ГЕРГЬОВСКИ ОГНЬОВЕ

На Георги Цанев

          Нощес ще играят гергьовските огньове. Да ми помогне Господ да намеря гърне с жълтици! На мястото на кладенеца ще направя мермерна чешма с два железни стубела и девет корита. Кога вечер от изгорелите ниви на Белия камък слязат премалнели жътвари - да наквасят устни на чешмата. Чернооки момичета ще запретнат поли, да измият своите наранени от стърнището и къпините крака. Да екне весела глъч и ведър смях, да се пръсне като летен дъжд по плочите. На пладне дядо Димо, овчарят, да завърне стадото под сенчестия осен, да легне край чешмата и да слуша какво приказва тя. Когато от Побит камък се спуснат почернели мъже, да спрат колата с три реда снопи и да наплискат широките гърбове на биволите с хладна вода.
          И всички да думат: "Калчовата чешма".
          И всички да думат: "Господ здраве да му дава!"
          Ида си от коситба. Да вярвам ли на очите си! Пролет, градини, по вратниците увиснали свежи клони глог, пред прозорците зашумени лози, а нивите - пламък. Запалило е слънцето тази вечер земята. По улицата се нижат прегърбени бабички. Носят големи жълти свещи и росен босилек. Утре е Гергьовден. Въздухът е напоен с предпразничен кучешки лай.
          Защо ми е тъй драго? Готов съм да викна, да заплача или да хукна, колкото ми сили държат, през високите жита - да тичам - доката капна от умора и падна на очите си.
          Или да се метна на моя чер кон, че по ливадите, през върбовата кория - направо срещу селото. Да връхлетя лудешки през плетища, дървета, къщи, хора - облак пушек да вдигна и да замина, където ми видят очите.
          А ти да тръгнеш, Марийо, на път и кръстопът да разпитваш за мене: не сте ли го виждали - моя Калчо с лудата глава и червеното елече? На кон да е минал оттука? Аз те лъжа. Никъде няма да отида, защото ти си моя годеница. Обречен съм на тебе. Цял ден ходя като занесен и мисля. Какво мисля? Вятър работи! Как ще я нареждаме. Как ще живеем. Нали съм гол като пищов - нищо нямам. Един кон ми е богатството и две мъжки ръце. Къщата на баща ти щях да запаля, ако не беше те дал. Мама му дума, че съм погрознял - слънцето ме харесало. Нека! Нищо няма да ми стане.

