АНАЛИЗ НА ПОВЕСТТА „ГЕРАЦИТЕ“ ОТ ЕЛИН ПЕЛИН

 

           ■ ТВОРЧЕСКА ИСТОРИЯ

          Повестта е създавана в продължение на осем години – от 1903 г., когато се ражда замисълът за написването й, до 1911 г., когато тя е публикувана в цялостния си вид. Писателят разказва увлекателно как му е хрумнала идеята за „Гераците“: „Един ден, в село като бях, заболя ме зъб. И толкова много ме заболя, че станах от моето село една тъмна нощ, есенно време, и тръгнах за София. И вървях и виках през полето, колкото мога – толкова силно ме болеше. По едно време ми се обади отнякъде човек посред нощ, (...) който водеше едно малко дете, може би имаше 12-13 години, момченце. Беше облечено, свито в едно скъсано палтенце. (...) И той ми разправи историята. „Абе, казва, това братово дете остана сираче...“ И ми разправи как се поделили, как се разпръснали, как умрели някои, как пропаднали, как разни болести ги нападнали... „И това дете остана сираче. Какво да го правя, как да го гледам? Ще го водя в София да му търся някаква работа.“ (...) Той ми разправи друга история, която няма нищо общо с „Гераците“. Общото е това, че едно семейство пропаднало кое от пиянство, кое от лоши отношения, кое от сиромашия, изобщо – пропаднало едно семейство“.
          Първоначално откъс от повестта е отпечатан в списание „Просвета“ през 1904 г. със заглавие „Павел“. Това е бъдещата четвърта глава на „Гераците“. През 1906 г. в списание „Ново общество“ е поместена друга част, озаглавена „Бащи и деца“, с уточнението, че това са първите две глави на творбата. Елин Пелин прави редица редакционни промени при публикуването на цялото произведение през 1911 г.: името на средния син на Йордан Герака става Петър (в първия вариант е Никола); включена е идиличната картина на семейния живот преди смъртта на баба Марга; свещеното дърво в двора на Гераците вече е бор, а не ясен, и др.

          ■ КОМПОЗИЦИОННИ, СЮЖЕТНИ И ЖАНРОВИ ОСОБЕНОСТИ

          Елин-Пелиновият текст се състои от 11 глави. Първите три глави представляват разгърната, удължена експозиция на сюжетното действие. Началото на първа глава разкрива лаконично сплотеността на големия патриархален род, преди да го напусне съпругата на дядо Йордан. Следващите контрастни моменти в експозиционната част проследяват настъпилите драматични събития - разрива в семейните отношения, появилите се „сръдни, недоразумения, крамоли“ между Божаница и Петровица, страданието на Герака. Ретроспекцията във втора глава запознава читателите със съдбата на най-малкия син – Павел, който се е озовал в града, пространство на порока, и се е отчуждил от своя роден дом и от близките си. Противопоставени са образите на коравосърдечните етърви, обладани от завист, и героите, които са невинни жертви на тяхната словесна агресия – дядо Йордан, Елка и сина й Захаринчо. Трета глава извежда на преден план драмата на Герака, който изживява болезнено трагичния обрат и се самоизолира в мрачния свят на кръчмата.
          Неочакваното завръщане на Павел в селото с цел да получи пари от своя баща, е завръзката в сюжета на повестта (четвърта глава). Лицемерната изповед на деградиралия „чужденец“ и предчувствието на Божан за готовността на дядо Йордан да даде исканите пари, ускоряват събитийния ход и довеждат до драматичната кулминация – кражбата на скритото в кръчмата семейно богатство и жестокия конфликт между братята (седма глава). Следващите глави представят пълната разруха на патриархалния дом и родовия свят под натиска на егоизма и грубия индивидуализъм. Трагична е съдбата на опозорената от Павел Елка, стигнала до крайната степен на отчаянието. Нейната смърт (единадесета глава) е развръзката на сюжетното действие, последвана от епилога - печалната участ на жертвените образи в творбата: отвеждането на малкия Захаринчо в града; отсичането на бора – „семейното Знаме“ на Гераците; смъртта на грохналия от сполетелите го беди Герак. Тази финална картина на унищожената семейна хармония контрастира на началния сюжетен момент, като по този начин се затваря композиционната рамка на текста.
          Първите публикувани откъси (1904 – 1906) са с подзаглавие „из неиздадения разказ „Гераците“. Дори в беседата си „Как пиша“ повече от 40 години по-късно (1949 г.) Елин Пелин отново нарича произведението „разказ“: „Aз съм много мислил върху този разказ, преди да почна да го пиша“. Професор Никола Георгиев определя „Гераците“ като „най-близката до своята жанрова същност българска повест“. Специфичните особености на този жанр не са свързани толкова с количествения принцип – по-голям брой герои в сравнение с разказа, повече събития, разгръщащи се в по-продължителен времеви отрязък. Отличително за Елин-Пелиновата повест е най-вече преплитането на конкретното при проследяването на представените случки или при изграждането на художествените образи и символното, обобщеното. Конкретни образи от света на Гераците – домът, кръчмата, борът, полето и др. – в контекста на творбата придобиват по-широк символен смисъл, имат притчов характер. Съчетани са единичното и универсалното; известното, познатото и неизвестното, необяснимото; назованото (например кражбата на парите) и неизказаното, останалото в тайна (името на извършителя на престъплението); повторителността, създаваща впечатление за устойчивост във времето, и рязката промяна, неочакваният обрат. За разлика от романа предисторията на патриархалния род, обхващаща няколко поколения, е представена лаконично, без детайлни подробности. За разлика от разказа конкретни случки (например връщането на Павел) са пресъздадени разгърнато, със своите неизбежни последици (от четвърта до седма глава).

