Александър Пушкин
Бесове*
[* Стихотворението е писано през т.нар. Болдинска есен. Ръкописът представлява два листа, по чиито полета има множество рисунки на луна всред облаци. Някои стихове са писани с друго мастило, т.е. стихотворението не е създадено отведнъж, а е плод на по-продължителен размисъл.
„Бесове“ е измежду най-великите творения на Пушкин и изобщо, и в частност във връзка с голямата тема за играта на бесовските сили, за пътя и пътуването през необятните пространства на Русия. А също и за непроницаемата тайна на човешкото битие, забулено в мъгли и снежни вихрушки.]
Тичат облаци, тъмнее;
грее скритата луна
и снегът летящ сребрее;
мрачна, мътна светлина.
Носи, носи ме шейната
и звънчето: дзън-н-н! звъни…
Как е страшно на душата
в непознати равнини.
„Хайде, кочияш!“ — „Конете,
господарю, не вървят;
ослепях от ветровете
и затрупва ни снегът.
То човек да се отчае!
Май обърках пътя аз…
Някой — бес ли си играе?
Ето го — кръжи край нас!
Виж го как лудува, писка,
плюе в мене и кълне,
и в дола да блъсне иска
подивелите коне.
Ту е като стълб крайпътен,
прошумял за миг в нощта;
ту проблясва с пламък смътен
и изчезва в пустошта.“
Тичат облаци, тъмнее;
грее скритата луна
и снегът летящ сребрее;
мрачна, мътна светлина.
Чувствам — нямам сили вече,
а звънчето мигом: млък!
Спряхме… „Кой ни се изпречи?“
„Знам ли? Пън ли или вълк?“
Плаче бурята, извива,
тръпните коне пръхтят;
той в мъглата се укрива,
но очите му блестят.
И конете пак препускат,
и звънчето: дзън-н-н! звъни…
Гледам: духове се спускат
в заснежени равнини.
Уродливи, неспокойни,
в тази бяла пустота,
литват бесове безбройни,
като есенни листа…
Ех, че скръбно те запяват!
Накъде из тоя мрак?
Дух домашен ли опяват?
Вещица ли женят пак?
Тичат облаци, тъмнее;
грее скритата луна
и снегът летящ сребрее;
мрачна, мътна светлина.
В небосвода се разпръсват
бесовете — рой след рой,
и сърцето ми разкъсват
с жални викове и вой…
@bgmateriali.com
