АНАЛИЗ НА „ПОВЕСТ“ ОТ АТАНАС ДАЛЧЕВ

 

          1. ЛИРИЧЕСКИЯТ МОТИВ И ХУМАНИТАРНИТЕ ТЪРСЕНИЯ НА ВРЕМЕТО

          Темата на стихотворението „Повест“, както и проблемите, които тя съдържа, не са нови за българската литература. Какво придава смисъл на човешкия живот? Защо имам чувството, че животът ми отминава напразно и се превръща в „живот неживян“? Защо светът около мен ми изглежда като „мрачен затвор“, а аз съм принуден да живея в „заключени простори“? Моето нещастие само лично ли е, или по някакъв начин е присъщо на цялото модерно поколение, уж освободено от ограниченията на традиционната патриархалност, но в замяна на това лишено от топлината на бащиния дом, от подкрепящото присъствие на близките, от чистата и невинна любов на „милото дете“? Тази поредица от въпроси може да бъде продължена още. А фактът, че ги задаваме с помощта на цитати, ясно показва, че те не се появяват за пръв път в българската литература. Значи ли това, че стихотворението „Повест“ е само поредното произведение, което ги поставя, само че по малко по-различен начин – не чрез изобразяване на лични преживявания, а чрез символичния говор на вещите, обкръжаващи човека? 
          Всъщност стихотворението наистина поставя подобни въпроси, но само за да се оттласне от тях и да премине към своя вече съвсем нов проблем. Заглавието „Повест“ ясно посочва връзката с поезията на символизма и по-точно с първата строфа от четвърта част на цикъла „Под сурдинка“ от Димчо Дебелянов. Тази строфа гласи:

                                     Живях в заключени простори, 
                                     в неумолима пустота 
                                     и в мойта повест се повтори 
                                     на някой Люне повестта.

          Мотивът за живот в „заключени простори“ е напълно идентичен с мотива „аз не излизам никога от къщи“, животът в „пустота“ е равнозначен на живота в самота („за да не бъда винаги самотен“), мотивът за типичната съдба на модерния човек в единия случай е представен с израза: „и в мойта повест се повтори / на някой Люне повестта“, а в другия – с типичната за времето мечта да се избяга от живота затвор, превърнал се в „живот неживян“, в мечтаната Америка, където се живее истински. По признанията на самия Далчев идеята за „Стопанинът замина за Америка“ му дошла, докато четял романа на Ф. М. Достоевски „Бесове“, в който мотивът за бягството в чужбина играе важна роля. С други думи, проблемът е типичен за времето – човекът, който не знае какво да прави със себе си, все мечтае за някакво вълшебно място, където най-сетне да заживее истински. А страната на неограничените възможности, Америка, и до днес е най-честият образ на това вълшебно място. За сходни проблеми говори и споменаването на литературния герой Нилс Люне – мечтател, който напразно търси начин да се впише в живота около себе си, докато накрая загива в една безсмислена война. Мотивите за прочетените книги, за спомените и за портретите в „Повест“ представят същия тип човек. Такава впрочем е темата на едно от другите стихотворения в сбирката – „Книгите“, в което се казва: „Години да четеш за чуждия /живот на някой чужд, /а твоят никому ненужен, да мине глух и пуст“. С това обаче приликите свършват.
          Разликата трябва да се търси в значението на думата „повест“, послужила за заглавие на Далчевото стихотворение. Както вече знаем, повестта е разказ за някаква типична човешка съдба и нечий типичен човешки живот, моралните поуки от който могат да послужат за поставяне на някаква обща за човечеството идея и за утвърждаване на една общовалидна ценност. Но за да има разказ за човешки живот, такъв живот, макар и трагичен, трябва да е протекъл. А това означава, че трябва да са случили някакви събития, т.е. случки, нарушаващи привичния ред. Така например героят на Якобсен Нилс Люне се влюбва няколко пъти, но претъпява разочарования. Жени се, но жена му и детето му умират. И така нататък. Неговата „повест“ е типична за времето и героят на Дебелянов без затруднение се разпознава в нея – същите разочарования, същата мечтателност и неспособност да се впишеш в живота, същата съдба на „лист отбрулен“. Но нито Люне, нито героят на Дебелянов се съмняват в своето съществуване. Ако си послужим с една популярна фраза, те страдат, следователно съществуват. Именно това обаче е проблемът, поставен от Далчевото стихотворение – аз съществувам ли, или моето съществувание е само „зла измислица“? В живота на Далчевия герой няма „повест“, защото няма събития, а животът „безследно отминава“, повлечен от механичното протичане на времето („и ден и нощ, и ден и нощ часовникът / люлее свойто слънце от метал“). А защо е така? 