          ■ СВЕТОГЛЕДНИ ИДЕИ И ЦЕННОСТИ

          В  началните страници на повестта, определяна от някои изследователи като семейна сага, е изграден идеализиран образ на патриархалния свят, преди да настъпи необратимата промяна. Домът, обитаван от многочисленото семейство на Гераците, може да се разглежда като метонимия на родовото общество и традиционния начин на живот. Основната ценност за патриархалната задруга е земята, чрез която се осигурява благоденствието на рода. Тя е одухотворена и придобива в митологичното съзнание на селския човек майчински черти, сакрален ореол. Когато изпраща работниците на жътва, Герака възкликва: „Ех, че време ли се отваря! Пак ще се къпе в човешки пот майката земя“. Свидетелство за хармоничното единство между човешкия и природния свят е пълното сливане на Божан със заобикалящото го широко пространство на полето: „Лицето му имаше прегорелия цвят на пшенично зърно и душата му гледаше небето, облаците и слънцето с надеждите и тревогите на плодородната земя".
          Земята е не само символ на живота, но и родово наследство, което свързва предците и потомците. Грижата за съхраняването и увеличаването на завещания имот е отговорност, дълг, неотменим закон за Герака. Именно на нивите се проявяват най-ценните качества на старейшината на рода и неговите синове – трудолюбието, виталността, неизчерпаемата енергия, всеотдайността в името на общото благо. В йерархизираната родова общност всеки има отредена роля, която изпълнява с убеждението, че е за доброто на голямото и задружно семейство. Основното глаголно време при описанието на тази идилична картина е минало несвършено, чиято функция е да внуши представата за цикличност на събитията, за устойчивост на родовия свят и неговите ценности – взаимна обич, доверие, уважение към родителите, безропотно подчиняване на тяхната воля. Над всичко е стремежът да се опази неопетнено доброто име на почитаната фамилия.
          Ключовите символни образи в експозиционната част разкриват високата социална позиция, която заема това семейство в селската общност. Къщата, характеризирана с епитета „бяла“, е разположена на „лично място“, в центъра на патриархалното пространство. В символен план домът на Гераците като свещена духовна територия е надпоставен, издигнат – „виждаше се отдалече“, което е знак за изградения авторитет на заможния род. Белият цвят се свързва и с описанието на зидовете, които създават усещането за защитеност, сигурност. Неслучайно е използвано образното сравнение с „кале“, с крепост, която трябва да запази непроменен този извечен житейски ритъм и битиен кръговрат.
          Борът в двора на голямата къща е символ на святото дърво на живота. Епитетът „кичест“, който е със значение „с гъсти клони“, отвежда към представата за родословното дърво, за връзката между различните поколения, обединени от общия, традиционен светоглед. Изобразеният свят изглежда стабилен, сякаш в него времето е спряло своя ход. Метафората „тяхното семейно знаме“ внушава идеята за единството между прадедите, живели в „незапомнени времена“, и потомците, свързани от чувството за гордост, за принадлежност към уважавания род.
          Тази патриархална идилия е разрушена неочаквано след смъртта на баба Марга, когато изчезва „добрият и строгият дух“ – покровител, пазител на семейството. Чрез принципа на контраста са представени болезнената промяна и подмяната на ценностите – от спазвания от всички ред към хаоса, от любовта към омразата, завистта и недоверието, от домашния сговор към дребнавите спорове, ожесточените конфликти, разединението. Този драматичен, рязък преход от колективното битие към времето на егоизма и злобата е показан от повествователя чрез експресивни езикови средства – метафори („домашната колесница, която вървеше толкова равно и спокойно, изскочи от пътя си“; „отровиха мекия домашен покой“); сравнение („Вкъщи изпълзяха като змии, незнайно откъде, сръдни, недоразумения, крамоли“); антитеза („Дядо Йордан се опита да ги сплаши със своята строга дума, но тя бе изгубила тежестта си“).