         ***

          Днес косих, косих. Глътнах цялата ливада. Три разкрача широки откоси. Като се връщах, край върбовата кория набрах мащерка - да я натопиш утре в менците, да накитиш прозорците и един стрък да увисне под ръченика ти.Да милва любовно страните ти,опърлени от сухия вятър.
          Стигнах големия кладенец. Че ми дойде на ума каква голяма чешма може да стане. Там заварих куция Ибрахим и магерато му. Кара два сандъка яйца. Седнахме под върбата и заприказвахме. Нали сме стари приятели. Едно време, кога бях малък, Ибрахим беше ратай у дома. Той ме е учил да кося и да ора.
          Хей, Ибрахим...
          Да ми е честита годеницата!
          Върбата навежда клони и мокри чело в дървеното корито, зелено от жабуняка. Шумолят ливадите, шумолят клоните, шумоли кладенецът.
          Да ми е честита!
          Чуваш ли, Марийо, целият свят знае, че ти си моя годеница, и тревичките, и буболечките знаят.
          Ибрахим извади от червения си пояс широка кожена кесия, бръкна в нея и ми подаде сух кичур билки.
          - Тези дине гледах да те срещна. На! Свари ги. Пиеш ти, пие и момичето. Ногу са церовити. За мерак. Развала няма.
          - Ибрахим, като ходиш по селата, не си ли виждал вярното ми куче с два белега на челото между очите?
          Изгуби се една нощ, сякаш в земята потъна. Откраднаха ли го,убиха ли го,не знам.
          Не го виждал. Пропадна ми най-добрият другар.
          - Ибрахим, чувай,като ходиш по селата,виждал ли си някъде мома,по-хубава от Мария, с очи по-черни от нейните?Живея като насън. Където да тръгна,каквото да похвана - тя ми е в ума.
          Ставам рано. Грабвам косата и бързам към ливадите. Кося и ми се струва, че отнякъде, през върбите, през купните, ме гледат нейните очи. Понякога усещам такава сила, че ако имам някоя коса - три деня дълга - и замахна с нея - ще покося целия свят. Видиш ли какъв съм аз? На пладне лягам под тополата и гледам облаците. Бягат облаците - настръхнали коне по небето.Целият свят: земя,дърво и камък запъхтени бягат.
          И ние, както тичаме, току се препъваме и падаме. Другите ни прескачат и отминават. Обърнем ли очи назад - виждаме черни години. Окървавени стърнища, запалени села. Братски трупове, братска кръв. Ех, живот! Карай, Ибрахим - ще видиме!
          Имам две здрави ръце, една черноока годеница и един чер кон. За нищо не ми е жал. И щом видя кривдина, не ме е страх да я кажа право в очите на хората.
          И знаеш ли, че аз ще направя на мястото на този кладенец чешма? Голяма мермерна чешма с девет корита и железни стубели. Мало и голямо да мине и да види. Да се учат хората на добро.
          Старият циганин цъка и учудено ме гледа.
          - Дай, Боже!
          И като яхна магарето,той се намести между двата сандъка, запали лулата си и тръгна по пътеката нагоре.Само главата му се заклатушка като кадънка над зеленото жито.
          - Остани със здраве!
          - Чувай, да дойдеш на сватбата ми!
          Наведох се над коритото и се огледах. Почернял съм много. Нека! Нищо не става на човека от работа.
          Поех косата и тръгнах.
          Довечера със запретнати бели ръкави ти ще преметеш двора и хармана. Много ми е драго да прескачам запалени купчини слама срещу Гергьовден. Да дойда ли у вас, да прескачам? Ще се боричкаме с децата,а ти ще ми откъснеш едно цвете от градинката си.
          След вечеря ще бъде тъмно като в рог. Месецът изгрява много късно. Ела само до портичката, но без чехли, да не се чуят стъпките ти. Моите ръце ще те потърсят в мрака. Няма да ми се сърдиш, ако бързам.
          Накрая, над дядовата Пеюва воденичка, ме чака Марин. Пуснал е коня си край реката, лежи на тревата, пуши и се вслушва.
          Нощес ще пасем конете си на Белия камък. Цяла нощ ще приказваме и ще гледаме, кога заиграят гергьовските огньове, кога заиграе гергьовското имане.
          На сутринта, преди изгрев слънце, ще се спуснем на кладенеца да се измием срещу изгрев и да намокрим челата на конете със студена вода - за здраве.
          Да ти донеса ли вода и ти да се наплискаш - за здраве? 

 

ЗЕМЯТА НА БЪЛГАРИТЕ

Ти идеш от дълбочината на вековете, от потъмнелите страници на историята се усмихват твоите бездънни очи. Косата ти е прошарена от среброто на времената, нозете ти са боси, а петите - напукани. Наместо гердан от златици, ти носиш една вехта бакърена пара, нанизана на конопена връв, отколе изкопана от разрушена старинна твърдина.
          Наместо белези от златни гривни, по ръцете ти личат следи от вековни вериги. А над мокрите очи на твоето високо чело има едно черно кръстче, горено с огън.
          Ти си девойка с чисто сърце, ти си майка, която е откърмила милиони синове.
          Откога са мокри тия тъмни и дълбоки очи? От оня ли ден, когато ти вървеше през пожълтелите папрати, под кестените на Беласица и бързаше да допреш устни до челата на ослепелите Самуилови войници? Мъжественият цар посрещна своите войници и щом съзря скръбната върволица от слепци, люшна се и падна мъртъв на земята. Тогава ли се наляха очите ти? Или в оня ден, когато палачът на Челеби Сюлеймана надигна ятагана, за да отсече главата на светия старец Евтимия и ръката му остана вкаменена?
          Една вечер пропищя куршум в стария Балкан и прониза челото на твоя най-вдъхновен син. Ти дълго стоя наведена над него, опряла ухо до сърцето му. И когато заглъхна последния удар на светата камбана, една сълза излезна от дясното ти око и капна. Беше тъмно. Додето падне, сълзата грейна в нощта като вощеница - запалена от майчина ръка. В тая сълза имаше отблясък от далечни светкавици. В нея трепнаха езиците на ония гибелни огньове, които превърнаха в пепел книгите в библиотеката на "Свети Петър и Павел". В тая сълза имаше светлина от кандилото на атонския монах, искри от кладата на Петлешков и разбунтуваните средногорски села.
          Колко пъти съм те срещал по нивите! Ти спохождаш орачите. Милваш с длан потните чела на воловците, които затъват до колене в чернозема на Тракия и пъшкат над Дунавската равнина. Ти стриваш в шепата си първия узрял житен клас и хвърляш зърното на божите птички. Ти береш цвете в момините градинки, за да накитиш житните купни. Когато вълкът грабне майката овца - ти кърмиш сиротното агънце и му нижеш гердан от мънистени зърна. А когато птичето падне от гнездото, грабнато от вятъра, намокрено от хладния нощен дъжд, ти го прибираш в пазвата си, за да го затоплиш до сърцето си.
          Аз чувам как тупти твоето топло сърце в тъжните народни песни. Песен на чучулига, която трепти при залеза, песен на кавал, който гука по седенките, е твоят глас.
          Ти ме научи да спя на голата земя, по стърнищата. Твоята пръст е раждала хляба на моите деди. Ти ме научи да квася в студения кладенец коравия залък на нашето време, за да омекне.
          В твоите влажни недра спят дълбоко мили покойници. Донякога ти ще поиш със сок корените на младото дърво, което ще полюшва клони над заспалите вечен сън и ще ражда плод за новите поколения.
          Земя на българите, родино моя, на колене стоя пред теб и целувам твоята корава, невидима десница!