          2. КОНФЛИКТЪТ КАТО СБЛЪСЪК НА ЦЕННОСТИ

          Отговорът на този въпрос трябва да се търси в основния конфликт, негласно присъстващ в стихотворението. Тук открит сблъсък между герои, изразяващи различни възгледи или преследващи противоположни интереси, няма. Това обаче не означава, че ситуацията е безконфликтна. Напротив, в нея се сблъскват два възгледа за ролята на другите в човешкия живот.
          Единият възглед, защитаван от символистите, вижда в другите пречка по пътя към постигането на духовния Абсолют. Другите вдигат „пазарска врява“ и затова ние сме принудени да се скрием от тях в нашата кула от слонова кост, където да се занимаваме е високите материи на духа. Да, понякога в тази кула се чувстваме самотни, тъгата по топлото минало на бащиния дом ни навестява, в съзнанието ни се мярка лицето на „милото дете“, което искам да „помня все така“, ужасява ни съзнанието, че връщането към прекрасния свят на миналото е невъзможно, болезнена е констатацията, че дори няма кой да чуе оплакванията ни. Но всички тези неудобства са цената, която трябва да платим, за да се докоснем до Абсолюта. И който иска да го достигне, трябва да я плати.
          Изправен пред истинските проблеми на живота обаче, дошли с Първата световна война, символистът Дебелянов изведнъж разбира, че това търсене на Абсолюта, заплатено е отделяне от другите, е измамна илюзия. Както казва Далчев в един от своите фрагменти, фронтовите стихотворения на Дебелянов съдържат всичко, което следвоенното поколение иска да изрази със своята поезия. А то е, че Другите са необходими в човешкия живот, за да може този живот въобще да се случи. Всъщност човекът разбира, че съществува, оглеждайки се в очите на другите. Първото нещо, което вижда новороденото, е погледът на майката. Мен ме гледат, усмихват ми се, говорят ми гальовно, обичат ме – следователно аз съществувам. Няма ли ги другите, които да потвърдят моето съществуване, и мен ме няма. Това е основното внушение на стихотворението „Повест“, изразено с помощта на символичния говор на вещите, загубили своята функция. Защото вещта е отношение – тя съществува, за да служи по някакъв начин на човека, да задоволява някаква негова потребност. Изчезването на функцията означава, че няма човек. Истинският живот е именно там, на улицата, където шуми „пазарската врява“, и той няма нищо общо с измисления образ на мечтаната Америка.

