Разказът „Ангелинка” от Елин Пелин е едно лирично връщане към спомените от детството, предадено с много топлота, непринуденост и смекчен от изминалите години поглед към отдавнашни лица и събития. Героят разказвач се вживява едновременно в ролята на дванадесетгодишно момче и на вече възрастен човек, поради което в неговата изповед често се преплитат въображение и действителност, романтично чувство и лека самоирония. Дори срещата с любовта-мечта, въплътена в образа на малката Ангелинка, е преживяна, превърната в спомен и разказана от позицията на две различни гледни точки.

Самопризнанието на момчето: „Усетих се слаб и недостоен, но сърцето ми се изпълни с радост", издава рядко изпитваните по-кьсно в живота на човека сила и чистота на първата любов. Те го карат да вижда единствено предимствата на любимата Ангелинка и в своя захлас пред нейната „неземна" красота самопожертвователно да се подценява. Момчето е изправено пред най-характерното за влюбения противоречие, при което дори негативната самопреценка „слаб и недостоен" го изпълва не с тъга, а с радост, защото е предизвикана от красотата на любимата. Истинността на неговата обич проличава и от факта, че при единствената среща между него и Ангелинка двамата сякаш си разменят ролите. В мечтите си дотогава момчето се е изживявало като юначен и непобедим покровител на едно беззащитно според него пред злите сили момиченце. А в реалността вече самото момче се оказва слабо, безпомощно и смутено от нейната красота, възприета като магия и идеализирана от „безкрайно Влюбеното" му сърце. В самопризнанието ясно се долавя и добродушната насмешка на възрастния разказвач над самия себе си, когато с умиление се връща към далечните си детски преживявания. Независимо обаче от това преплитане на лиричното и ироничното, в думите му надделява радостта на момчето от изпълнилата душата му обич, която дълго ще му носи утеха, щастие и вдъхновение.

Обичта на момчето към Ангелинка е по-особена от обичайните прояви на това чувство, защото се заражда не от лични впечатления, а по косвен път - от чутото и преразказаното за тази малка дъщеричка на боготворената и неспирно хвалена от леля му Станка далечна родственица Дьмша. То има предостатъчно време да се наслуша на ежедневните хвалби по адрес на двете и споделя напълно всеобщото възхищение и преклонение на леля Станка и децата й към тях. Осиротялото момче, което живее и работи като пастирче в това роднинско семейство, изпитва обаче много по-силна потребност в сравнение с другите деца да обича и да бъде
обичано. Колкото и да е добре прието, то все пак е лишено от родителска любов и ласка, затова избира една мечта за обект на своята неизразходвана дотогава обич. Във въображаемите си представи за Ангелинка момчето леко и бързо заменя все още непознатата реалност - то дори не я е виждало! - с бленуваната мечта за повече красота и щастие, за нещо различно от това, което му предлага действителността. То се влюбва не в реално съществуващото момиче, а в мечтата си за доброто и красиво като ангел „създание", вместващо се в познатия от иконите образ - „русокосо като Звездица", и носещо име, пряко насочващо към това сравнение. А пред една любов-мечта не е възможно човек да не се чувства „слаб и недостоен".

Момчето обаче инстинктивно намира изход от това положение, като много често се пренася в света на мечтите си. През красивите летни нощи в планината, където го отвежда съвсем прозаичното задължение да носи ежеседмично храна на говедарите, то неусетно превръща истината в сън, а сънят - в „сън наяве", защото всичко в него е живо като в реалността. Това е една измислена реалност, съществуваща само в мечтите му и подхранвана от току-що чутите край огъня вълшебни приказки, както и от собствената му впечатлителност и богато въображение. Лъчезарният образ на вече любимата Ангелинка е естественият център в измисления от него приказен свят, в който тя остава винаги красива и сияйна: „мъничка, хвърчаща, прилична на някакво бяло врабче, с лице, сияещо и усмихнато, като на ангелчетата, изписани в черковата".

 Единствената метаморфоза в мечтите му засяга само него. Той е „нейният юначен покровител", влиза в подземни царства, за да я спаси, общува само чрез поглед с птиците, разваля „страшни магии, които я бяха преобразили в златна пчела" и т.н. Приключенията, които момчето си представя, и юначните подвизи, които уж извършва, за да освободи Ангелинка от силите на злото (например от огнения змей), издават не само обичта му, не само стремежа да опази доброто и красотата, но и желанието му да бъде достоен за нея.

 Колкото по-беззащитно, самотно и слабо се чувства сирачето в реалния живот, толкова по-силен, по-доблестен и юначен покровител на Ангелинка се вижда в „сънищата си". Идеалът за доброто и красивото доизгражда у него образа на обекта на любовта му и го прави истински щастлив.

