Трагедията “Хамлет” е написана към 1601 година. Сюжетът й не е оригинален, а е заимстван. В основата й лежи една легенда, в която се разказва за убийството на датски крал от неговия брат и отмъщението на Хамлет – син на убития крал. Основното при тази легенда е темата за кръвното отмъщение, както са повелявали неписаните закони през феодалните времена. Същата сюжетна основа и същата тема са били разработвани и от други писатели до Шекспир.
Сюжетно-композиционно Шекспировият “Хамлет” следва първообраза на тази легенда. Но темата за отмъщението у Шекспир е само възелът, около който се заплита драматичното действие, а всичко останало в трагедията има свои драматични и естетически качества. Под перото на Шекспир тя прераства в голяма човешка драма.
Драматургът отделя в това свое произведение изключително място на размислите за стойността на човека, за неговата участ, за това, що е добро и зло, благородство и низост, злодейство и възмездие, живот и смърт и т.н. Показва много тъмни лабиринти на човешкото битие, тъжни, печални и мрачни прозрения за съдбата на човека, на човечеството, на света.
В трагедията “Хамлет” Шекспир е намерил разнообразни сценични похвати от най-различно естество: задгробни духове, мнима лудост и действително обезумяване, смешни ситуации, нагласени театрални постановки, гробищни зрелища, драматично редуване на реплики с монолози, семейно-битови сцени с неизбежни морални поръчения, смесване на трагично с комично.
Разгледано от различни страни, Хамлет и трагедията, която носи неговото име, не представляват нещо изключително и недостижимо, а близко, разбираемо за обикновените хора. Хамлет – това е човешкият живот, това е човек, това е всеки един от нас, повече или по-малко във възвисеното или смешното, но винаги в печалния и тъжен смисъл. Той е правдив, грандиозен, но заедно с това и реален.
В трагедията има един крал – мъртвец, умрял при загадъчни обстоятелства. Всред дворцовите среди, а и сред народа се говори, че смъртта е последвала от ухапване на змия, когато кралят спал в градината. Самият покойник опровергава тази мълва – той сочи истинския убиец, явява се като призрак, излязъл от ада. През Средновековието хората са вярвали в подобни неща. Така е било и според вкуса и въображението на автора.
Още преди срещата на Хамлет с духа, той чувства, че има някаква загадъчност около смъртта на баща му:
Тук има нещо,
игра коварна подозирам аз.
Но това са само смътни догадки и неопределени подозрения без никакво доказателство. Догадките се подкрепят от категорично доказателство – разкрития прави самият потърпевш – ясно и недвусмислено посочва едновременно убиеца, жертвата и произнася присъдата. Оттук нататък драматичното действие се развива, а завръзката му е в тази сцена.
Колкото до Хамлет – душевната му възбуда е в апогея си. Той призовава всички природни сили: небе, земя, ад да бъдат свидетели на клетвата му. В този момент той е до крайна степен афектиран. Навярно и друг на негово място ще постъпи по същия начин, ще изрече проклятие, ще даде клетва. Хамлет намеква за престорената си лудост, която разиграва в следващите II и III действие.
Психологическата му метаморфоза е много бърза – очевидно е противоречието между краткия монолог непосредствено след сцената с призрака и следващия го разговор с Хорацио и Марцел.
Няма съмнение, че Хамлет не мисли да действа веднага, за да изпълни клетвата, която така пламенно е дал пред духа на баща си. Клетвата за отмъщението той дава в порив на гняв, омраза, ненавист, но малко след това настъпва отрезвяване, възбудата заглъхва и разумът му се връща. За да действа, Хамлет иска сигурни доказателства. Във Витенберг Хамлет е учил и право и знае, че всяко престъпление трябва да бъде доказано. Клавдий е само един заподозрян. По поведението и разсъжденията на Хамлет се разбира, че за да стигне до безспорната истина, той разчита изключително на престорената си лудост. Може би Хамлет иска да доведе Клавдий до състояние на самоизобличение. Иначе освен Полоний, нито майка му, нито Офелия вярват, че е луд и че лудостта му е причинена от сантиментално естество. Клавдий също нито за миг не вярва в това. Хамлет просто е подценил Клавдий – не е разбрал какъв коварен враг има срещу себе си. Оказва се, че кралят не е само “злодей с усмивка”, една пъклена душа, а и хладен ум, характер, способен да действа бързо, енергично, без каквито и да е морални задръжки. И докато Хамлет полага напразни усилия да събере сигурни доказателства за злодейството му, той почти е прозрял в Хамлетовата душа и е разбрал каква опасност се крие под мнимата му лудост. И решава завинаги да го премахне, като го изпрати в Англия на сигурна смърт. И ако веднага не го е убил, това се дължи на две причини: първо - той знае колко майка му го обича и, второ – страхува се от народа, защото той им е любимец.
Двубоят Хамлет – Клавдий по отношение на силите им е неравностоен: кралят има много “сътрудници” – кралицата, Полоний, Офелия, Розенкранц, Гилденщерн, Озрик, а Хамлет е сам с един единствен довереник – Хорацио. Само случаят помага на Хамлет да постигне това, което не успява с мнимата си лудост и всички други чудатости, съпроводени и предизвикани от нея.
Нагласеното представление, наподобяващо убийството на баща му, дава очакваните резултати. Кралят не овладява нервите си. Дали пробудена съвест, дали страх, или други причини от психологически характер, но Клавдий се самоиздава. Вече няма никакво съмнение. Злодеянието е доказано. Престъпникът се е саморазкрил.
Хамлет е един от най-сложните художествени образи в световната литература. В него са вплетени хиляди въпроси и човек с много упоритост и проникновение може да ги разплете, защото макар и грандиозен заедно с това Хамлет е човешки и реален. Хамлет е хуманист, който мисли по законите и разума на сърцето. Той, човекът, е критерият за всичко в живота: зло и добро, красиво и грозно, благородно и недостойно. Той знае, че до доброто съжителства злото, до благородното – низкото и подлото. Допускал е, че има злодей, но не е допускал, че “някой може да ти се усмихва и пак да е злодей”.
@bgmateriali.com