          3. ЛИРИЧЕСКИЯТ ГЕРОЙ КАТО МЯРА ЗА ЧОВЕШКОТО

          Образът на човека в „Повест“ е много интересен. За него се говори по два напълно противоположни начина. От една страна, той е стопанинът, който е заминал за Америка. Когато казваме на някого „той“, това означава, че го гледаме отвън, че той съществува в обективния свят. В стихотворението този „той“ обаче отсъства – заминал е. И обективните знаци на вещите потвърждават това – прозорците са затворени и черни, вратата също е затворена и черна. През тях не се гледа, не се общува със света, никой нито влиза, нито излиза. С други думи, те са загубили своите функции. И това означава, че няма на кого да служат – човекът липсва.
          В следващия стих обаче той се появява. Но вече говори за себе си с „аз“. За разлика от „той“, който изисква поглед отвън, „аз“ изразява вътрешното чувстване на себе си. В обичайния случай ролите на „той“ и „аз“ непрекъснато се сменят – когато говоря, съм „аз“, когато ми говорят, съм „ти“, а когато говорят за мене, съм „той“. И никой не се учудва на тази смяна на ролите. Само че тя се случва при общуването ни с другите. А това означава, че съществуването на „аз“ е невъзможно без наличието на „той“. Но ето че „Стопанинът замина за Америка.“.
          Въпреки това обаче стихотворението продължава да ни показва преживяванията на „аз“. То дори допуска, че „аз не съм навярно вече същият“, т.е. нещо се е променило, най-малкото човекът е остарял. За това подсказва и образът, с който е съобщено за минаването на годините – многократно настъпване на есента („и много пъти пожълтяваха градините“). Защо именно есен, а не пролет, или както сме свикнали да наричаме годината – лято? Защото есента е сезонът на старостта – единствено възможното изменение, случило се в един живот, напълно лишен от външни събития, затворен само между стените на „къщата“ – метафора на тялото. Това е именно „къща", а не „дом", защото домът е дума, която съобщава, че човекът живее в някакво пространство, заедно с другите - спомняме си, че къщата, в която героят на Дебелянов искаше да се върне, е „бащината къща“, а на прага го чака майката. В къщата на героя от „Повест“ има само книги, портрети, часовник, механично отмерващ времето и огледало, в което героят се оглежда, за да не бъде толкова самотен. Само че огледалото служи на хората, за да се огледат в него с очите на другите. Сутрин, излизайки от къщи, всеки от нас се поглежда в огледалото, за да разбере как ще го видят другите – дали случайно не е изцапан, несресан, лошо облечен... Ако обаче никога не излизаш от къщата, ако никога не се срещаш с другите, каква е ролята на огледалото в живота ти? От този въпрос до съмнението, че самото ти съществуване е „зла измислица“, пътят е съвсем пряк и напълно логичен. И е напълно закономерно, че ако някой все пак влезе в къщата, няма да намери никого. Изводът е, че другите са това, което прави човешкия живот реален. Без тях човекът не съществува. Неистовата жажда на модерния човек да се освободи от ограниченията на колективния живот, да бъде индивидуалност, да бъде „человек“, а не „колелце и винтче“, е направила пълен кръг и е стигнала до своята противоположност – самият човек изчезва. Общата идея за краха на индивидуализма, настъпил след Първата световна война, намира един много интересен, макар и парадоксален, израз. Оказва се, че цялата мъдрост на човека – книгите, спомените, знанието – не стигат, за да съществуваш. Индивидуалността не съществува без другите. Така че трябва да се научим да бъдем едновременно и индивидуалности („аз“), и част от общността („той“).

