АТАНАС ДАЛЧЕВ – „МОЛИТВА“
(Анализ)

 

          1. ЛИРИЧЕСКИЯТ МОТИВ И ТЕМАТА ЗА ВЯРАТА И НАДЕЖДАТА

          Съдържанието на стихотворението „Молитва“ е съвсем просто: лирическият герой се безпокои, че увлечен в решаването на сложни въпроси, може би е забравил да живее. Затова се моли на Бога да го освободи от всяка сложност, да му разкрие отново простите радости на обикновения живот, да го научи как да общува с обикновените хора, използвайки техния прост език и в края на краищата – да живее като всички. Повечето от тези мотиви са познати от по-ранните произведения на поета: и мотивът за живота като „зла измислица“, и неумението да се общува непосредствено, а не през книгите и образите, и невъзможността светът да се възприема чрез сърцето, а не чрез разума. Това, което е различно обаче, е начинът, по който са представени тези човешки проблеми.

          За разлика от ранните произведения на Атанас Далчев, събрани в стихосбирката „Прозорец“, в „Молитва“ тези въпроси са представени не иносказателно и опосредствано чрез описание на веществения свят, от който отсъства човекът. Напротив – тук ясно се чува гласът на лирическия герой, който споделя директно своите тревоги и желания, формулирайки ги под формата на молитва към Бога. Въпросът тук е: защо поетът е избрал този начин на изказ. Появява се и втори въпрос: това истинска молитва към Бога ли е, или е стихотворение, написано под формата на молитва, за да се използват възможностите на този специфичен речеви акт като художествено изразно средство.

          Както вече стана дума, молитвата е много специално речево действие. Повърхностно погледнато, тя е просто молба от страна на земния човек, който се обръща към божествената сила, за да изпроси някаква помощ, нещо, което би искал да постигне, но се съмнява, че е в неговите възможности. Тук вече забелязваме първата специфика на молитвата като речево действие – тя изхожда от предпоставката, че има някакво същество – Бог, трансцендентна сила или нещо подобно, което е по-силно от човека, но се отнася благосклонно към него, помага му, пази го от опасности, дава му необходимите средства за живот. Тази предпоставка е един от стълбовете на християнската вяра: в същата глава на евангелието от Матея, в която е описано как Исус учи сподвижниците си да се молят, Синът Божи казва: „И тъй, не се грижете и не думайте: какво да ядем, или какво да пием, или какво да облечем? Защото всичко това търсят езичниците, и защото вашият Небесен Отец знае, че имате нужда от всичко това. Но първом търсете царството на Бога и Неговата правда, и всичко това ще ви се придаде.“ (Мат. 6: 31 – 33). За да се случи изреденото обаче, хората трябва да вярват. С други думи, произнасянето на молитва означава, че човек вярва в някакъв световен ред, от който той е само частица, че има ценности, които не се обсъждат, а се следват.

          Цитатът от Евангелието разкрива и още една особеност на молитвата като специфично речево действие: тя извежда молещия се от делничния свят, изпълнен с грижи за прехраната, за да го заведе в света на свещените ценности – любовта, съпричастието, грижата за ближния. Този момент е лесно уловим в текста на Далчевата „Молитва“ – даването на милостиня от сърце, радостта от живота, присъща на децата, способност та да общуваме и с най-простите, възприемайки ги като братя, защото са човешки същества, без да ги делим по някакви йерархични принципи на по-бедни и по-богати, на по-учени и по-прости, на по-млади и по-стари.

         Оттук стигаме и до третата особеност на молитвата като специфичен речеви акт – тя обединява хората в едно универсално човешко братство. Стига обаче да вярват в едно и също. Тази споделена вяра се проявява в ритуала на причастието – приемайки частица от тялото и кръвта на своя Бог, хората наистина стават братя и сестри, обединени от обща кръв и обща плът. Произнасянето на молитва означава, че ти се чувстваш част от това универсално братство, че силата ти идва не от теб самия, а от цялата общност на вярващите.

