АНГЕЛЪТ НА ШАРТЪР

Не зная твоя чин, ни име
на ангелите във реда,
но знам, че ти в нощта откри ми
отново пътя към света.

И днес, спасен, смирен те славя,
прекрасен ангел божи, спрял
на Шартърската катедрала
върху зелената стреха`.

Ти сякаш слиташ като птица
всред облаци и ветрове
и носиш в своята десница
не меч и смърт, а благовест.

Ти идваш не души да вземаш,
ти идваш да благословиш
еднакво всички и човека
ведно със слабите треви.

И ето грее слънце ден е.
Синее стихналата вис.
Светът блести, цъфти пред мене
като старинна стъклопис.

Със гордост Ил дьо Франс разгръща
поли, препълнени с кръстци,
и всякое дърво е къща
на орляк палави скорци.

Вървя край зидовете стари
и мостовете на града,
де отражения като пари
излъчва злачната вода.

И дето спра, все тъй те виждам
върху църковната стреха
от синкавата вис да слизаш
със благославяща ръка.

1937 г.

БОЛНИЦА

Тази бяла варосана зала на градската болница,
до самите стени прилепените бели легла
и лица побледнели по тях, и лица меланхолни
с тъмножълтия цвят на студената зимна мъгла.

Тези черни ръце връз прострените бели покривки
като черни оголени клони на зимния сняг,
тези сухи ръце и ракривени болни усмивки,
и очи може би вече вгледани в другия свят.

Тишината и здрачът и тези прозорци тъжовни
със петна от мухи и с бразди от прахът и дъждът,
и звънът, и звънът на големия стенен часовник
сякаш тежките стъпки на близката смърт.

1923 г.

ВРАТИТЕ
Вратите, пътните врати
на старите прогнили къщи
вий ги познавате, нали,
от толкоз минали години;
те с шум закрехнати назад,
когато вечер се завръщате,
ви сторват път и сякаш казват
- Минете, моля господине!

Те имат странни гласове
и в делник, и в неделя - всекога,
от сутрин чак до вечерта
те пеят със уста раззината,
когато ги отваряте
и ги затваряте полека
о, тези гласове и песни,
познати още от детинство!

Вратите, мокрени от дъжд,
изгнили от вода и зима,
гризат ги червеи безброй
и ги оглождват ветровете;
вратите с хиляди резби -
цветя и знакове без име -
със гвоздеи, халки и скоби,
с ръждата като кръв по тях.

А снощи с всичата си мощ
развързаната буря в мрака
ги блъсна като стенолом
и се разпериха вратите,
и цяла нощ до сутринта
безспир се удряха и тракаха
като криле на черна птица,
ранена смъртно в мрачините.

Вратите, вашите врати
напразно вие ги заключвате.
Вий няма никога, уви,
да бъдете зад тях спокойни.
Когато вслушва се нощта
и вият сепнатите кучета,
не могат те да ви запазят
от Нея - вечната разбойница.

1925 г.

ДЯВОЛСКО

Стрелките на отсрещния часовник
описват върху своя циферблат
дванайсетте кръга на моя ад
и жънат мойте часове отровни.

И аз лежа на дървения под
с коси от леден лепкав пот измокрени,
и аз умирам в стаята под покрива
тъй близко до самия небосвод.

А долу преминават автомобили,
трамваи като ветрове фучат
и смехове и крясъци звучат,
и тътнат кръчмите и публичните домове.

И за да заглуша във себе си скръбта,
понякога аз сядам на прозореца
и яростно оттам замервам хората
със пръст от старите саксии без цветя.

О, аз разбирам този весел свят
със мене и със мойта смърт не свършва;
аз съм една ненужна жалка мърша
и мога ли да бъда техен брат

Не искам състрадание от хората!
Аз имам всичко моя е смъртта.
И аз ще се изплезя на света,
обесен върху черния прозорец.

1927 г.

КНИГИТЕ

На К. Гълъбов

Пред мен е книгата разтворена
и денем, и нощя;
все сам, аз не познавам хората,
не зная и света.

Прилитат и отлитат птиците,
изгрява ден, залязва ден
аз дните си като страниците
прелиствам уморен.

Години да четеш за чуждия
живот на някой чужд,
а твоят, никому ненужен,
да мине глух и пуст.

До мене ти не стигна никога,
о, зов на любовта,
и аз изгубих зарад книгите
живота и света.

1926 г.

ПРОЗОРЕЦ

Ето нашето зимно стъкло.
То не е, то не е сякаш същото
няма вече ни пътя, ни къщите
само бяла гора от сребро.

И през нея минават прегърнати
мойто братче и мойта сестра.
В посребрената бяла гора
накъде ли самички са тръгнали

Те вървят върху сребърен път
и под мрежа от сребърни клони,
посребрени листа се отронват,
дъждове от листа ги валят.

Мойто братче и мойта сестра
преминават без страх под дърветата
няма вълци, нито има ветър
в тази сребърна бяла гора.

Там е само вълшебната птица
с лъчезарните златни пера;
мойто братче и мойта сестра
нея търсят от цяла седмица.

Чак на седмия ден призори
ето тя затрептява, изгрява
и във миг се запалва гората
от горящите нейни пера.

Дървесата възпламват, искрят
и на капки сребро се разтапят.
И отново изникват къщята
и изплува познатият път.

1925 г.

СТАЯТА

Би казал, че във тази стая
не е живял отдавна никой,
че е заключена стояла
с години нейната врата.
Тук има миризма на вехто
и прах по всичките неща,
тук бавно времето превръща
във прах безжизнен сякаш всичко.

В ъглите расне неусетно
вечерната дрезгавина
и вехне есенното слънце
върху килимите на пода,
а светят жълти зимни дюли,
наредени върху комода
като голяма броеница
от кехлибарени зърна.

Какви лица ли отразило
ревниво пази огледалото
То сякаш е един прозорец,
отворен в друг предишен свят.
Часовникът е вече млъкнал
и в неговия чер ковчег
лежат умрели часовете
и неподвижно спи махалото.

Портрети на жени, които
са си отишли от света,
висят, от слънце пожълтели,
окачени върху стената,
заспала тежко върху пода,
сънува в здрача тишината
и цялата печална стая
залязва бавно с вечерта.

1925 г.