„Край воденицата” от Елин Пелин
/ А н а л и з /
Разказът на Елин Пелин „Край воденицата” е творба, в която на фона на селския бит и грубата реалност са отразени необикновени общочовешки преживявания. Разкрита е историята за невъзможната любов между двама млади, разделени от бедността. Разказът разгръща едновременно темата за социалните проблеми на селския живот и представянето на една човешка драма. „Край воденицата” разкрива и красотата на силните характери, запазили своята човечност и нежни чувства въпреки неволята и смазващата ги действителност.
Заглавието на разказа конкретизира мястото, където се развива сюжетът. В него е имплицирана представата за описание на някаква случка. Воденицата е място, което ознаковява неизменния ход на колелото на живота. В него е въплътена идеята за вечната истина за човешката душа и трагедия. Заглавието „Край воденицата” създава поетична атмосфера и насочва вниманието към картина от селската действителност.
Разказът започва с описание на едно несъществено за самата идея на творбата събитие, за да премине постепенно към съществената част от сюжета. Непосредствено след кратката характеристика на дядо Угрин в началото на произведението следва описание на природна картина. Този пейзаж създава емоционална, поетична атмосфера, хармонизира с преживяванията и вълненията на героите и въвежда чувство да мечтателност и задушевност, съпътстващо целия разказ.
След наситеното с поетичност описание на лятната вечер авторът ни връща към селската действителност в краткия диалог между Милена и дядо Угрин до момента, който представя завръзката в развитието на сюжета: „В тъмнината светна цигара. Милена се изправи и плахо погледна нататък”.От този момент започва същественият епизод в творбата, а именно диалогът между Милена и Свилен.
В разговора между двамата са изобличени неправдата и селската неволя, която потиска съкровените и светли човешки чувства, жизнелюбивата и мечтателна човешка душа: „Сиромашията е крива!”. Мъката на бедния селянин и бунтът на душата срещу неправдата в живота, която убива красотата на любовните вълнения и човечността, проличават в думите на Свилен: „Няма що – такъв е светът! Такъв е светът без сърце...”.
Чрез образите на Милена и на Свилен е разкрито обаянието на непримиримия дух. В образа на Милена е въплътена характеристиката на смелата жена, която нарушава морала заради повика на сърцето си: „Тя се предаде на гърдите му, и като в прежни минали дни устата им се сляха в целувка, сега вече в греховна целувка.” Свилен не се примирява с отнетата му възможност да изгради свое лично щастие и въпреки смазващата реалност той съхранява в душата си искрените си нежни чувства и човечността. Двата образа са разкрити както чрез речева, така и чрез психологическа характеристика: „Немощни тръпни полазиха снагата на Милена.”, „Сърцето й силно биеше и нещо страшно вълнуваше гърдите й, задавяше думите й, очите й се наливаха със сълзи, готови да се сипнат като градушка.” , „Гласът му затрепера.”
Репликите в диалога между героите се редуват с описания на обстановката и на лятната вечер. Пейзажът, шумът от воденицата и върбите, гласът на дядо Угрин засилват емоционалността на срещата между Свилен и Милена, създават атмосфера на любовен копнеж и мечтателност. Краят на разказа, както началото, представлява описание на обстановката, един на пръв поглед несъществен епизод, в който обаче е отразена истинската човешка драма: „Гласът изви дълбоко, затрептя, тъжно, самотно и спря.”
@bgmateriali.com
