АХИЛ – ВЪПЛЪЩЕНИЕ НА ЕПИЧЕСКИЯ ИДЕАЛ НА ДРЕВНИТЕ ГЪРЦИ
Ахил е централна фигура в поемата „Илиада“ от Омир. Той е най-значителният между многобройните герои на творбата, чието поведение определя насоките в развитието на сюжетното действие. „Гневът на Ахила“, патетично възпят в самото начало на древния текст, става негово организиращо ядро. От неговия „гибелен гняв“ започват да се разгръщат с епическа широта драматичните събития в поемата, да се разнищват взаимоотношенията на героите, да се проследяват последиците от техните стълкновения. Гневът на Ахил е първоначалният пламък, който възпламенява страстите на героите и боговете, определяйки техните постъпки и поведение.
Ахил е сложен и противоречив характер. От една страна, той е с чувство за справедливост и за собствено достойнство, благороден, великодушен, толерантен, силно и нежно обичащ, от друга — той е гневлив, избухлив, отмъстителен, неотстъпчив, безпощаден, жесток. При цялата противоречивост на характера си обаче, Ахил е единен, цялостен образ, обгърнат с ореола на величие. Образ, който въплъщава епическия идеал на древните гърци за героизъм.
Този идеал отразява светоусещането, мирогледа, религиозно-митологичните представи на елините от архаичната (микенската) епоха (1200 г. пр. Хр. до йонийската колонизация). Това е епохата на родовообщинната формация, основана на военната демокрация, при която основният принцип е общото благо над индивидуалното. В ценностната система на първо място са поставени интересите на колектива (родът, племето, племенната общност). Личността се изявява силно, но полето на нейните изяви е в сферата на ценностите за колектива. Тя е благородна, смела и мъжествена в качеството си на пазител и бранител на родовата чест и достойнство. Това обуславя и нейния героизъм — израз на героическата идеология на Омир, синтезирана в термина aidos, който има значение на „чувство за чест“, „чувство за дълг“, „съзнание за задължение“. Идеалът на древните гърци е изключителен, свръхмерен. Неговата същност се изразява чрез основните понятия agathos (добър, хубав) и kalos (красив), които са в органично единство — израз на синтезираното мислене на елините (съвършен човек — antropos kalos kai agathos, оттук терминът „калокагатия“ — единство на красота и доброто). „Доброто“ според гърците съдържа „доблестта“ (arete), а тя има върховен израз в епическата сила и храброст, благодарение на които героят извършва подвизи, носещи му слава. Това са главните достойнства на човека, според идеала на древните гърци.
Ахил е образец на епически герой, велик представител на най-достойните елини от микенската епоха. Като мерило за героично достойнство в тази епоха се приема родът. Епическата „чест“ на Ахил е по-голяма от тази на Хектор и другите герои, тъй като той има божествен произход — син е на морската богиня Тетида (и внук на Зевс) и на мирмидонския цар Пелей. Тъй че епитетите, с които е твърде често назоваван — „божествен“, „богоравен“, имат реална основа. Самият той се гордее със своя произход — като потомък на безсмъртни владетели (XXI, 186 – 193).
Своя блясък като герой Ахил дължи обаче на високите си личностни качества — най-важните според понятията за епическа героика. Като образец на идеала, той притежава физическа красота, която се визира в поемата чрез особен похват — тя не се описва, а само се загатва чрез някакъв детайл (напр. русите коси на Ахил) или се представя чрез впечатления или оценка на други герои. Приам се удивлява с възторг на Ахил „колко е снажен, красив и подобен в лице на безсмъртен“ (XXIV, 630). Тетида изтъква красотата на сина си чрез сравнение: „...порасна красив като пролетно цвете“ (XVIII, 55). В представите на древните гърци телесната красота включва и едри размери на тялото. Когато ридае за смъртта на Патрокъл, Ахил — казва разказвачът, „е проснат голям на голямо пространство в прахта на земята“ (XVIII, 26). Величината е критерий за съвършенство не само по отношение на човешкото тяло, но и в кръга на душевните и личностните качества, развити в извънредна степен, в големи мащаби, които придават свръхизмерност на идеала.