ЗМЕЙ

Като ме питаш - ще кажа:
Нивата, Яно, запалвам,
ала сеното не мога,
че има билки сякакви.
      НАРОДНА ПЕСЕН

          - Вечерта късно, когато жива душа по улиците нямало и месецът се потулил зад Белия камък, горномахленчани видели как от небето паднала една голяма колкото кринче огнена топка, изпращяла и се пръснала на хиляди искри. На мегдана, пред вашите порти, станало видело като деня, а купните на дяда Ноя щели да пламнат. Яно мари, Змеят паднал пред вас.
          - Лъжат, Никола!
          - Не лъжат. Снощи, като мина край дома с менци на рамо, под ръченика ти висяха две ясни гергини, кога се върна - нямаше ги. За него ли ги остави на кладенеца?
          - Забравила съм ги. Снех ги да не паднат в кладенеца, доде налея, мъчно ми беше, забравила съм ги.
          - Чаках го през нощта, доде пропеят втори петли, ако беше дошъл...
          - Защо вярваш на хората?
          - Как да не им вярвам? Де кого срещна, гледа ме тъй, че сякаш иска жив да ме оплаче. Не съм от тях. Доде нося тая глава на раменете си, не ща никой да ме окае. Кажи истината. Ако ти е сърце изстинало, ще прежаля всичко, ще си грабна калпака, че където ми видят очите.
          - Не думай. Не съм го срещала. Мълва е. Ако е дошъл, ще му кажа, че мъртва може, жива няма да се дам.
          - Не си ти същата. Други път, колкото тежко да ми е било, видя ли те - олеква ми на сърцето. Сега нещо ме дави. Нощем някой ме бута за рамото и ме вика на име. Стана, запаля газеничето - няма жан-жун. Седна и запуша, доде превали нощта и зорницата влезе през прозорците и се търкулне по дрехите. Пей дудичка, пей и шъта. Сянка няма на душата си.
          - Никола, мой Никола!
          - Ако е силен, защо не дойде да се срещнем лице срещу лице, да го погледна, да го пипна по рамото. Видя ли, че е по-силен от мене - ще му сторя мегдан.
          - Че ти не го дириш.
          - Диря го, ала той бяга като вятър. Вятърът лови ли се? Запил съм се. Какво ли зло ще направя, помен да остане, доде свят светува. Ех, да му знаех леговището...
          - Думат, че слязъл на Коминчето в нашата нива. Там свил гнездо. Всяка сутрин баба Куна вещицата отивала да му носи топло мляко. Слагала паничката под кривата круша. На пладне, кога отивала повторно - паничката била празна.
          - Ходих три пъти на Коминчето: няма го.
          - Сякой не можел да го види.
          - Ще го потърся още един път. Земята на крак ще повдигна. Под дърво и камък ще го диря. Да ме познае кой съм.
          - Пази се, Никола, очите му били огнени.
          - А на мене ръката ми е огнена.

