РАБОЛЕПИЕТО НА БЪЛГАРСКАТА ЖУРНАЛИСТИКА - ОТНЕТА СВОБОДА НА ТВОРЧЕСКОТО СЛОВО

Личната и гражданска позиция на Алеко Константинов към обществените проблеми на действителността е винаги пристрастно защитена. При всяка конфронтация между човека и времето, дори и в житейските обстоятелства на обикновено всекидневното, той реагира честно и откровено, с ясното съзнание, че това е негов човешки дълг. Алеко не се страхува да изрази мнение, с което да предизвика бурното недоволство на управляващи и силни на деня. Неговата гражданска съвест е неподкупна. Готов е да воюва докрай за хуманните си идеални представи за хармонична връзка между човек и общество. Това пристрастие към демократичните принципи за лична и неприкосновена човешка свобода Алеко заплаща с живота си.

Щастливеца е непримирим с обществените недъзи. Критикува пристрастно развълнувано подкупното журналистическо слово. Доказателство за това е фейлетонът му Сеятели на рабски чувства. Повод за написването на творбата е публикация във в. Мир от 30 септември. Алеко Константинов реагира мигновено. На 1 октомври фейлетонът с подпис Щастливец е вече художествен факт. Това е творчески защитената гражданска позиция на Алеко със средствата на публицистиката. Несъгласен с публикуваното във в. Мир, той отговаря със свое журналистическо мнение във в. Знаме. Диалогът с времето за негативните явления в действителността е обществено афиширан. Гражданската позиция на публициста Алеко Константинов е заявена. Той смело защитава мнение, различно от общоприетото, в публичното пространство на българския обществено-културен живот в края на XIX век. Коментарът на автентичен журналистически текст е форма на публицистичен разговор, който Алеко непринудено води с читателската аудитория. Автор и читатели условно участват в дискусия по важен, обществено значим проблем, поставен от Щастливеца във фейлетона Сеятели на рабски чувства - отнетата лична свобода на човека. Цитираният откъс от в. Мир е увод на художественото изложение, но и повод за публицистичен коментар: В брой 155-ий на в. Мир от 30 септември четем следующето антрефиле: С удоволствие се научаваме, че г-н режисьорът на Народния театър Сълза и смях" е говорил с г-на Военния министър по въпроса за запрещението на Военните да посещават беседата и този въпрос е почти уравнен. Военните ще могат пак с удоволствие да присъстват само на представленията на трупата Сълза и смях"... Ние с особено,удоволствие ставаме отзив на този радостен слух."

Изключителното събитие: коригираната заповед на военния министър и частично реабилитираната свобода на военните, вместо овации, както предполага авторът на антрефилето във В. Мир, предизвиква гневната реакция на Щастливеца. Ако има нещо изключително, за което да бъдат информирани читателите, то не е благоволението на г-н министъра да вземе предвид духовната полза, която оказва драматическият театър на цялото ни общество, а по-скоро неговата наглост да се разпорежда с частния живот на военните". За Алеко това е изключително събитие, което възприема като нарушение на човешките граждански права. И той информира читателите за случилото се, което има крайно негативен отзвук в обществения и културен живот на страната. Дълбоко лична е реакцията на Щастливеца: Прочиташ това антрефиле и просто не знаеш - да се чудиш ли на неизмеримата му глупост, или да се възмущаваш от рабските чувства, с които е то преситено! Въведена е темата на дискусионния проблем: рабските чувства на българската журналистика, предизвикали ироничния присмех в риториката на Алеко. Тя е преднамерена, включва широк диапазон от оценъчната скала на негативното, варира от лекия безобиден смях над глупостта до възмущението, което е гневна реакция на заелия крайна, отрицателна позиция. Алеко Константинов протестира, без да крие ескалиращата емоционална сила на гневната си риторика: Как? Предлагат на столичното общество и на господа военните с радост и ликувания да благодарят на военния министър -защо? Защото бил съблагоизволил да разреши на военните да посещават само представленията на трупата... Бил разрешил! Ами че ний ще попитаме: Кой е дал право на военния министър да се разпорежда с частния живот на военните...?

Алеко Константинов заема позицията на обществен защитник не само на военните, но и на всички граждани на българското общество с отнето право на лична, човешка свобода. Щастливеца е дълбоко възмутен. В открито поставения въпрос: Кой е дал право на военния министър да се разпорежда...?", е изразена гражданската доблест и личното достойнство на пуб-лициста Алеко, който дръзва да защити принципната позиция на независимата журналистика. Той вярва в свободата на словото и открито изказва личното си мнение. Раболепието на журналистическото мислене го отвращава, изпълва го с искрено възмущение и гняв. И Алеко продължава открито словесната битка със сеятелите на рабски чувства: Г-н военният министър и в този случай показа своя патриотизъм." Где е тук патриотизмът бе, рабска душа? Туй ли, че военният министър със своето капризно разпореждание иска да отврати военните от естествените им наклонности и вкусове... И туй било патриотизъм!... Е, за това ли ний трябва да ликуваме и да благодарим на г-на военния министър? Мерзко раболепие!...

