Обичайното определение за Елин Пелин като писател-художник на българското село не бива да ни кара да забравим факта, че той е и негов син, роден и отраснал от дете в непосредствена близост до природата. Досегът с нея отрано стимулира творческото му дарование, изостря необикновената му впечатлителност и го подготвя цял живот проникновено да я разбира и боготвори. Възторженото, почти екстазно отношение на Елин Пелин към природата, му вдъхва увереността да скрие с нейна помощ своето присъствие в разказите си, да остави природните описания да говорят вместо него и да ги превърне в средство за художествено въздействие. Пейзажът в неговото творчество изпълнява отговорна и новаторска за времето си художествена функция. Според литературната критика, природата е „душата на събитието" в Елин-Пелиновите разкази, „една особена лирическа струна, която зазвучава в хармония" с всяка нова промяна в хода на действието. В повечето от тях пейзажът дори играе ролята на трето, неназовано действащо лице, което наравно с другите герои участва в сюжетната интрига и едновременно с това допринася за разкриването на техния душевен мир. В някои разкази-спомени обаче, към които спада и „Ангелинка", природата се вписва малко по-косвено и дискретно в повествованието, без обособени (като цели откъси) пейзажни описания. Това не намалява съществения й принос за цялостното звучене на творбата.

На пръв поглед неусетно, но всъщност трайно и последователно природата в разказа „Ангелинка" влияе върху основния тон на повествованието. Той е преобладаващо лиричен, както при всеки мил спомен от детството и на места ироничен, когато някои оценки и определения са направени от дистанцията на времето. Присъствието на природата като невидим съучастник, свидетел и източник на емоции се чувства особено осезателно в два важни за развитието на сюжетното действие епизода. Първият от тях засяга мечтите на осиротялото момче - главен герой в разказа, когато през чудните летни нощи в планината всичко наоколо му помага да си изгради един приказен свят, в който царува любимата му Ангелинка. В него прозаичните битови подробности се редуват с опоетизирани образи и картини от живата природа или от нейното отражение в разказваните преди това край огъня вълшебни приказки. Вторият епизод също е свързан с планината, но видяна вече в утрото на светлия християнски празник Възнесение и то през влюбените очи на момчето, което бърза за срещата с дългоочакваните гостенки - леля Дъмша и Ангелинка. Съчетанието от действие, портретни характеристики, бегли пейзажни щрихи и признания на разказвача разкрива изключително точно бързата смяна на чувствата и настроенията му в този паметен за него ден и допринася за постигането на търсената лирична тоналност. Оригиналните сравнения и художествени детайли в целия разказ също насочват към природата. Те са взети от нея и в метафоричната си образност ни препращат пак към нея.

Природата в разказа „Ангелинка" сякаш пронизва по-слабо или по-силно всички случки, преживявания и мечти на момчето в неговата изповед-спомен. „Допитването" до или просто „припомнянето" на природата при всяка ситуация и оценка се появява най-често, когато то дава думата на вътрешното си АЗ и одухотворява по свой начин видяното и чутото. Дванадесетгодишното сираче, което работи като пастирче в роднинското семейство на леля Станка, има и задължението всяка седмица да носи храна на говедарите в планината, оставайки да преспи там. „Двете чудни планински нощи под самите звезди" са истински подарък за него, защото му дават възможност да се откъсне от изпълненото с доста работа за възрастта му ежедневие и да се отдаде на мечтите и на виденията си за Ангелинка. Красотата, особено, когато е изпълнена с тайнственост и „върховно планинско мълчание", го вълнува и подтиква да разтвори сърцето си за нея и за мечтата си. Връзката между обичта към природата и обичта към любимата, макар и още невидяна Ангелинка, е съвсем естествена при вродената му чувствителност, богато въображение и бедно откъм радости сирашко детство. В природата около себе си, в спокойствието, което се излъчва от „тлеещия огън пред малката колиба", и в приспивната напевност на разказваните от говедарите вълшебни приказки момчето намира може би отдавна непочувстваната майчина ласка, затова заспива „магьосано като в скута на някоя горска самодива." То се чувства органически свързано с планината, с гората и с населяващите ги митически същества - самодивите, споменавани вероятно в току-що чутите приказки, което му помага с увереност да чува лекия шум на самодивските хора. Пейзажният щрих: „ През малкото открито прозорче на покрива над мене бдяха кротко от синия небесен купол белите звезди.", внася не само лиризъм, но и нежност, и носталгичност в спомена на  вече порасналото момче за тези нощи. Спомняйки си, то разказва, но основният тон на повествованието е по-скоро възторжен, защото във всяка подробност и умело намерен художествен детайл оживява многоликото и вечно присъствие на природата. Нейното обаяние е толкова силно, че дори прозаичните шумове като „ сънното проскимтяване на кучето" и „тежката въздишка на някоя крава" не могат да го нарушат. Впрочем, и кучето, и кравата са също част от природата, които момчето с лекота опоетизира и дори неволно очовечава с изразите „сънно проскимтяване" и „тежка въздишка".