         ***

          Слънцето тупна върху пожълтялото чело на Кара могила и запърполи като ранена птица. Дългата сянка на крушата пропълзя нагоре по хълма, върху позлатената угар, като преметната черга. Пролетната вечер тихо се повдигна, прибра разпръснатата си коса и нагази със запретнати поли през нивята. Големите й сини очи ръсеха радост. Под бялата й риза трепереше събудената гръд, жадна за милувка и обич. Белите й стройни крака шъпнеха помътнели думи на тревичките. Тя се възправи срещу Коминчето, протегна голата си ръка и звънна проточен ясен женски глас:
          - Ида! Идааа!
          Прелетяха гълъби.
          Никола отжегли биволите и ги пусна нагоре по хълма. Кой се провиква? Някой извика в душата му. Опря се на копралята и погледна.
          Тя мина през нивята  с изжъдняла гръд и изтръпнала снага.
          - Яна!
          В миг и земята се продъни, нивите се провалиха някъде, пръстта се разрони, ралото потъна, биволите се въправиха като две черни кучета и страшно завиха.
          На Коминчето от Янината нива излезе Змеят с червен пояс и чер калпак. Сложи ръка над чело и погледна надоле. Очите му са черни като въглени, не - очите му са сини като лятно небе. Къде му са огнените крила?
          Яна върви през дълбокото жито и на шията й блести Божиграбското седефено кърстче. Отива към него, диша бърже, гърдите й се повдигат високо, отива - загубена е! Ще я грабне и ще я понесе към небето.
          Една тежка ръка хвана Николовото рамо.
          - Никола!
          Никола се сепна и прокара длан над челото си.
          - Какво си се заплеснал? Никола, прибирай биволите и впрягай колата да си ходим - утре жътва ни чака.
          Повя. Вечерникът разклати клоните.

         ***

          - Да я убие Господ Яна! Тя ни запали храната!
          - Житата горят, хей-ей-ей! Тичайте да гасите!
          Дядо Иван кехаята се изправи на могилката срещу село, сне оръфаната си шапка и разтвори гърло. Гласът му - изтръпнал и зловещ - полетя, удари омърлушените покриви на къщите, изпращя между клоните на почернелите от род сливи и се заби в сепнатите души. Някъде откъм Осенов лъг като изтървани коне с развени юзди - светкавици и огнен тропот - идеха страшни облаци.
          - Тичайте, хора, селяни!
          На Коминчето гори дядо Пеювата нива от четирите крайове. Пламъците пълзят по корем със зинали уста и гълтат - лами ненаяли се. Небето се разтваря над гората. Господи, как можеш да стоиш и гледаш, когато хлюбът гори! Нямаш ли сърце! Изпрати бурите, излей всичките небесни реки, пощади храните!
          - Да я убие Господ Яна, дето разсърди Змея!
          Мало и голямо се втурна из дълбокия път към Коминчето. Кой каквото сварил, грабнал: мотики, лопати, секири, търнокопи. Баба Пена, знахарката, размахва хурката си, тича и кълне. Изоставени кърмачета писнаха в село, завиха проточено кучетата, пръпнаха петлите по плетищата.
          - Огънят слиза надолу - отиде селото!
          - Олеле, майчице, изгоря ми душицата! Житцето ми, хлебецът ми... Снощи пак бих бабата, не ми било на добро.
          - Всички сме под Божията ръка!
          - Защо не рукне дъжд из ведро!
          - Нощес сънувах Змея. Жъне с петнайсет млади жътварки. Нощес насън, днес наяве жъне Змеят.
          - Дано ръката му окапе!
          - Мълчи!
          - Дано, Боже, кучета месата му да развлекат!
          - Мълчи, лудетино!
          - Как да мълча - пет са на главата ми, какво ще ядат!
          - Камъни!
          Полудели, с разчорлени коси и безумни очи, тичаха селяните към огромния пожар. Облаците се събаряха с отсечен трясък все по-близо и по-близо. А огънят бягаше надолу край дола, нивите пращяха и зелените синори се гърчеха като пребити змии.
          Рукна едър дъжд.