Ахил въплъщава в най-висока мярка най-главните черти на епическия идеал, сърцевината на воинските добродетели — силата и храбростта. Преди да спомене пред нереидите красотата на Ахил, Тетида сочи онези негови качества, които го правят най-славен между героите: ,,...аз съм откърмила син благороден и силен, / пръв сред герои“ (XVIII, 556). Физическата мощ и свързаната с нея храброст правят Ахил „за всички ахейци здрава опора“ във войната — казва Нестор в I песен на поемата. Всички — и ахейци, и троянци, и богове, и простосмъртни, признават тези изключителни качества на Ахил. Приканвайки го да спаси Патрокъл от поругателство, богинята Ирида го нарича „най-страшен от всички герои“. Приам съветва Хектор да не излиза в двубоя си с Ахил пред вратите на Троя, тъй като ахеецът „е много по-мощен“ (XXII, 40). Изливайки в I песен своята омраза към Ахил, Агамемнон многократно признава неговата сила и храброст: „...макар че си толкова храбър“ (131), „Дето си толкова храбър...“ (178), „Ахиле, най-страшен от всички герои...“ (146). Самият Ахил изтъква себе си като „най-храбрия между ахейци“ (I, 412).
За силата и храбростта на Ахил не само се говори в поемата — те са показани в неговите постъпки и поведение. Гласът му е толкова мощен, че когато се провиква пред стените на Троя, троянските воини изпадат в смут и ужас, а когато потретва гръмогласния си вик, „тогава погинаха в смут дванайсет герои“ (XVIII, 230). Не само викът, а и появяването му действа поразяващо: „Ужас ги беше обхванал, понеже Ахил се показа“ (XVIII, 247). А мъдрият троянски воин Пандоир признава: „Много ме плаши сега вихроногият син на Пелея. / Той е със храброст безмерна...“ (XVIII, 261-2)
Свръхсилата и храбростта на Ахил се проявяват естествено в битките, където той е в своята стихия. Това е показано в XXII песен, в двубоя между двамата герои — ахейския и троянския, където и двамата са изпълнени с чувство за лично достойнство, бранейки своята воинска чест. Героичното им поведение е обрисувано чрез многобройни разгънати сравнения, характерни за поетиката на „Илиада“. Ахил със своите „чевръсти нозе и колене“ е сравнен с жребец, „който стремглаво лети по полето, подскачайки леко“ (22-24). В преследването на Хектор той е оприличен на зло куче, което „сподиря еленче далеч в планината / през долини и гори, от леговище щом го изкара“ (189 – 190). Силата и блясъкът на Ахил са нюансирани естетически чрез сравнения с небесни светила – острието, което Ахил размахва срещу Хектор, искри, „както звездата вечерница в мрака среднощен изгрява“ (315); самият Ахил сияе, подобно на звездата „Кучето на Орион“, вещаеща гибел на „клетите смъртни“ (26 – 31). В „лудата гонитба“ по полето Ахил е сравнен със сокол-хищник, който преследва гълъба-жертва „с ламтеж да го сграбчи със нокти“ — „тъй и Ахил устремено летеше, а тичаше Хектор край крепостта на троянци“ (135-144). Смисловият нюанс в двата глагола „летя“ и „тичам“ е свързан с различието в характеристиката на двамата герои, кратко изразена в стиха „Храбър мъж бягаше с устрем, преследван от още по-храбър“ (155).
Силата и храбростта на епическия герой се проявяват най-вече в подвига — израз на доблестта на героя. Подвигът се осъществява преди всичко в битките, но също и в обществените борби (напр. погребалните игри на гроба на Патрокъл). Колкото по-тежка и сурова е битката, толкова по-голяма стойност има подвигът. Ахейските победи се дължат на подвизите, извършени от Ахил.