          Една от особеностите на Елин-Пелиновата повест е отсъствието на обяснение за настъпилия трагичен обрат. Текстът не посочва категорично причините за разрухата в семейните взаимоотношения. Дядо Йордан в своя мъчителен, тревожен размисъл се изправя пред последиците на страшния разпад, но не може първоначално да открие корена на негативните явления. Затова в речта на повествователя често се повтарят еднотипни фрази със сходно послание за неизвестното, неразбираемото – „Никой не знаеше как стана това“, „той не знаеше защо именно злото трябваше да се излупва в душите на неговите деца“.
          В своето изследване „Жанр и смисъл на повестта „Гераците“ професор Никола Георгиев разглежда този проблем и отхвърля тезата за „белия“ и „черния“ период в живота на патриархалния род – преди и след смъртта на баба Марга. Спецификата на избрания от повествователя подход е свързана с новия реализъм в българската селска литература, който вече не дели света на серафична патриархалност и пъклено черна съвременност“. Още в началото на повестта се загатва, че в недрата на стария бит назряват онези противоречия, които го обричат на гибел. Наред с изтъкването на традиционни за родовото общество добродетели се набляга и на други черти на Герака, лишени от романтичен ореол – „ум практичен“, „търговски способности“, „бе съумял да направи и пари“, „малко скъперник“. Проникновено е наблюдението на народопсихолога Иван Хаджийски в неговата книга „Бит и душевност на нашия народ“: „Собствеността въпреки всичко насищаше задругата, макар и в твърде ограничен размер, с присъщите й токсини“.
          Основание за извода, че образът на Герака не трябва да се идеализира, ни дава и присъствието в неговия свят на сиромаха Матей Маргалака, чийто имот е купен от дядо Йордан. Може би като изкупление за сторен грях беднякът е приютен „по милост“ в дома на заможния чорбаджия. Текстът не говори директно за вина на селския богаташ, но се долавя усещането за някаква тъмна, неизяснена страна от неговото битие. Една от ключовите опозиции в повестта е между публичното, видимо от всички лице на героя като отзивчив и добър човек, който помага на хората, и онова, което той прикрива, например заровеното в пода на кръчмата съкровище, знак за недоверието на бащата към синовете. Погледнат през призмата на тайната, патриархалният космос губи привидната си цялостност, монолитност и изглежда двойствен, нееднозначен.
          Сложността на родовото битие е изразена и чрез похвата на значещите имена на героите (антономазия). Фамилното име Гераците (от гр. – Ястребите) загатва не само за сила, но и за хищнически инстинкти, агресия. В същото време – собственото име Йордан внушава представата за свещената река, край която е проповядвал пророкът Йоан Кръстител. Кризата на ценностите, разрушаването на традиционните форми на живот са обусловени колкото от социални фактори, например деморализиращото влияние на града, толкова и от противоречията в самата същност на родовото общество. Това, което е било потискано, притаявано в душите на синовете, след смъртта на строгата и властна стопанка на дома се проявява в най-груб и уродлив вид. Хтоничният (подземен, отвъден) образ на змията е обобщение на злото, заложено в егоцентричната човешка природа - користолюбие, амбиция за материално облагодетелстване и власт над другите, стремеж към разгулен, аморален живот. Зооморфното изображение на героите, сравнени със змии (двете етърви), вълчица (Божаница), лисица (Божан), поставя акцент върху разрушителната сила на демоничното, обсебило човешката душа.