         ***

          Виждате ли кръстатия камък над Коминчето? Под него се чернее крушката самодивката. Тъй я помнят отколе - нито старее, нито плод ражда. Там е Янин гроб. Едно време дели Пею с два чифта биволи земята дънил и до гърди храна жънал. Едно време там се сбили Никола - Яниният годеник - и Змеят. Земята пламнала - всичко изгоряло. Отдолу под нивата шумолеше дядо Пеювата чешмичка с пет каменни корита. Под крушата баба Пеювица вързвала Янина люлка и Змеят идвал да я люлей. Откак изгоряха нивята, никой не е отишъл да забие рало, а чешмата пресъхнала. 

ПРОЛЕТ

I

          Тя е дошла откъм крайния кладенец, позлатила е пръстените на желязната верига, навела се над кофата, намокрила ясно чело и силно я люшнала във въздуха.
          Почукала с припрени пръсти по вратата на малката воденичка - събудила Миха воденичаря. Станал Михо. Наметнал брашняната си дрешка, запушил с пръстената троянска лула и тръгнал надоле към буренясалия яз.
          Промъкнала се през върбичките и тичешком влязла в село. Преварила. Рано, преди орехчанки да намерят менци и забързат към Голямата чешма. Разнесла е по улиците топъл син лъх. Хлопнала лудо вратнята и се втурнала в широкия равен двор на дяда Дима Хайдутина. Черното куче, което лежало под стряхата, скокнало, догонило я и я сръвало. Тя изпищяла, прескочила харманския плет, минала в градинката, навела се и проляла ясни детски сълзи над сините зюмбюли и червените иглики. Сливите посипали русата й коса с упоителен прашец.
          Ходила е по хармана - за да отпечата стъпките си. Целувала е клончетата и когато през сълзи се засмяла - зелените пъпки се пукнали. Скочила е над плевника, уловила се за черничевия клон и се залюляла - вдигала се нагоре, падала надоле, - докато клонът изпращял, счупил се и тя паднала на покрива. Ударила си белия крак и го навехнала. Съборила е много керемиди, които паднали и се строшили на парчета.
          Най-подир се върнала лудетината към къщи. Полекичка раздвоила клоните на вишните, които засенчват прозорците на малката стая, и стъклата светнали. Притаила дъх, дяволито погледнала и почукала три пъти.
          - Илия! Илия! Защо не ставаш, сънльо?
          А Илия спи като къпано дете и чува как над главата му бият две огромни гълъбови крила.
          - Хайде!
          Илия се хваща за една перушинка и почва да се издига. Лети. Гледа: селото е останало долу, а реката се превила, тънка, тънка като копринен конец. Орехово се върти като колело и потъва в син пламък. Изведнъж перушинката се отскубва и той полетява надолу. Пада като камък - ще се убие! Но две ръце го хващат под раменете. Отново започва да се издига. Пак отива към небето. Ето, вижда се божието село. Пеят петли и кучета лаят. А сърцето му бие - ще изхвръкне.
          Кой чука на прозореца? Моли го. Шъпне със задъхан глас:
          - Илия! Време е! Слънцето напече... Стани, момчето ми!
          - Хей! Илия! Ставай! - изръмжа груб дебел глас през полуотворената вратичка на пещника. - Спи, магарето, като заклан.