Не е чудно, че при такова пълно и органично сливане с природата момчето изживява най-красивите си мечти за Ангелинка, многократно попадаща след чутите вълшебни приказки в плен на зли магии и освобождавана от него след поредица от юнашки подвизи и чудеса. Нейните омагьосани превъплъщения са винаги красиви и дори по-красиви от съществуващите в живата природа „врабче" или „пчела", защото тя се появява не като обикновено, а като „бяло, врабче" със сияещо ангелско личице и като „златна пчела". Представите на момчето в неговите „сънища наяве" са изпълнени с небеса, облаци, подземни царства и незнайни земи - с всеобхватния образ на природата, докоснат обаче и преобразен от неговото въображение. Мечтаните приключения по спасяването на Ангелинка го отвеждат ту „ на крилете на орел", „свален от облаците само с поглед", ту в двубой с „огнен змей". Понесено от спомените си за тези мечти, момчето-разказвач не се спира и не прекъсва действието, за да ни покаже един или друг пейзаж, но споменаваните отделни места, животни, птици или митологични същества - като змея - говорят красноречиво, че връзката му с природата никога не е прекъсвала. Тя му помага да вижда в мечтите си по-плътно и почти като реален идеала си за красота, доброта и щастие някога и някъде с Ангелинка.

Вторият епизод от разказа, в който природата отново пряко се свързва и разкрива в хармония с преживяванията на момчето, е описанието на планинското утро в неделя на Възнесение, когато то, обхванато от луда радост, че ще види най-после леля Дъмша и Ангелинка, слиза от планината. Прави впечатление, че и тук, както и в други разкази на Елин Пелин, не се казва за коя планина става дума или към кое село слиза момчето. Географската анонимност на пейзажа - дотолкова, доколкото го има в разказа „Ангелинка" - говори, че авторът не се интересува от документалната му точност, а от неговата художествена функция. Отделните пейзажни щрихи, вградени на място и навреме в развитието на действието, дават достатъчно информация за душевното състояние на момчето, определят основния тон в този момент на повествованието и постигат търсената лирично-предразполагаща атмосфера. Ранното пролетно утро, разцъфналите току - що цветя и пробуждащите се птици неизбежно предизвикват у читателя асоциации с ранната детска обич, разцъфналите надежди и пробуждащата се увереност в собствените сили. Момчето е на върха на щастието, защото след преживените огорчения по повод писмото на леля Дъмша, след мислите, че е „чуждо" в къщата на леля Станка и след разрешаването на всичките му проблеми, то най-после ще види „царицата на своята фантазия" - Ангелинка. Пътят му през планината към селото е истинско тържество за него и това го кара да възприема с отворена душа
свежата пролетна красота около себе си. То скача, пее, дразни с виковете си птиците, изгаря от нетърпение да види по-скоро обекта на своята обич и попива красотата и настроението, които излъчва възродената за нов живот пролетна природа. Росната иглика по полянките неудържимо го привлича и то набира цял сноп от нея, без все още да мисли какво ще я прави. Момчето просто иска да отнесе със себе си поне късче от красотата, която го заобикаля и която така чудесно хармонира на светлото чувство, преизпълнило душата му.

В този разказ на Елин Пелин метафоричните епитети, сравнения, олицетворения и въобще всички т. нар. „средства на художествената образност" много често са свързани с природата. Намерените връзки между нещата от природата и психологическите състояния, между портретни черти и сравнения из животинското царство, характеризирането на едно чрез друго подобно - всичко това дава възможност на разказвача да променя тона на повествованието, да разчувства, трогва и иронизира. Така например, послушанието на децата в семейството на леля Станка при заплахата, че тя ще пише за лудориите им на прехвалената от нея Дъмша, е предадено със следното сравнение: „... ние ставахме кротки и тихи, и нашите добродетели се тълпяха под светото знаме на тази незрима леля Дъмша като смирено стадо агнета". При всеки подобен случай момчето-разказвач често е заменяно от своя възрастен двойник и ироничната нотка минава дори в сатирична. Това особено ясно проличава при разочарованието му от грозния външен вид на леля Дъмша наяве, който така невероятно се разминава с предполагаемия й преди срещата величествен изглед - плод на безмерните хвалби на леля Станка. Примерите от природата помагат на момчето да обрисува един доста отблъскващ портрет на леля Дъмша. „Вехтата й черна шапка" с две дълги и проскубани черни щраусови пера го карат мигновено да я сравни с „... голяма черна пеперуда, която бе разперила пипалата си и чакаше нещо”.   Съвсем противоположни са сравненията при появата на Ангелинка, по която всичко сияе, трепти и шумоли и която се плъзва като „слънчево петно" в тъмната къща. Слънцето като източник на светлина, красота и живот е може би най-подходящата за случая метафора за излъчващата сияние с бялата си дреха и със златистите си коси Ангелинка. Радостта, която обхваща момчето пред нейната красота, го кара, от една страна, да се чувства като всеки влюбен „слаб и недостоен", но, от друга страна изпълва сърцето му така, както „цветната чашка се пълни с лъчи". Още едно сравнение, подсказано му от наблюденията върху природата, която единствено може да му предложи такъв съвършен пример за чувствата, изпълващи и извисяващи цялото му същество.

Пестеливите пейзажни описания и многобройните примери на метафорични епитети, сравнения и образи, свързани с природата, допълват и емоционално обагрят спомените на момчето за първата му обич. Те му помагат не толкова да разграничи след изминалите години кое е било сън и кое истина, колкото да преживее отново и да предаде и на читателя онова щастие, което дълго е озарявало живота му. На това се дължи неповторимото лирическо звучене на разказа „Ангелинка", с който Елин Пелин още веднъж потвърждава, че владее до съвършенство изкуството да разказва.

@bgmateriali.com

Изтеглиsave