          Изграждайки стихотворението си под формата на молитва, Атанас Далчев използва особеностите на това древно речево действие, което интуитивно е познато на всеки човек, като средство за внушаване на идея, на определено художествено mослание. А заедно с това и да се противопостави на друга идея за човека и световното устройство, които иска да отхвърли като заблуда, като лъжлив път към спасението. И това е така, защото вярата е нещо различно от мнението. Вярата предполага, че има само една истина, а всичко друго е фалшив идол. Тук е мястото да си припомним и Ботевата „Моята молитва“, в която въпросът за истинската и фалшивата вяра е централен. Така стигаме до извода, че в акта на молитвата – явно или скрито – е заложен някакъв фундаментален конфликт. Кой е този конфликт в стихотворението на Атанас Далчев, ще видим в следващата точка от нашата интерпретация.

          2. КОНФЛИКТЪТ КАТО СБЛЪСЪК НА ЦЕННОСТИ

          Външно погледнато, в текста на стихотворението не се чувства никакво противопоставяне. На практика обаче зад всеки от въведените мотиви, предлагащи определено решение на човешките проблеми, се крие и противоположната теза. Нека ги разгледаме поред.

          В първата строфа е разработен познатият от поезията на символистите мотив за неживения живот. Спомняме си, че той беше въведен от Пол Верлен през 80-те години на 19. век и неговата настройка бе подхваната от всичките му следовници, включително и от българските символисти. Нека припомним стиховете на Димчо Дебелянов: „На безстрастното време в неспира / гасне мълком живот неживян“ („Черна песен“) или „То сякаш горко запленена, / далече в глъхналия лес, / звъни душата на Verlain’a / „dis qu’as­tu fait de ta 
jeunesse!“
(„Под сурдинка“). Какво обаче пречеше на символистите да живеят истински? Според тях това е ужасната действителност, в която са принудени да съществуват. Действителност, отнела им всичко човешко и превърнала ги в „лист отбрулен“, който вятърът подхвърля „насам-натам“ (Верлен, „Есенна песен“). Тази груба действителност ги е обрекла на принудително самозатваряне в кулата от слонова кост, която да ги предпази от „пазарската врява“ и от превръщането на тяхната чиста като цвят на лилия душа в откъснат лист от „книгата на гордата печал,“, която чака ред до мазните теглилки на тезгяха да свият в нея вмирисан кашкавал (Д. Дебелянов „Елегия на литератора“). Гордото самозатваряне обаче обрича човека на изолация, на откъсване от живота и превръща дори кулата от слонова кост в „мрачен затвор“ (Д. Дебелянов „Помниш, ли…“). И ето че Далчев, въвеждайки мотива за неживения живот, стига до извода, че усамотението, затварянето в света на книгите води не до решаване на проблема, а до задълбочаването му. Той беше разработил подробно този мотив в стихотворението си „Книгите“, в което се казва: „До мене ти не стигна никога, / о, зов на любовта, / и аз изгубих зарад книгите / живота и света.“ Един и същи мотив, едни и същи образи, един и същи проблем, но две противоположни решения: едното, символистичното, което препоръчва уединението като средство за постигане на истинския живот, и другото – следвоенното – което вижда именно в уединението основната причина за невъзможността да се постигне истинският живот.

          Втората строфа въвежда два мотива – сложното философско осмисляне на живота, от една страна, и спонтанността, искреността при общуването с другите, от друга. И двата мотива обаче имат обща основа – правилата, въведени от човешката култура. Ние се опитваме да разберем света в цялата негова сложност, оглеждайки го от всички възможни страни, за да установим, че нито една истина не е окончателна и абсолютно вярна. И в това свое търсене забравяме, че има и неща, които са прости и винаги верни. Такива са например любовта и съпричастието. Ние трябва да даваме на ближния и последния си петак не защото така изисква културата, не защото „така трябва“, а искрено, „от сърце“.