II

         Скочи.
          Тръгна Илия да оре. Утрото е осипало пътя с бисерни зърна росен смях. Стъпиш ли - изплъзват се като живи под краката. Градините размахват клони през плетищата и ръсят брашно. Под всяка слива някой тази сутрин е разсипал по един козлен чувал.
           - На добър час, Илия! - шепне изкривената ниска къщурка на баба Кънювица. Ще се мерне пред вратника вещицата, ще те стрелне с очи. А тя има зли очи. Догонят ли те, когато заминаваш - злото ще се намери в колата. Ще пипне здраво ритлите и целият ден ще тръгне наопаки. Или ралото ще закачи за корен и ще изпращи, или волът ще заболее, или пъдарят ще те хване, когато увиснеш на чужда череша.
          - Не гледай, защото ще ти направят магия!
          Воловете весело клатят опашки, клатят рога, а погледите им летят към сините ниви - в утрото - люшнати жита.
          Колесарката пей:
          - Чи-ци-цииии! Цииии!
          Тя е минала оттук. Втурнала се е надолу по ливадето. Разбудила е пеперудките и лястовичките. Залюляла осена с гарвановото гнездо и перушината изхвръкнала. Слязла край реката, отсякла една върбова пръчка, направила свирка и писнала:
          - Чичо пе! Чичо пе! Чиииичо!
          А един гълъб изскочил от гората, пръпнал над главата й, ударил русата й коса с крило - за да я изплаши.
          - Гу-гу! Гу-гу!
          И тя се втурнала низ полето. Че като викнала, че като заплакала - реве, та се къса. Поръсила нивите със сълзи.
          Дошло едно дребно човече: педя човек - лакът брада. Изправило се пред нея и почнало да й се присмива. Извадило из торбата си един бръмбар.
          - Брррр!
          Пак се засмяла.
          Коя е тя? Защо ходи между нас? Никой не я вижда, а всички я познават. Тя е зашеметила цялата земя. Иде тая сутрин - влиза направо през прозореца, навежда се и шъпне на ухото му. Той усеща как нейните къдри милват лицето му и цял пламва. Буден е и всичко чува. Но се преструва на заспал.
          - Шт! Слушай! Слушаш ли? Аз ти нося...
          Протегна ръка...
          Но къде е отишъл? Занесеният Илия отминал нивата.
          - Ваааа! Стой!
          Обръща колесарката, връща се назад. Трънките край синора примират от смях. Нека се смеят!


III

          Впрегна воловете, зажегли хомота, сложи кобиличката. Обърна се към възходящото слънце и се прекръсти. На една копраля се издигнало. Пипна копралята и подсвирна.
          - Дииии!
          Гласът му отекна и се загуби сред жиженето на пъргавите пчели по синорите.
          Натисна мъжки ралото. Земята изтръпна, закъкри, разпука се и разрони сочни черни буци. Дъх на свежа пръст облъхна наоколо и над широката бразда запъпли бяла пара.
          Илия усети как ръцете му станаха огромни и могъщи, ралото порасна, браздата се изви назад като река. Ще обиколи на четири страни цялото поле. Ще забрезни леха, каквато досега не са виждали хората. До вечерта ще я продъни.
          В душата му се обади едно звънче. Още едно, три, пет! Цял гердан от мънички жълти звънчета. Невидима ръка помилва челото му и показа на юг. Илия се обърна. Небето пламнало. Страшен пожар е обхванал земята. Хората крещят и тичат: нагоре, надоле, по нивите, по къщите - разнасят огън. А звънчетата все по-ясно и отсечено бият. Къде е слушал този звън? През сините летни нощи, когато смъкваха от Белия камък овцете с батя си. Къде е батьо? Илия се спира, издига ръка над чело и гледа към Кара могила. Един страшен дъбов кръст са побили орехчани. Кръстът прониза като стрела сърцето на цялото село...
          Но, Господи, как е светло! Този ден всяка черна мисъл е прогонена. Има само небе, лястовички, като кръстчета затрептели из въздуха, запалени села и пеещи звънчета.


IV

          На пладне Илия разпрегна. Пусна воловете да идат по високите пасища, легна под крушата и се замисли дълбоко. Какво мислеше? Нищо. Малки сиви мухички - пороен дъжд - замрежваха очите му.
          А воловете, като два големи бели орли, се бяха спрели на върха на хълма с вдигати глави. Дошли са от небето. Слезли са да донесат благословение и сила на земята, която ще роди хляб. Два бели божи пратеници. Ако те отлетят - земята ще опустее. И нивите ще заплачат, и гората ще заглъхне.
          Как е хубаво да не виждаш нищо! Нищо да не чуваш. Да няма наоколо жив човек. Само ти и двата бели орли...
 