          ■ ПРОБЛЕМИ И КОНФЛИКТИ

          В повестта се забелязват няколко типа конфликти, които разкриват спецификата на Елин-Пелиновия реализъм. От една страна, те имат социални измерения, свързани са с драматичната епоха на обществено-икономически промени в края на XIX и началото на XX век. Повествователят извежда на преден план сблъсъка между старите и новите форми на живот в българското село, между традиционния светоглед на патриархалния човек и индивидуалистичната житейска философия. За българската литература от този период е характерно и противопоставянето между селската действителност и света на града, възприеман като враждебно пространство на моралното падение.
          В текста присъства още един конфликт, който не е сред централните, но е показателен за духа на времето. Взаимоотношенията между представителите на различните социални прослойки не са идеализирани, в редица сюжетни моменти се усеща напрежението, отчуждението между тях. То може да се долови в епизода, когато Герака изживява най-голямото страдание след кражбата на парите. Съпричастието е заменено от насмешливи, подигравателни подмятания и злорадство. Сиромахът Ило Търсиопашката се присмива на нещастието на заможното семейство: „Aз моите [пари] защо ги не държа в земята“.
          Литературните изследователи на Елин-Пелиновото творчество отбелязват важна особеност на реалистичния подход – отсъствието на преднамереност, тенденциозност, защита на предварително поставени авторови тези. Животът е изобразен обективно, в своята автентична същност, с цялото многообразие на явленията, без идеализация и безпочвени илюзии. Това е основанието Иван Мешеков да определи творческия метод на писателя като „реализъм без химери“
          Другият тип конфликти в повестта са нравствено-психологическите – не богатите срещу бедните или селяните срещу гражданите, а жестоките насилници срещу техните жертви от семейно-родовия кръг. Синовете се изправят като врагове срещу своя баща и разрушават неговия свят. В традиционния за българската литература сблъсък между родители и деца обикновено „старите“ са представени като носители на консервативни разбирания, а младите – като олицетворение на новото, позитивната промяна, например в повестта „Българи от старо време“ на Любен Каравелов. В Елин-Пелиновата творба синовете са въплъщение на разрушителна, а не съзидателна сила. Както отбелязва професор Николай Чернокожев, родовото име е съхранил само Йордан Герака.
          Разделителните линии преминават през самата сърцевина на семейството – един срещу друг се изправят не само бащата и неговите наследници, но и съпругът и съпругата. Павел опозорява, погубва честта на Елка, а Божан безпричинно върши насилие върху жена си. Разпадът е всеобхватен, засяга междуличностните отношения и води до трагично разединение в някогашното „общо огнище“, до загуба на общия език.

          ■ МЕЖДУТЕКСТОВИ ВРЪЗКИ

          Една година след публикуването на „Гераците“ е отпечатан разказът „Нане Стоичковата върба“ (1912 г). Привидно двата текста интерпретират различни проблеми и пресъздават различни истории. Повестта разглежда драматичния преход от патриархалната задруга към епохата на индивидуализма. В сюжетния център на разказа е анекдотична случка, разкриваща абсурдното поведение на оскотял от мизерията селянин. В „Гераците“ е поставен акцент върху разрушаването на едно заможно семейство, а в „Нане Стоичковата върба“ изпъква разрушаването на дванадесет щъркелови гнезда.
          При по-внимателно вглеждане в творбите се откриват общи мотиви, макар и представени по специфичен начин. Еднотипно е композиционното изграждане – в експозицията на двете произведения се откроява свещеното дърво на живота (борът и „чудната върба“), а във финалните епизоди то е безжалостно отсечено. Сходно е посланието, че святото не може да бъде оценено от духовно принизените герои, които нямат сетива за възвишеното. Сакралното дърво не буди у тях възхищение, не поражда гордост, а е вече ненужно, пречи на хармана на Петър или става обект на безсмислена агресия, дребнава отмъстителност от страна на Стоичко.
          В образа на деградиралия до нивото на скотското сиромах можем да открием и някои от негативните черти на Павел - душевна леност, равнодушие към „радостите и скърбите на околния свят“, както и на Божан – озлобление, ожесточение, когато е засегнат жалкият му личен интерес. Най-големият син на Герака гони с псувни врабчетата, кълвящи пшеничени зърна, а Стоичко отправя псувни и проклятия към щъркела, който е отнесъл в гнездото си „оскубаната капица“. Проличават загубата на човешкото, отчуждението от природата, неспособността да се осъзнае грозотата на постъпките, диктувани от гняв и ярост. Най-страшното е, че отмъщението на примитивния селянин му доставя необяснима „дива наслада“ – да руши безмилостно, да посяга в заслепението си върху самите основи на живота – щъркеловите гнезда.
          Експресивно е описана „агонията“ на одухотвореното дърво: „Разтрепераха се смъртно клоните му и дънерът изпращя, сякаш извика от болка“. Щъркелите са соларен символ – знак за живителната мощ на Слънцето и пролетното възраждане. Митологичните предания ги представят като противници на злото, въплътено в образите на змиите, и закрилници от нещастия. Развалянето на гнездата им е лоша поличба, защото вещае опустяване на дома.
          Д-р Кръстев, културният идеолог на кръга „Мисъл“, открива в разказите на Елин Пелин присъствието на незначителни теми и анекдотични истории от „кръстопътищата на живота“. Творби като „Нане Стоичковата върба“, които може да се разглеждат като своеобразни притчи, са опровержение на тази пренебрежителна оценка. Актуални не само за началото на XX век са идеите за превръщането на човека в звяр, лишен от съвест и морал; за духовното осакатяване на личността на фона на очовечената природа; за тъмните сили на разрушението, които не може да бъдат овладени и тласкат към извършването на грях.

@bgmateriali.com

Изтеглиsave