          Този мотив е продължен и в третата строфа, която говори за радостта на невинното дете от общуването му със света. Тази радост трябва да стане „своя“, искрено почувствана и споделена от всеки човек, а не да бъде обект на умиление от страна на наблюдаващия възрастен, чийто външен поглед оценява и подрежда света. Това е принципът на познанието и културата, но прекаленото отдаване на техните изисквания не отделя ли човека от истинския живот?

          И така стигаме до последната строфа, в чието начало е въведен мотивът за езика, с който общуваме. Тук отново се сблъскваме с практиката на символизма, който се стремеше да изчисти езика от всеки намек за делничния живот, да го направи чист и изящен „кат росния и светъл дъх на крина“ (Дебелянов „Елегия на литератора“). Самият този набор от думи показва усилието на символистите да се откъснат от грубата делнична реч, да я отрекат, защото е част от „пазарската врява“. А всяко докосване до тази врява е повод за срам, защото показва, че използващият „прост неук език“ не принадлежи към избраниците, оградили се от света в кула от слонова кост, а към „фасулковците“, към безпросветната „тълпа“. Далчев обаче отрича това решение. Той смята, че истинското човешко общуване е невъзможно, когато се пренебрегва живата реч, когато се преувеличава стойността на изкуствения културен език. Така, последователно отричайки всички постулати, в които вярваха символистите, лирическият герой от „Молитва“ стига до логичния извод: „Научи ме, господи велик, / да живея като всички хора.“ Това решение на конфликта обаче означава, че стихотворението изгражда една съвсем нова философия за това какво трябва да представлява човекът, една нова представа за същността на човешкото.

          3. ГЕРОЯТ НА СТИХОТВОРЕНИЕТО КАТО МЯРА ЗА ЧОВЕШКОТО

          На пръв поглед може да сметнем, че идеалът за човек, внушаван от стихотворението „Молитва“, е този на простия, непосредствен, некултурен човек. Едва ли не идеал за връщане към някаква първобитност. Няма обаче нищо по-противоположно на Далчевия идеал за човека от тази примитивна представа. Напротив – Далчев смята, че човекът трябва да е в състояние да осмисли своята култура и своите ценности. Да познава всички възможни решения на проблемите си и едва на тази основа да направи своя избор. Той иска да живее „като всички хора“ не защото не познава живота на избраниците, а защото е осъзнал, че индивидът е нищо без Другия, че само общуването ни с другите е това, което ни дава доказателство, че живеем истински. Което означава, че самата ни представа за живот не се изчерпва с биологичното съществуване (нека припомним Ботевата дилема „човек ли е той или скот“), а изисква от нас да възприемем „свещените“ ценности, превръщащи земното ни битие именно в човешки живот. 

          Това възприемане на свещените ценности трябва да стане не умозрително, а като дълбоко вътрешно присъединяване, като „причестяване“ във вяра. Оттук и изричането на вътрешното убеждение именно под формата на молитва – само молитвата, само общуването с Бога означава откъсване от света на делника и единение с универсалното човешко братство. Всичко друго би било само „литература“, само „думи, думи, думи“. Далчевият идеал за човека и човешкото е постигането на хармония и взаимодействие между знанието, културата и дълбочината, от една страна, с непосредствеността, съпричастието, любовта и братството, от друга. И най-важното – това единение не бива да е умозрително и разсъдъчно, а непосредствено и „от сърце“.