Патриотизмът - любовта към отечеството, и раболепието са несъвместими като нравствено съдържание на емоционално-психологичните реакции на човека. В сблъсъка помежду им се изключва понятието свобода. Оказалият се жертва на раболепието е зависим от дребното, пошлото и незначителното в кивота. Той няма сили да им противостои. Подвластен на малкото, няма вътрешната свобода да оцени високите духовни стойности на национално значими каузи. Раболепният не може да бъде патриот. Той не притежава широка емоционална гама от чувства, не би могъл да обича и родината. Това състояние на духа му е непознато. Той поднася своите венцехваления на г-н министъра, за да оцелее, адаптирайки се към пошлата действителност. За Алеко причина за мерзкото раболепие на българската журналистика е байганьовският морал на обществото, срещу който публицистът-конформист не воюва, а тъкмо обратното - отразява в патриотичнасветлина. Такъв морал е достоен единствено за възхвала и възхищение. А това вече е израз на робското в душата на зависимия, несвободен журналист. Срещу подобни рабски натури протестира Щастливеца:Но не е виноват военният министър, виновати са рабските натури, които ближат праха на нозете му.

Свобода на словото не съществува, след като робски настроения властват в мисълта и съзнанието. Изводите на Алеко очертават нравствено-психологичен проблем с национална значимост. Липсва ценностен критерий за лично и творческо достойнство, свобода и независимост на журналистическото слово. Робският манталитет на раболепния не му позволява да оцени по достойнство националните стойности в творческите изяви на своите съвременници. Доказателство за това е публикацията във в. Прогрес. Алеко Константинов е отново възмутен и дълбоко разочарован от раболепието на българската журналистика, която, унизявайки народния поет Иван Вазов, всъщност унизява и българското национално достойнство. Щастливеца отново цитира откъс от публикувания материал: Начева се четението на рескрипта от Негово царско височество, който изразява високата си благодарност поету за неговите трудове. В най-ласкателни и горещи слова топ му честити празника и същевременно го награждава със звезда и кръст II степен за гражданска заслуга... Какъв голям и скъп подарък за един поет... Сънувал ли е Вазов за такава щедра и висока милост, за такъв отличителен знак! Не, не е сънувал и не е можел да сънува...

Излиза, че Вазов твори, единствено за да заслужи благоволението на Негово царско височество. Това е неговата висока творческа цел в живота му: да получи звезда и кръст II степени то не за друго, а за гражданска заслуга. Поетът се вълнува от съдбата на народа. Цялата си любов към България изразява в стиховете си. Но неговият патриотизъм се оказва продукт на славолюбиви страсти. Дребната робска душица на журналиста приписва собственото си раболепие на широко скроената българска душевност на Иван Вазов. Тревожно е явлението, което наблюдава Алеко Константинов. Духовно свободните творчески личности на България да превиват гръб и да благодарят за милостта и високата чест да бъдат унизени от отличителния знак на Негово царско височество. Затова настоява сеещата рабски чувства публикация на в. Прогрес: Радвай се, поете, радвай се и ти, благородна майко негова, че си родила на България такова чедо...

Коментарът на Щастливеца е показателен. Той не може да бъде друг, освен израз на лично негодувание и болка от унизеното творческо и национално достойнство на поета: Какво е туй? Ради бога, кажете ми, какво е туй? Аз пак ще попитам: бездънна глупост ли е туй, или мерзко раболепие на една нещастна робска душа? Груба подигравка ли е туй с ордените, или е кръвно оскърбление на поета Вазова?

Отговорът е излишен. Той се съдържа в гневната риторика на публицистичното изложение. Вазов е символ на България. Подигравката с ордените е кръвно оскърблениеза българския творчески дух. Раболепието унизява националното достойнство. Алеко е дълбоко наранен от низките продажни страсти и от лакейството на българската журналистика. Тя се радва, че има трибуна (в. Прогрес) да изрази раболепието си към Височайшата особа. Сарказмът на отрицанието граничи с погнуса в оценката на публициста Алеко Константинов: ...това величайше щастие (Вазов не само да бъде награден, а дори и титулован величайши поет на всички векове) не би оправдало робския дух на такъв телешки възторг, защото един велик поет не само че може да сънува, но и ясно да съзнава своето значение. Какъв голям и скъп подарък за един поет. . За кое приказваш ти, жалък драскач?

Гневът на Алеко не само ражда диалога като жанрова форма на публицистичен отговор и участие в дискусионното всенародно обсъждане на явлението раболепие, но е и емоционален двигател на импулсивно изразената лична, негативна оценка на автора. Тя не прикрива погнусата и отвращението. Определението жалък драскачкрасноречиво говори за възходящата скала в отрицателните емоции на личните преживявания. Възмущението расте. Гневът се задълбочава: За кое приказваш ти, жалък драскач? За звездата II степен ли? Туй ли е скъпият подарък за един поет? Не ли е срам, не ли е грях, господа, да пишат подобни гадости в един вестник, който носи хубавото име Прогрес? Вазов сам си е звезда, звезда литературна и никакви звезди, с истински или фалшиви брилянти, не могат да отличат неговите заслуги, като се вземе във внимание, че някакъв си Георги Живков, като има всичките първостепенни ордени, носи и ордена I степен за храброст...

Алеко Константинов достига кулминацията на своя публицистичен протест. Сеятели на рабски чувства, формиращи раболепие в неукрепналото самосъзнание на българския читател, са авторите на срамните по своето съдържание публикации във вестниците Мир и Прогрес. Едно печално явление в българската действителност бичува Щастливеца във фейлетона Сеятели на рабски чувства. Обидата от оскърблението на българското национално достойнство е основното послание на автора Към поколенията читатели: Ако подобно излияние бе казано в частен разговор, кой щеше да му задиря, но това се пише в един вестник, който се пръска по градове и села и дава духовна храна на неукрепналите в самосъзнание грамотни хорица, едва що избавени от рабското иго.
Печално явление!"

@bgmateriali.com

Изтеглиsave