В един момент от разказа обаче - когато пристига писмото от леля Дъмша - действителността срутва въздушните кули и мечтите му и го приземява. Пропускането на името му при поздравленията припомня, че то е все пак чуждо в тази къща, а фактът, че никой не забелязва обидата му, според него само потвърждава това. Отново изниква въпросът дали наистина е достоен за Ангелинка, щом не е „свой” като другите и щом дори собствената й майка, обожествяваната в представите му като Света Богородица безпогрешна леля Дьмша, го отхвърля. В този момент от разказа цитираното наивничко и без пунктуационни знаци и главни букви писмо на очакваната гостенка внася неочаквана иронична нотка. В балансирането между смешното и тъжното съвсем ясно личи намесата на разказвача като възрастен.

Но момчето продължава да страда и дори се чувства триж по-нещастно при мисълта, че в деня на пристигането на гостенките трябва пак да носи храна на говедарите в планината и няма да може да види „царицата на своята фантазия” - Ангелинка. В нея е бил дотогава съсредоточен целият му духовен живот и то бурно и болезнено реагира на заплахата да му го отнемат - така, както са му отнели самочувствието, че е „свой". Едва след успокоителните думи на добрата леля Станка недоразумението е отстранено и настроението му коренно се променя. Действителността вече не заплашва „сънищата му наяве", а дори обещава, че те много скоро ще се сбъднат - още на другата сутрин, на светлия християнски празник Възнесение. Радостното му нетърпение при слизането от планината, песните, виковете се сменят от смущение и вълнение, преди да види дългоочакваните гостенки, защото чувствителната му душа отново го кара да изпитва неувереност пред срещата с любовта-мечта. При това то никога не забравя, че е сирак и майчинската ласка на леля Станка преди това не е изтрила от съзнанието му факта, че е поканен поради доброто й сърце, а не по право, пред „високите" гости.

Момчето благородно преодолява и скрива разочарованието си от сблъскващия външен вид на „свещения идеал "на тази къща - леля Дъмша. Обичта, добротата и простодушието, които се излъчват от погледа й, го спечелват и то, „непобутнато от никого", й целува ръка „смирено и страхопочитателно". В душата му обаче може би остава опасението дали всяко пробуждане от „сънищата наяве"'ще бъде така изненадващо неприятно и то с трепет очаква да зърне Ангелинка. Появата на обекта на неговата голяма обич като „слънчево петно" в тъмната къща е истинско тържество за него. Срещата с нея най-после се състоява и за радост действителността с нищо не отнема от красотата на малкото момиче, озарявала толкова пъти мечтите му. Нещо повече, тя дори надминава очакванията му, защото по думите му е „същество, каквото моето въображение не знаеше дотогава". Ангелинка го поразява с красотата, с мелодичния си глас, с грациозните си движения и го кара да заяви, че „в нея няма нищо земно". Ако под „земно"момчето има предвид впечатленията си от заобикалящите го дотогава други деца от селото. То има право, но не е само това. Ангелинка напълно съответства и дори надминава изградения в мечтите му идеал за красота, затова то съзнателно отказва да я приземи и с влюбените си очи идеализира всичко у нея. Дори трептенето на многобройните „сини и червени панделки", с които е „отрупана", то
възприема не като поредната безвкусица на нагиздилата я леля Дъмша, а като играта на „хиляди полски пеперуди”. Това е още едно преплитане на ироничния поглед на разказвача като възрастен с лиричното настроение на малкото влюбено момче, възприемащи по различен начин едни и същи неща. Докато момчето с подкупваща искреност издава своята любов с думите „Усетих се слаб и недостоен, но сърцето ми се изпълни с радост...", то възрастният му двойник с умиление, но и с известно снизхождение си спомня за това свое чувство, събрало свенливостта и обичта в едно.
Самопризнанието на момчето отразява и своеобразната размяна на ролите между него и Ангелинка, минавайки от света на мечтите в света на реалното. То не пожелава да снеме своя кумир от пиедестала на „неземната красота". Ангелинка остава олицетворена на любовта-мечта, а за себе си момчето избира коленопреклонното чисто обожание, изразено в посочено самопризнание и в поднасянето на снопа иглика в скута й „като на жертвеник". С течение на времето момчето продължава още дълго да бъде щастливо със своята любов към Ангелинка и от единствената си среща с нея като със сбъдната мечта, че в съзнанието му вече като възрастен постепенно се заличава граница между сън и истина, между мечта и реалност.

Разказът „Ангелинка” на Елин Пелин трогва и увлича читателя с искреността, с която пресъздава и най-скритите душевни трепети на малкото сираче. Тази творба оставя у нас ненакърнена и близка за всеки представата за първата детска обич, която толкова лесно превръща мечтите в реалност, и която трудно може да бъде изличена от емоционалния свят на човека през целия му живот.

@bgmateriali.com

Изтеглиsave