БАЙ ГАНЬО. НЕВЕРОЯТНИ РАЗКАЗИ ЗА ЕДИН СЪВРЕМЕНЕН БЪЛГАРИН
■ ЛИТЕРАТУРА И ИСТОРИЯ
Годините след Освобождението са период на безогледни партизански борби и опорочени възрожденски идеали. На повърхността на обществото излизат безскрупулни кариеристи, търгаши и приспособенци. Това са използвачи без култура и морал, без етични задръжки, за които личната облага е водеща. Готови са чрез всякакви средства да се домогнат до финансова изгода и власт. А самият автор е възпитан в съвсем различен дух. Той създава книгата, чието пълно заглавие е „Бай Ганьо. Невероятни разкази на един съвременен българин“, като реакция срещу наболели актуални обществени проблеми, които доблестният гражданин Алеко Константинов не би подминал равнодушно. Главният герой Бай Ганьо, търговец на розово масло, тръгнал да трупа капитали по безогледен начин, е обобщен тип. У него са събрани уедрените черти на младия богаташ от края на XIX в. Затова думата съвременен в подзаглавието е ключ за осмислянето на произведението.
Историята на творбата напомня съдбата на пътеписа „До Чикаго и назад“. Първоначално части от нея са публикувани в литературната периодика, а през 1895 г. е отпечатана цялата книга. Тя веднага предизвиква интереса на читатели и критици, който не секва и в наши дни. Авантюрите на Бай Ганьо продължават и днес да пораждат весели, но и тъжни размисли у аудиторията, а изследователите не спират да коментират доколко той е национален или социален тип, дали е общочовешки символ на нагаждана, или е рожба на преходна историческа епоха. Още от края на XIX в. образът му излиза извън книжните страници, заживява самостоятелен живот в съзнанието на българите и дори в наше време го срещаме като герой на десетки анекдоти. Нещо повече, със своите социални черти на използвач и тарикат той се е превърнал в нарицателно име.
■ ЖАНРЪТ
„Бай Ганьо пътува“ е първа глава от книга, за чийто жанр в науката продължава и досега спор. Някои я разглеждат като сборник от хумористични разкази с общ герой, други – като цикъл от фейлетони, трети – като роман, чиито части са споени от единна художествена идея. Никой обаче не отрича нейната хумористично-сатирична насоченост. Тук смешното изпълнява особени задачи: изобличава лични недъзи и обществени пороци не само за да посочи нередностите, но и да помогне те да се преодолеят и изкоренят. Като комичен герой Бай Ганьо е носител на някои качества, които веселят и разсмиват, но други са толкова уродливи, че пораждат отвращение, карат читателя да страда, защото между идеал и действителност стои огромна пропаст. Дарбата на писателя е в умението да долови типичното за определена обществена прослойка, но и да го обогати с индивидуални и национално присъщи черти.
■ КОМПОЗИЦИЯТА
Книгата „Бай Ганьо“ е организирана в две части: „Бай Ганьо тръгна по Европа“ и „Бай Ганьо се върна от Европа“. В първата героят посещава няколко европейски града – Будапеща, Виена, Дрезден и др. Среща се с различни хора, попада на различни места – на гара, в хотел, в опера, кафене, бръснарница, на баня, изложба и погребение. Смяната на местата на действието позволява образът да се разгърне в светлината на противопоставянето свое – чуждо и да се откроят качествата на различието, защото навсякъде поведението му излиза извън рамките на общоприетото и разумното. Във втората част той вече е на родна почва: става активен участник в обществените процеси у нас, а отрицателните му качества – по-заплашителни, защото влияят върху живота на стотици сънародници. От своя страна, в композицията на разглежданата глава също се оформят две части: на гарата в Пеща и във Виена.
Става ясно, че знакът на пътя (любим на Алеко Константинов) съвсем не е случаен. Още в пътеписа „До Чикаго и назад“ той е утвърден от автора като възможност за усвояване на нови пространства, за обогатяване на познанията и разширяване на човешкия мироглед. В случая обаче мотивът за пътуването има и допълнителна задача: да позволи образът на главния герой да се уплътни всестранно, да се изявят повече негови черти, провокирани от разнообразни ситуации и срещи.
■ ТЕМИТЕ
В главата „Бай Ганьо пътува“ са набелязани няколко теми, които могат да се обобщят чрез проблема за сблъсъка на две култури. Използвачеството, деформираното чувство за собственост, съчетани с простащина, поставят носителя им в комични ситуации. Изведен от обичайната си обстановка, ограниченият човек буди насмешка у образованите хора, но не успява да я долови. Духовната слепота му пречи да се впише в цивилизована среда, а различието си от околните сам той грешно схваща като преимущество пред глупаци, защото е неспособен на обективна самопреценка.
■ СЮЖЕТЪТ
Началното действие е на гарата в гр. Пеща, където влакът прави маневри, а пасажерите слизат за почивка. Малко след влизането в ресторанта разказвачът забелязва, че спътникът му е изчезнал, оставяйки неплатена своята бира. Оправя сметката и тръгва да го търси. Открива Бай Ганьо възбуден, запотен да слиза от маневриращия влак, защото се е заблудил, че композицията тръгва, а вътре е останало килимчето му. Пътуването продължава, а героят убива времето с похапване и спане.
Във Виена гостите се настаняват в хотел, а търговецът стиска безценните си дисаги. Той се среща с местен търговец, но бързо се връща в стаята, понеже не се интересува от забележителностите на красивия град. Когато се прибира и спътникът му, Бай Ганьо е заварен в конфузен момент – пришива нови джобчета към антерията, за да носи винаги стоката със себе си.