          4. ОБРАЗЪТ НА СВЕТА, СЪЗДАДЕН ОТ СТИХОТВОРЕНИЕТО

          Както вече се убедихме от казаното в горните разсъждения, образът на света, който Далчев изгражда в своето стихотворение, само на пръв поглед изглежда прост и непосредствен. В дълбоката си същност той е пронизан от литература, от познатите мотиви на поезията и философията, от „свръхземните въпроси, / които никой век не разреши“. От друга страна, това стихотворение сякаш се противопоставя и на обичайния за Далчев „предметен свят“, който той наложи със стихосбирката „Прозорец“. Тук внушенията не се правят иносказателно, чрез света на вещите, а пряко. Този извод обаче също би бил погрешен. Защото, построявайки стихотворението си под формата на молитва, в която вмъква литературни цитати и философски полемики, той превръща молитвата от акт на спонтанно общуване с Бога в изразно средство. С други думи, отново става дума за иносказателни внушения, само че от друг характер. Прекъснатата връзка с другите вече не се изобразява като описание на една вещественост, указваща, че човекът няма свое място в света (затворените врати и прозорци), както и своя история (няма събития, няма повест, няма време), а като невъзможност за непосредствено общуване чрез езика, съпричастието, радостта от живота. Все неща, към които трябва непременно да се върнем, ако искаме молитвата ни да бъде истинска, а не празен ритуал, отправен към фалшив идол, за какъвто говореше Ботев в „Моята молитва“.

          5. СТИХОТВОРЕНИЕТО „МОЛИТВА“  КАТО ИНСТРУМЕНТ ЗА ИЗГРАЖДАНЕ НА ЧУВСТВА, УБЕЖДЕНИЯ И НАГЛАСИ

          Когато се питаме защо поезията на Атанас Далчев е изиграла толкова съществена роля в развитието на българската литература, трябва да си даваме сметка за историческия момент, в която тя възниква. Ужасите на Първата световна война окончателно унищожават заблудата на индивидуалистичната утопия. Оказва се, че „человекът“, за който призоваваше поезията на индивидуалистите, не е успял да постигне своя идеал – така да развие ценностната си система, че да му бъде невъзможно да върши зло. По време на войната злото се развихря в такива мащаби, че хората по необходимост трябвало да потърсят друга рецепта за осмисляне и организиране на живота си.

          Така в следвоенната епоха се оформят две течения, които враждуват помежду си, но които на практика издигат една и съща цел, за чието постигане използват едни и същи средства – приобщаване на човека в общност чрез вяра. Тези две враждуващи течения се разделиха на „пролетарско“ и „буржоазно“. Единственото, което ги разделяше, беше съдържанието на вярата. Пролетарската поезия смяташе, че човекът най-напред трябва да разруши несправедливо устроения свят и на негово място да построи друг – справедлив и светъл, най-сетне реализирал хилядолетната човешка мечта. На мястото на фалшивите богове и срутените кумири, които не успяха да изградят земния рай, Гео Милев противопостави революционния щурм на простия народ.

          Другото направление, което искаше да възстанови връзката на хората в общност чрез вяра в изконните ценности, беше това на автори като Атанас Далчев, Елисавета Багряна, Йордан Йовков. Единственото, което ги различава от пролетарските писатели, е неприемането на идеята, че светът най-напред трябва да бъде разрушен, а след това изграждан наново. Тези писатели, набеждавани за „буржоазни“, просто призоваваха към връщане към простите и забравени човешки ценности. Но приобщаване искрено, дълбоко, на базата на вътрешен катарзис и очистване от предразсъдъците, фалшивите правила и модели на културата. В усилието този идеал да бъде осъзнат и следван, стихотворения като „Молитва“ от Атанас Далчев имат много важна роля. 

          „Буржоазният“ път към постигане на новия идеал за човека не се харесваше на „пролетариите“. Ето защо в периода на тоталитарната власт най-изявените негови изразители, какъвто безспорно беше Атанас Далчев, бяха подложени на гонения и забрава. В тази трудна обществена ситуация обаче гражданското поведение на поета показа, че пътят, който той начерта в поезията си, е правилен. Затова стихотворения като „Молитва“ и до днес съхраняват своя висок хуманистичен заряд.

@bgmateriali.com

Изтеглиsave