„Стане ли схватка жестока, победа най- славна печелят / моите силни ръце“ — споделя Ахил (I, 165-6).
Подвигът в Древна Гърция винаги получава награда — предмети от злато, пленници. Наградата е израз на заслужената почит за извършения подвиг, естествено право на човека, проявил героизъм. Ето защо отнемането на пленницата Бризеида — награда на Ахил, от Агамемнон засяга дълбоко чувството за справедливост и личното достойнство на сина Пелеев. Тази награда е, както той казва, „с подвизи трудни заслужил“, докато Агамемнон винаги е бил лишен от смелост и храброст (I, 102, 226).
Проявилият се в подвизи епически герой, освен почит и награда, добива и слава. Тя е категория от сферата на епическия идеал — съдържа белег на величие, на превъзходство на героя пред останалите. Епическият герой обича славата, стреми се към нея — тя увенчава с най-светъл ореол героичното му поведение. В „Илиада“ славата е назована чрез определения, като „благородна“, „блестяща“, „прекрасна“ „велика“, с които, поради синкретизма в световъзприемането на древните гърци, е наричан самият епически герой, олицетворяващ идеала. Славата има различни оттенъци в зависимост от конкретните случаи на проявление, но всички те притежават общия смисъл на нещо изключително и величаво.
Славата се създава най-вече в света на воинските подвизи. Ахил нарича най-славна победата си в „жестоките схватки“. Тетида, молейки Зевс, по молба на Ахил да даде „кратка победа“ на троянците, допълва: „...додето моя син почитат и отрупват със слава голяма“ ахейците (I, 509-510). Ахил винаги е бил „отрупан“ със слава за своята „безмерна храброст“. В двубоя си с Хектор той дава знак на войската си да не хвърля смъртоносни стрели към него, за да не може „славата друг да му вземе“ (XXII, 207). Свидетелство за това, колко високо Ахил цени славата, е неговият съдбоносен избор — кратък, но изпълнен със слава живот, вместо дълголетно безславно съществуване. Тази трагична самообреченост го прави в още по-висока степен образец на епически герой.
Друг оттенък има славата, добита в героична смърт, когато героят загива, достойно защитавайки своята лична и воинска чест. „...мъртъв ще легна, но нека спечеля велика прослава“ – казва Ахил пред своята майка (XVIII, 121). Със същото чувство и готовност за героична смърт е изпълнен и другият храбър герой — Хектор, който, узнавайки за отредената му смърт от боговете, изрича: „Само че няма без смела борба и безславно да падна: / нещо велико ще сторя, та бъдните хора да помнят“ (УХII, 304-5). Слава след смъртта, слава в потомството — такъв е стремежът и на Ахил, и на Хектор, и на всеки епически герой. Посмъртната слава е естествено продължение на славата приживе. Материализация на тази слава е погребението на загиналия с най- тържествен ритуал — изгаряне на тялото, съпроводено с песни и игри. Лишаването от погребение е отнемане на славата. Хектор предлага на Ахил взаимно да си обещаят и да предадат на близките тялото на загиналия, за да бъде погребано, но „богоравният“ герой не приема предложението и с това отмъщава много по-силно, отколкото с отнемане на живота. Както Хектор обругава тялото на убития от него Патрокъл, така и Ахил обругава неговото тяло, дори с по-голяма жестокост.