■ ГЕРОИТЕ
Главен герой в текста е Бай Ганьо – български търговец на розово масло, тръгнал да го продава из Европа. Той е представен чрез постъпките и реакциите си – така, както са видени през очите на разказвача и случайно срещнати хора.
Най-силно се натрапва неговото изкривено чувство за собственост. Възможността да се раздели с килимчето поражда панически реакции. Страхът да предостави багаж на прислужник, на съхранение в определено за целта място или без личен надзор, го превръща в посмешище. Готов е на неудобството да мъкне мускалите в пояса си, защото преценява околните с манталитета на грабител: вижда у тях крадци, понеже той без колебание би присвоил чуждото. Сама по себе си отговорността за собствеността не е порок, но у търговеца тя е изродена до крайност и го превръща в роб на притежаваното имущество.
Силно отблъсква Бай-Ганьовото използвачество. То се проявява в липсата на всякакво смущение, че друг е платил сметката му („Имал си бол пари – платил си“). Не се притеснява да се възползва от чужд труд (неблагодарен е към прислугата), а хапването скришом и отказът да се нахрани спокойно в ресторант го уличават като много стиснат. В същото време обаче е предразположен към аванта – подсещащо споделя мечтата някой да го „почерпи“. Отношението му към парите е далеч от типичната за патриархалния българин спестовност – то е на алчен скъперник: ревниво пази своите, а от разходите на другите търси единствено облага.
Скъперничеството е свързано и с друга черта от характера му: маниакалната подозрителност. В постъпките на търговеца не личи никакво доверие към околните. Той им приписва собствените си пороци: разчита неправилно любезните жестове (все гледат да докопат нещо), схваща ги като лицемери (мазни са, увиват се, просяци). Понеже във всичко търси личен интерес, не допуска, че на света има и безкористност: пренебрежително възприема тревогата на спътника си при изчезването от закусвалнята, гледа да се изниже мълчешката, а щом го сварват да пришива нов джоб към пояса, лъже за истинските си намерения.
Преследването на материални облаги у него е съчетано с духовна ограниченост. Ако физическият товар на Бай Ганьо са дисагите с кашкавал и мускали, духовният му багаж е самодоволството на необразован и напълно сляп за култура човек. За тях подсказват незнаенето на езици, отхвърленото предложение да прочете нещо, отказът да разглежда забележителности в нова страна: „Какво ще й гледам на Виената, град като град, хора, къщи, салтанати“. Такива недостатъци не могат да спечелят разбирането на читателя, да го накарат добродушно да съжали човека, живял дълго в културна изолация от света. Те отблъскват, защото у героя отсъства стремеж да навакса пропуснатото, да разшири познанията си. Бай Ганьо е самодоволен простак с неоправдано самочувствие. Той се има за опитен, защото е изръшнал много свят, налага себе си за еталон на културност, понеже бил чел доста навремето. Мерките му за света и околните не се променят, не търпят развитие, поради което сам не схваща колко тесен е всъщност мирогледът му и колко е далеч от цивилизацията. Отсъствието на желание да се обогати духовно, е допълнено с презрение към културните хора. Учените му се струват странни – не ги разбира, тъй като не допуска, че освен материални човек може да има и духовни потребности.
Даже външният му вид и недодяланата реч го представят като застанал в миналото тип, който не подлежи на облагородяване. Нелепата смесица в облеклото му (родна антерия, съчетана с френски дрехи), енергичните псувни, последвани от добродушното обръщение твоя милост издават съвсем несполучливи опити да се впише в модерния свят и да заприлича на културните хора.
Ако Бай Ганьо не изпитва неудобство от своята различност, разказвачът на историята я схваща като обиден контраст. В началото той приема поведението на спътника си с изненада („Чудна работа!“), която скоро преминава в тревога за изгубения съотечественик. Постепенно обаче – с разкриването на действителните качества на пасажера, отношението му се променя до критично неприемане: за него подсказва възпитаният отказ да повтори ругателните думи на заблудения герой. Накрая вече раздалечаването между разказвача и търговеца е тъй голямо, че първият дори не полага усилия да го разбере, а открито заявява иронията си. Презрителните възклицания „Бедният!“, „Горкият“, както и признанието „от душа се смях“ говорят за непреодолимото разстояние, което дели представителите на два типа култура.
У Бай Ганьо телесното тържествува над духовното. Тази специфика се загатва не само от загрижеността му да се нахрани и поспи, а и от начина, по който го прави. Цял ред детайли в текста го издават като примитивен човек. Той мляска, оригва се без свян, бузите му некрасиво се издуват от лакомо нагълтани хапки, изтяга шия, потното му тяло лъщи, хърка като лъв без грижа за околните. Подборът от глаголи и сравнението с диво животно го разкриват като неспособен да контролира физиологичните си реакции – първичен индивид без елементарно възпитание.
Важна информация за героя подава и реакцията му към смеха на другите. В това отношение е показателно сравнението между българина и гаровия служител в Пеща. Маджарецът говори труден за чужденците език, долавя любопитството на англичаните, които нищо не проумяват. Но той носи съзнание за своята странност и умее правилно да я отиграе, да я превърне в закачка: на слисването отговаря, като се засмива до уши и вика още по-натъртено. Бай Ганьо също се сблъсква със сепнатата реакция от страна на непознат. Машинистът го смъмря за качването в движение, но като разбира причината за тревогата на пътника, се засмива. Собстеникът на килимчето обаче не успява вярно да разтълкува снизходителния жест - схваща го като добродушно разбиране, а не като подигравка. В сходни ситуации носителите на различни нива на култура се самооценяват различно.
@bgmateriali.com