V

         Притъмня. Като голямо черно колело се търкулна вечерният грохот - преви клоните на разцъфтелите круши, затъпка разнежените ниви и потъна далеч зад ясносините върхове на Кара могила.
          Търкулна се Илия надоле по дълбокия път към село. Бодро пристъпват воловете и в очите им трепти тиха вечерна ведрост. Смехът на пролетния ден е запечатан в зениците им.
          Шипките край пътя излъчват упоителен дъх. Откъм ливадите повява мирис на мащерка. Синьото небе безшумно пада надоле. Падат звездите, падат ангели. Земята се удави в синевина. Здрачът прегърна земята, както младоженецът прегръща невястата си. След миг ще гръмне сватбена веселба. Жълтаците ще забият тъпани. Хълмовете ще се заловят на лудешко хоро. Гората, изправена отстрани, с дълбокия си глас ще се провикне:
          - Бре-бре-бре! Ихууу!
          А насреща високият хълм ще й намигне и ще засуче мустак. Такъв е той. Цял ден стои възправен и нея гледа.
          Но къде е селото? Гледай ти дявол! Изгубило се е Орехово сред празничната тълпа. Тича някъде запъхтяно подир сватбарите и вика:
          - И-ху! И-ху-ху!
          Никой не го е калесвал!
          Зад Миховата воденичка светулки ходят в здрача - жълти въгленчета. Минеш ли над брега и завиеш през върбите - ще лавнат будните кучета. Но къде е воденицата?
          Върви Илия цяла вечност. Носи в душата си белите орли, разораната нива и разлюлените звънчета.
          Коя е тя? Минала е навсякъде. Незнайна жена със зелени замайващи очи.
          След него вървят двама души и тихо шушукат:
          - Къде отиде тя?
          - В пещерата.
          - На косите й грееха иглики. Видя ли в гората, където е стъпил нейният крак - вредом е разцъфнал синчец.
          - Тя ми замая главата.
          - Ходя като луд.
          Бездънен копнеж се разлива из въздуха. Илия се обръща:
          - Къде е пещерата?
          Никой. Полумрак. Измама.
          Шипките клюмат с черни цветове.

РЪЖ

Когато от синорите погледнат като сини очи метличините и ръжта пожълтее като пламък. Когато един ден подир пладне в големия вир над дядо Пейовата воденичка дойде да се окъпе лятото. Почерняло от горещия вятър, то се хвърля надоле с главата и залива с плисък и смях върбалака. Подир малко, разведрено и весело, нахлува бялата си риза с червен шев, намята дрешката си и тръгва нагоре към Коминчето през високите ниви. И затрептява в огнения въздух глас на гургулица, глас на нашето родно лято.
          Над Узуналан размахват сини криле щъркелите и с проточени шии се спущат към вехтите гробища.
          Небето става бистро и бездънно. Слънцето цял ден пече опръхналия гръб на нивите. Над плетищата се червенеят сливите, а широколистните тикви провисват жълти звънчета, които звънят, залюлени от кротката песен на пчелите. Под каменния мост от белите лястовичи гнезда се показват малки, жълти, лакоми главички.
          - Жиррр!
          Лозницата потуля ревниво прозореца ми, да не виждам Неновата ковачница. Ден и нощ Нено клепе сърпове. Пей чукът му и през ниската опушена врачка` сегиз-тогиз излизат рояк жълти светулки.
          Да съм малка като Гинчето, че да пръпна да ловя светулките пред ковачницата. Че да стъпя на прага и да гледам младия мъж със запретнати ръкави как вдига чука и удря огнения сърп върху наковалнята...
          Утре е света неделя. На мегдана спряха да пренощуват три коли, покрити с рогозки, пълни с вили и паламарки. Ще ми купи тетьо нова паламарка, аз съм станала голяма мома, а с моята да жъне Гинчето. Бива му тя.
          Какъв голям огън наръшкаха едрите лудогорци с гайтанлии дънки! Нощес ще се натъркалят край огъня и до късно ще си хортуват. Утре ще има голям летен пазар. Надвечер, когато светът се прибере, те ще впрегнат виторогите биволи и през стария мост ще потънат в тъмнината. Няма да се чуят, няма да се видят вече. От кой ли далечен край са дошли? Да рачат да ме вземат със себе си, кога тръгнат. Да замина и аз по света. Да видя как живеят далечните хора: какви дрехи носят, какви песни пеят, какви думи си хортуват момите и ергените, кога се срещат по кладенците, китят ли се с кръвено цвете по челата. Че да ми е много домъчняло тук да стоя и все към Неновата ковачница да гледам.
          Нека отида с лудогорците в тяхното село. Нека стана невяста черноока с шарен сокай. Ще тъча червени пояси и пъстри чорапи ще плета. Всяка вечер на кладенеца за вода ще ходя с писани менци. И ноктите ми ще са къносани. Боже, как ли ще изглеждам! Кога налея, ще седна на плочата и ще го чакам да дойде по дългия, далечен път. Дано дойде да ме отърве от лудогорците моят Нено, ковачът.
          Черният Нено.