Гневът — причинителят на злини и нещастия в „Илиада“, е като неин своеобразен герой. Той е характерна черта на епическия човек — израз на неговата сила, храброст, доблест. Колкото по-голяма е силата на Омировия герой, толкова по-голям е неговият гняв. Назован е с много определения: „огромен“, „див“, „неукротим“, „непрестанен“, „вечен“, а когато съответства на етико-естетическите норми на поведение, установени от колектива, носи определенията „прекрасен“, „превъзходен“, „благороден“, „велик“, както е бил наричан и самият герой. Гневът дава простор на храбростта. Хектор моли майка си да не му дава преди сражението да пие вино, тъй като ще изгуби своята „ярост“ и „доблест“ (VI, 263- 265). Гневът е категория, присъща на идеала, подчертавайки неговата изключителност. Гневят се Аякс, Менелай, Хектор, Одисей, Агамемнон и други герои. Най-силен и извънмерен е обаче гневът на Ахил. Омир дава описание на този гняв, стигащ до ярост, чрез външни, телесни знаци: очите на разярения Ахил светят „страшно, като пламък“, зъбите му скърцат от гняв (XIX, 305-6). Гневът на Ахил е „гибелен“. Преодолял по съвет на боговете порива си да убие Агамемнон, той се насочва към друго отмъщение (макар в противоречие с колективните чувства) — неучастие в сраженията, което довежда „безбройни беди“ на ахейската войска. И макар при вестта за гибелта на Патрокъл да заявява, че изоставя гнева, „който в лудост и мъдрия хвърля“ (XVIII, 105-6), у него пламва нов гняв, с още по-голяма сила. Този гняв го тласка към крайни действия, стигащи до жестокост — отмъщение на Хектор чрез убийство. В яростта си той задръства с трупове на убити от него коритото на река Ксант, бие се със самия бог на реката (XXI, 327), убива на гроба на Патрокъл 12 троянски пленници. Яростта му е толкова неистова, чувствата му — толкова стихийни и пламенни, че дори скръбта му е наречена от Омир „яростна“. Силата на тази скръб, описана от Омир чрез характерния за епическия стил антипсихологизъм (т. е. чрез външни, телесни действия — обилни сълзи, посипване главата с пепел, скубане на косите), е сравнена със скръбната ярост на лъвица:
Стенеше страшно, подобно на
хубавогрива лъвица,
след като нейните малки ловец е
отмъкнал далече,
късно лъвицата идва и скръб й
разкъсва сърцето,
скита из горски усои и търси следи от ловеца,
нейде дано го намери, че яростен
бяс я владее. (XVIII, 318-322)
Скръбта на Ахил — израз на безмерната му обич към Патрокъл, издават неговата голяма чувствителност, способността му да обича дълбоко и всепоглъщащо. Тази чувствителност се проявява и в нежната му любов към майка му, както и в топлото му човешко отношение към страдащия Приам, с когото се отдават заедно на скръбните си чувства — единият — по мъртвия си син, другият — по остарелия си баща. Чувствителността на Ахил се съчетава и с великодушие, предавайки тялото на Хектор на баща му — постъпка, извършена наистина по волята на боговете, но тя е и плод на лично желание: „Предрешил съм аз вече / Хектор сам да ти върна.“ (XXIV песен). Омир допълва положителната характеристика на своя герой чрез думите на Зевс: „Ни безразсъден е той, ни пристъпен, ни дързък без мяра, / ревностен все ще закриля дошлия молител при него.“
Както избухливостта, отмъстителността, яростната гневливост на Ахил, които често поставят неговите лични чувства над колективните, така и силната му скръб и обич са израз на стихийността в природата му — мощна стихийност, носеща първобитна свежест. С много от тези черти, които носят белега на индивидуалност, Ахил проявява своето лично Аз, своята свободна воля. Те издават едно по-късно време, когато покрай колективните започват да се развиват и личните, индивидуални чувства. С това Ахил отразява една от разнообразните степени в развитието на родовообщинното съзнание. Главните черти обаче, които изграждат основното съдържание на характера му, са храбростта, силата, безстрашието, предаността на колектива, стремежът към героични подвизи и слава. Всички те създават единния, цялостен образ на Ахил като бележит представител на епическия човек, като блестящо въплъщение на епическия идеал на древните гърци.
Автор: Д-р София ФИЛИПОВА
@bgmateriali.com