          4. ОБРАЗЪТ НА СВЕТА, СЪЗДАДЕН ОТ СТИХОТВОРЕНИЕТО

          Образът на света, който лириката на Далчев създава, отдавна е получил имена от рода на „нова вещественост“ или „предметна поезия“. Причината за избора на този стил се крие в желанието на новото поколение поети да възстанови връзката между поезия и действителност. А какъв по-ярък начин за представяне на действителността от обективния свят на вещите. Те съществуват самостоятелно, независимо от човека, като в повечето случаи те го надживяват и си остават на света, когато него вече го няма. За да може обаче вещите да изразят човешки проблеми, те трябва да се покажат във връзка с човека. Затова Далчевата поезия не изобразява какви да е вещи, а такива, чиято основна функция е свързана с най-важните условия за протичане на човешкия живот. Такива са прозорците, вратите, къщите, стените, книгите, портретите, часовниците и огледалата. Всички тези вещи без изключение присъстват в „Повест“. Нека ги разгледаме.
          Има две твърдения за човешкия живот. Едното от тях е изразено от светогледа на древните гърци и гласи: Човекът съществува, следователно има свое място в света. Другото е присъщо за близкоизточната култура, създала писанията на Библията, и гласи: Човекът съществува, следователно има своя история. Историята обаче се развива във времето. Следователно човешкото съществуване се осъзнава от гледна точка на двете основополагащи начала - пространството и времето. Описаните в „Повест“ вещи показват скъсаната връзка на човека и с двете начала. Вратите и прозорците са затворени и черни, къщата не е дом, а гола вещественост, стените, таванът („потона“) служат само за да затварят това пространство, в което времето протича механично. С други думи, пространството е напълно лишено от връзка с живота на човека. Оказва се, че човекът няма място в света, което да нарече свое. А това, отнесено към представата на древните гърци, означава, че и са-мият човек не съществува.
          Същото е и с отношението на човека към времето. То е действително, а не механично само когато е изпълнено със събития, защото само събитията могат да изградят история. Когато човекът няма своя история, когато животът му протича „без ни една любов, без ни едно събитие“, неговото съществуване наистина е поставено под въпрос и може да се окаже зла измислица. Тази представа за механичния ход на времето е изразена от устойчивия за лириката на Далчев образ на часовника, който непрекъснато люлее своето махало. В едно друго знаково стихотворение, „Стаята“, часовникът е наречен „чер ковчег“, в който „лежат умрели часовете“.
          Много важни за Далчевия образ на света са вещите, означаващи връзката с другите. Книгите са материализираното знание, постигнато от другите. Портретите са образите на другите, живели преди нас. А огледалото е възможност да се погледнем е очите на другите. Предметите обаче могат да изпълняват своите функции само когато човекът ги употребява за общуването си с другите – натрупаното знание да се използва в служба на другите, спомените – да се превърнат в духовна връзка с другите – както с тези, живели преди нас, така и с онези, които ще живеят след нас. А образът в огледалото да бъде непосредствен израз на желанието ни да се впишем в живота на другите, да отговорим на техните очаквания и норми. Когато нищо от това не се реализира, книгите стават ненужни, портретите са възможност за обръщане само назад, но не и напред, а огледалото става „коварно и празно“. Всичко това води все до същия извод – човешкият живот е невъзможен без другите.

          5. МЯСТОТО НА „ПОВЕСТ“ В КУЛТУРНАТА ИСТОРИЯ

          Стихотворението „Повест“ като едно от най-важните в стихосбирката „Прозорец“ играе много съществена роля в историята на българската литература. С тази стихосбирка се извършва едно знаково преобръщане на посоката, в която се движи нашата поезия. Индивидуализмът вече е изчерпан, символизмът се е оказал „мъртва поезия“, експресионизмът и пролетарската поезия се обръщат отново към живата действителност, но посланията им са обвързани единствено със социалния живот. Много важно е да се погледне на действителността и на човешките общности от друга гледна точка – тази на индивида, за да се установи, че не само обществото се нуждае от промяна, но и човекът сам по себе си. Той трябва да осмисли своето съществуване по друг начин, за да може да разреши проблемите, които модерният живот изправя пред него. Да се опита да намери не Абсолюта, а онзи принцип, който да му позволи органично да се впише в света. А самият свят да престане да се възприема като нещо външно, веществено и обективно-механично, а като нещо, което е единно с човека. Затова и изразните средства на поезията трябва рязко да се сменят. Те вече не бива да разграничават живота на духа от „пазарската врява“, за което е нужно да се употребяват само „специални“ думи, а напротив – да върнат действителността в поезията, което означава, че в нея отново трябва да зазвучи „пазарската врява“.
          Този урок, даден от един двайсет и две годишен младеж, се оказва извънредно поучителен за новите поколения поети. Влиянието на „Прозорец“ изпитват повечето от авторите, творили през 30-те и 40-те години – Валери Петров, Богомил Райнов, Александър Геров, Радой Ралин. Това влияние продължава и при по-късните поетически поколения. Извоюваният от Далчев авторитет не се харесва на комунистическата тоталитарна власт, 
която иска да наложи идеята, че изкуството трябва да изпълнява само политически и пропагандни функции. Но творческата и нравствената устойчивост, проявена от Далчев, успява да преодолее и това препятствие и неговата поезия остава като един от най-важните жалони в развитието на българската култура. А стихотворението „Повест“ е една от най-важните му творби, която продължава да вълнува читателя, защото в усилието си да осмислим посланието му ние достигаме до някои от най-дълбоките въпроси за човека.

@bgmateriali.com

Изтеглиsave