Стихотворението "Зов" на Елисавета Багряна
/ Анализ /
Стиховете във "Вечната и святата" са една слънчева среща между човека и света. Две основни състояния на човек, заключен зад три врати, зад прозорец с решетки и душа, чиято вътрешна стихия е слънцето и просторът, характеризират лирическия субект в "Зов".
Заключени простори, сломени криле това е основният мотив в поезията на символистите. Разликата от символизма тук е заложена в самия конфликт. Един друг лирически герой с душа, научена на слънце и простор, залага по друг начин конфликта като остро непримирение, като несъответствие, което чака своето непосредствено разрешение. Поезията на Багряна е изпълнена със силата на векове потиснатия порив на жената към свободна изява, към пълноценно разгръщане, към широките простори на големия живот. Поетесата се чувства сродена със стихиите родна сестра на вятъра, на водата и на виното. Те определят нейния копнеж по непознатото, те я правят така чувствителна към всеки опит за ограничаване на свободата й.
Срещу жаждата на жената за щастие и любов, за пълно изявяване на своята личност се възправя съществуващата обществена действителност, която сковава като затвор мечтите и полетите. Изразен е бунтът срещу онези обстоятелства / те не са назовани пряко /, които маркират затворените пространства, тези, които убиват човешкия порив към свобода и волност. В основата на лирическия конфликт е опитът на жадната за слънце и простор душа да преодолее затвореното пространство на клетката.
Заключената врата /а тук те са три/ символизира прекъснатата връзка с битийните радости, с естественото волно начало у човека. Опитът да бъде заключен духът на разкрепостената жена е невъзможен. Зовът е зов на душата, която копнее, жадува за свобода и волност, сякаш някакви прасили избликват с пролетните ветрове и събуждат инстинкта на душата да се съхрани, преди да е изгаснал пламъкът в нея. Императивността на душевната жажда, превърната във вик, се разкрива в императивността на глаголите. Затова тя зове:
Разтроши ключалките ръждясали!
Дай ми път през тъмни коридори!
Тая категоричност зове към действие. Тя е противопоставяне и готовност за тръгване, защото тук крилете се явяват като символ на стремежа за летене;Лирическата героиня на Багряна руши преградите на условностите и наслоенията, на предразсъдъците. Нищо не може да спре стихийния й напор. Тя не се интересува какво ке кажат другите, не се бои да наруши традицията, да тръгне първа по неизвестен път. Готова е да поеме всички рискове на своите влечения, да заплати със спокойствието и благоденствието си правото да живее по своя воля. Очите й са шшироко отворени за света.
В последната строфа:
И ще бликнат звукове ликуващи
от сърцето трепетно тогава ...
- Но зад тези три врати, сподавен,
моя пламнол зов доли дочуваш ти?
се открива образът на ликуващата душа, докоснала се само за миг до свободата, но в края лирическата героиня призовава, апелира за разбиране от един анонимен и неизвестен лирически ти, който вероятно налага ограничението. Между редовете едва засегнат или съвсем явен се прокрадва горчив привкус свободата е все още само мечта, желание, отколкото реалност. Една жена търси себе си, своето място, търси пълната си реализация като личност, защото за Багряна жената е преди всичко личност, окрилена от собствените си видения, устреми и страсти.
Витална, поривиста и волна, изпълнена с устрема към неизвестното и далечното, Багряна не може да побере своя свят в тесните стени на стаята. Тихата поезия на домашното огнище й е чужда. С пълни гърди тя диша само навън, на открито. Мащабите на нейния свят са не мащабите на бита, а мащабите на природата. Негови постоянни елементи са хоризонтът, просторът, небето и морето, неизвестните пътища, безкраят. Тук човек е слян с природата огромна и свободна.
Жената е осъзнала своето право на щастие: зад клетката се чувства силата на младостта, неукротимата жажда за волност, която ще разбие преградите. Нищо не може вече да спре нейния устрем. Това е страстен зов към съдбата: да бъдат строшени ръждясалите ключалки, крилете й да я понесат в огромните простори, от сърцето да бликват ликуващи звукове.
Всичко в тая поезия е подчинено на тоя вътрешен подем, на това ликуване на цялото човешко същество, съставено от земя и небе, дух и материя. В това художествено взаимодействие между човек и природа, човек и материална действителност се крие една от големите прояви на променения естетически и духовен обмен между света и човека в поезията на Багряна, естетическата основа на нейното витално светоусещане.
Любовта на жената е едно превъплъщение на любовта към живота; вечната женственост е свързана с неугасимите сили на живота. Езичница и жена, духовно освободена, носителка на митологични сили, на древни пориви, на тайнствена магия, на потъваща в мрачината на историческите пластове обрядност и на съвременен бунт срещу ретроградността на бит и душевност такава е жената в поезията на Багряна. Наистина много дръзновение има в тая поезия. Това е вътрешна духовна свобода на човек, разкъсал оковите на своята среда и време.
@bgmateriali.com
