглавието на творбата е показателно за истинската същност на проблематиката, която е поставена в него стремежа към мечтателност, към фантастично, към преследване на непостижими, но живи, истински за човешката същност явления любовта е едно от основните. Тя се среща не само в чувствата на Рустем към Акима, но и в прокобата над бялата кукувица, която отстоявайки своите чувства бива наказана и лишена от своя човешки облик, а душата й въплътена в животно, което никой не е виждал т.е. обречена е на самота, избягва хората, защото е лишена от възможността да обича и именно поради това срещу думите, които тя жадува да чуе и които ще й върнат надеждата, тя дава нечуваното имане, което трябва да пази:
„Сестрице, бяла кукувице, той те обича още!“
Всичко това показва, че основата на сюжета е въпросът:
„Как ще живеем, ако не гоним измамата?“
Мечтата измама постижима или не, е силата, която дава вдъхновение, кара сърцата на хората да бият неудържимо, като това на Рустем, поразява хората и ги кара да се захласват по недостижимото, далечното, но вълнуващото.
В композицията е вмъкната и идеята за измамната представа на политическия живот изборите, политиците представени като хайдути, пущини.
Тезата на този момент в композицията на творбата е повече от ясна и категорична:
"Сиромах ли си, приятелю, спукана ти е работата. Все ще те лъжат, все на другите маша в ръцете ще си.“
Сиромашинката това е истинската същност на живота на обикновения човек, такива, каквито са и героите в разказа - селският доктор Горан и циганчето Рустем. Именно за тази категория хора истинската красота на битието се крие в недостижимото, което те въплъщават в своите мечти и надежди, в стремежа да достигнат до далечното, непознатото, фантастичното.
Друга характерна черта на композицията е, че действието започва своето развитие едва от третия абзац. Първите два са посветени на пейзажа, в които е поставен героят, неговите действия в търсенето на пиявици. Именно в третият абзац е представено и второто действащо лице в творбата циганчето Рустем:
„Далечко из ливадите се щуркаше човек. .........
- Рустем, хей Рустем!“
Описанието на двамата герои се основава на външния им вид. Старият доктор е с възпретнати до колене крачоли на потурите си, с обрамчена торбичка, гази наведен, шапката му се е килнала назад и едвам се крепи на едното му ухо, пуши с луличката си, захапана накриво, и търси.
Външният вид на младия Рустем е доста по-богато пресъздаден от автора. Лицето му е сухо, младо, мургаво циганско. Калпакът му е вехт и проскубан, над ушите му се вият тежки и черни кичури коса. Ризата на Рустем е скъсана и кирлива, широко отворена, под която се вижда слабото му, стройно тяло. Аленият му пояс също е дрипав, както и потурите, които са разкопчани до колене. Краката на циганина са боси. Но най важното е погледът: Черните му очи гледаха издълбоко като издъно, и в тях гореше някаква далечна мечта. И двете описания показват два персонажа, които със сигурност са от обикновеното население. Те не само, че не са заможни, но и в разговора, който се провежда между тях се разбира, че са от народа, който страда след тежките икономически години след Освобождението:
„Народ вълци главата му яли!.“
Излъганите им надежди, всичко, на което са се надявали намира израз в болката, с която са изречени думите:
„... Пазете се от тия гнусни работи!
...- Иих, сърчице човешко, и ти, ако не си се настрадало, няма и да се настрадаш! въздъхна докторът.“
Именно мястото на двамата в обществото, като представители на бедната класа обуславя и техните мечти. Те търсят една способност, разковниче, бяла кукувица. Всеки има своя блян, мечта, чието сбъдване би му дало щастие и спокойствие. Рустем вече две лета търси чудодейната трева, а мислите му са в следната насока:
„- Като има човек тая тревица, нищо друго му не трябва въздъхна Рустем. Може да има каквото поиска: кой звездите да сваля, скрито имане да намери, да вземе мома, каквато му сърце желае.“
Интересно е, че сюжетът показва, как всеки има своя стремеж към нещо, като вярва, че именно в него е въплътена вълшебната сила, свръхестественото, от което се нуждае, за да достигне мечтите си.
Докторът поглежда изпод вежди и невярвайки в силата на тревата дава съвет:
„- Акима ти е забъркала ума, момче. Не показвай слабост пред жените никакво разковниче няма да ти помогне. Ще се луташ ти по полето като сенчица, а сърцето ти ще страда.“ Отнасяйки се с недоверие към вярването, мечтата и надеждата на младия циганин, сам старият доктор проявява същото, като въплътява в своите чувства отново вярата в свръхестественото като сила, изпълняваща желания и разказвайки историята за бялата кукувица, в която той самият е убеден.
На свой ред Рустем въпреки проявеното недоверие на доктора, които се ползва с авторитет пред него не се отказва от това, на което е посветил съществуването си, това, което му дава сила да гледа напред, да оцелява и да се надява:
„- Да имам разковниче, може и тая кукувица да видя!“
Цялата природа, участваща в описания пейзаж става свидетел на този чудноват диалог между двама души едновременно близки и далечни единият доктор, другият циганин, но и двамата от народа, обикновени и търсещи, очакващи и надяващи се.
Картините в отделните моменти се подсилват от отделни реакции на природата:
„Слънцето прижижаше силно, а реката сякаш беше се спряла под сянката на върбите и не шаваше. Дали за да търси хладина или заслушана в разговора между двамата?
Водата сънливо избърбука край корените и пак заспа. Като че ли, за да изрази и своето съгласие за човешкото страдание.“
Но най-силно е въздействието на природата в епилога. Тя сякаш остава замислена за това, което е чула, търси решение на поставените въпроси, не знае на кое да вярва на историята за разковничето или за бялата кукувица, а може би и на двете.
Денят със спрян дъх, замълчан, остава заслушан в мечтателната песен на реката, чиито откъслечни дълбоки въздишки, недомлъвки и томления като че ли продължават разказите за несбъднато мечти и човешки търсения, за блянове и копнежи, дори кълвача спира своята работа, за да се заслуша в тези стари истини, за които реката се явява продължител на посланието.
@bgmateriali.com