*   *   *

          Бог да прости дяда, че е посадил и отгледал дърветата в градината. Има къде да се потуля и да си поплача.
          Стана сутрин и вляза през прелеза. Слънцето се показва зад ръжната широка пола - голямо и окървавено. Ще чернее и днес земята. Пчелите излизат от кошерите, жижат, лутат се насам-натам, от цвете на цвете. Много са смешни. Приказват си накъде да отидат за мед: към ливадите или по синорите. И те са като хората: всеки ден се трудят и не им тежи.
          Вей хлад и ведрина.
          Протягам ръце, опъвам гърди, ризата ми сякаш ще се пукне.
          Тук!
          Нещо трепери, изгаря. Като високата, хубава ръж. Чака стопанина. Ела да ме пожънеш, стопанино!
          Че съм порасла здрава и хубава. Като ружа. Като тополка. Всички думат и ми е драго да работя, и ми е драго, когато иде жътва. Тези ниви, които дават хляб, ясни метличини, и са попили всичката радост и мъка на хората, да екнат, да затреперят, да притаят дъх, когато викна. Крушите да не шумолят, класовете да наведат главички и да слушат. А снопите подире ми да нямат чет.
          Той нали вижда каква съм, ама пак! Като въглен е опърлил сърцето ми. Неговият чук цял ден пей. Влиза през прозореца, чука по огледалото, бие менците и те се люшват като камбани, халосва паниците и те се пръсват на хиляди парчета. Какви ли сърпове е изковал за жътва? Много му приляга. Аз защо съм го залюбила! Снощи тетьо му занесе сърповете - дали знае кой е моят?
          Тъй ми е тежко понякога!
          Защо не съм като другите? Ей тъй, без грижа, с леко сърце. Като Кина чичовата. Трима да тичат подире ми и на тримата да навия юларчето. Да не мисля много, да не ходя сама из градината като щура.
          Полудяла съм за него.
          Защото има яка ръка и железен  чук, който цял ден ми приказва. Силата му да е над мене като орел с остър клюн. Да не смея в очите да го погледна, кога хортува. И мине ли край дома, сърцето ми да тръпне като уплашено пиле.
          А то:
          Мишо.
          Кученце, а не човек. Трепери, когато ме види. Думите си сплита, ръцете си не знае къде да дене. Черви се като божур.
          Ох, не ща тъй!
          Искам Нена черния!
          Искам го!

*   *   *

          Моят месец погледна през прозореца - пълен и бистър. Той е повел тая нощ орляк звезди над Черкювските хълмове. Потули се зад белия клон на ябълката и пак погледна.
          Иска да влезе при мене. По среднощ, когато всички спят.
          Нека влезе. Нека ми дойде.
          Да позлати юргана и с огнената си ръка мекичко да помилва гърба на котенцето - заспало върху трикракото столче. Да се изправи над мене и да ме загледа: как съм разпиляла косата си и как съм разголила гръд. Няма да ме е срам от него. Ще го прегърна за шията, ще впия в устата му моите опръхнали устни и ще помисля, че е дошъл Нено. И ще заплача.
          Утре, цял ден като жъна, да лепне сладък мед по устните ми и когато надигна стомната, да се разлей медът по всичките ми жили.
          Де е месецът на моя Нено. Чер да грее през прозореца ми - всяка нощ да го виждам. Да го чакам вечерно време, когато се показва между клоните. Ще му река да не шумоли. Полекичка да стъпва, че ще разбуди Меча. Мечо се хвърля като вълк нощем върху хората. Да прескочи плета безшумно и - хоп през отворения прозорец. Ще го посрещна с протегнати ръце. Ох, каква съм луда!...
          Повел всичките звезди, като драгоманин жътварките, плува бистрият месец над Черкювските хълмове. Цяла нощ ще пристъпва полекичка над тъмните ниви и, току-виж, когато се загледа през прозореца ми, някоя звезда припнала надолу. Кой знае къде ще падне! И тя е като мене жена. И тя търси някого. Гори. А месецът, ако не ще да се потулват в меките нивя ниговите момичета, да не зяпа през чуждите прозорци.
          Ще кажа на Нена.

1925 г.

@bgmateriali.com

Изтеглиsave