БИБЛИЯТА — „КНИГА БИТИЕ: СЪТВОРЕНИЕТО НА СВЕТА И ЧОВЕКА“
ГРЕХОПАДЕНИЕТО И НЕГОВИЯТ РЕЗОНАНС ВЪВ ВРЕМЕТО

 

      „В началото Бог сътвори небето и земята.“ Така започва библейският разказ в първата книга на Петокнижието от Стария завет, наречена Битие. Това е възможно най-подходящото название за нея, защото съответства на староеврейския израз „Берешит“ — т. е. „В началото“, звучащ в гръцкия превод на Библията като „Битие“ и означаващ също начало, произход. В тази книга действително става въпрос за много начала — на земята, на живата и неживата природа, на човека, на неговото грехопадение и на неговите, настъпили вследствие на това, усложнени взаимоотношения с Бога. И тъй като библейският мит за сътворението на света и на човека наследява и обобщава предшестващите го космогонични и антропогонични представи на няколко древни близкоизточни народи, то резонансът му във времето може да бъде проследен в две посоки — към нашето съвремие и към дълбоката древност, от която идва. Преди да залегне в основата на човешката история, този мит събира и преосмисля почти всички налични версии за произхода на света и човека, без да може да избегне докрай съществуващите в тях противоречия.

      За разлика от по-архаичните митове, библейският разказ протича изцяло под знака на монотеизма, провъзгласявайки Бог за единствен и всемогъщ създател и повелител на всичко, което съществува. Воден от необходимостта да овладее хаоса и да го подчини на схващането си за ред и хармония, той сътворява познатия ни свят в продължение на пет дни и то само със силата на Словото си. На шестия ден от протичащия във възходяща градация съзидателен процес Господ достига до връхната точка в своите усилия и създава човека. Този факт не е продиктуван от някакъв практически замисъл и не преследва конкретна полза, както е например в шумерската или в асировавилонската митология. В лицето на човека Бог не търси помощник или оръдие срещу някакъв враг, а материализира желанието си да вложи в него частица от себе си, която да се вмести в съвършено устроеното от него, но пусто до този момент земно пространство, и да го овладее. Целесъобразността в действията на Бог и любовта му към последното негово създание са от голямо значение при последвалия по-късно във времето момент на грехопадението! Човекът е създаден по „образ“ и „подобие“ на Господ и затова от него се очаква да се държи по подобаващ начин и да не се отклонява от Божия промисъл: „След това рече Бог: да сътворим човека по Наш образ и по Наше подобие.“ Той го извайва „от пръст из земята, и вдъхна в ноздрите му дъха на живота; и човекът стана Живо същество“. Бог е невидим, макар и вездесъщ в своето присъствие винаги и навсякъде, затова външният образ на човека не може да го копира буквално. Той е единствено Божие решение. Надаряването му с разум и дух обаче го издига над всички останали същества. У човека няма вместена дори частица от злото, както например постъпва асирийският бог Мардук, който замесва човека от пръст и от кръвта на убито зло чудовище! Библейският човек е чист и „богоподобен“ в духовен смисъл, защото носи в себе си отблясък от Божествената сила. Бог му дава правото да говори, да назовава живите същества и да ги владее.

      Защо тогава човекът стига до грехопадението и си навлича гнева на своя създател? Неблагодарната роля в това отношение е отредена на жената, за чийто произход в глава I и II на Битие се появява едно видимо противоречие. Според представителите на науката библеистика — занимаваща се с изучаване на историята и проблематиката на Библията, то се дължи на факта, че се преплитат два от наследените по-стари антропогонични мита. По-късно те са обединени в Битие, но са от различни източници и датират от различно време. В резултат на това в глава I се твърди, че Бог създава едновременно и с равни права и възможности първите хора — мъж и жена, като им казва: „Плодете се и се размножавайте, напълнете земята и обладайте я, и владейте над морските риби, над въздушните птици, и над всяко живо същество по земята.“ Според библеистите този абзац от Битие явно е прибавен в по-късно време, когато вече се е наложила идеята за всесилния Бог — творец. Във II глава обаче си остава един резониращ от дълбините на времето по-архаичен мит, според който Бог създава най-напред само мъжа — Адам, и го въдворява с много внимание и любов сред прекрасната райска градина Едем, създадена специално за него. В центъра й растат две необикновени дървета — Дървото на живота, което дава безсмъртие, и Дървото на познанието, което учи кое е добро и кое — зло. Човекът не бива да се доближава до тях, особено до второто и Бог строго го наставлява: „От всяко дърво в градината свободно да ядеш; но от дървото за познаване на доброто и злото да не ядеш; защото в деня, когато ядеш от него, ще умреш.“ Така е заложена първата предпоставка за бъдещото грехопадение!

      Втората предпоставка е допълнителната поява на жената. Бог се смилява над самотния първи човек и решава да му даде помощница и вярна спътница в живота. Приспива го, взема едно от ребрата му и сътворява от него жената. Важното в случая е, че тя е част от мъжа и затова е длъжна винаги да му се подчинява — „кост от костта му и плът от плътта му“. И това става основание за последвалото векове напред подчинено положение на жената. Някои от учените библеисти обаче сравняват тази библейска сцена с един ранен шумерски мит, според който на бог Енки го заболяло реброто и за да бъде излекуван испасен животът му, е създадена богинята Нин-ти, наречена „господарка на реброто“. На шумерски думата „ти“ обаче означавала и „ребро“, и „живот“. Следователно, името на богинята може да бъде преведено и като „господарка на живота“. При възприемането на шумерския мит от древноеврейските племена се налага само първото значение и именно то се оказва решаващо при определянето на произхода, ролята и правата на създадената от „ребро Адамово“ Ева. Вероятното езиково недоразумение се оказва съдбоносно за нея, тъй като във всички случаи трябва да отстъпва и да се подчинява на Адам. Неслучайно именно тя се поддава първа на изкушението на змията, олицетворяваща злите сили, и вкусва „забранения плод“ от дървото на познанието. След като убеждава и Адам да стори това — който въобще не се съпротивлява, двамата узнават доброто и злото, проглеждайки за своята същност, различия и отношения.

      Постъпката на Адам и Ева е непростима в очите на Бог, защото те посягат на най-ценното — на неговото доверие към тях и провалят намеренията му за по-нататъшния им живот, който вероятно е щял да се развие в съвсем друга посока. Те нарушават последователността при откриването на новите и неизвестни за тях неща, без да са съзрели достатъчно в духовно отношение, за да ги овладеят и да се справят с предизвикателствата им. Първите хора се сблъскват не само с доброто, но и със злото, а са неподготвени да се преборят с него — фактът, че се поддават на намесата на змията в техния безгрижен дотогава живот, достатъчно ясно говори за това. От съвременна гледна точка прекъсването на последователността на съзидателния процес е нарушаване на вечния закон на еволюцията. Ако се върнем обаче отново към библейския разказ, ще видим, че първородният грях на хората се отразява не само на отношението на Бог към тях, но и на по-нататъшния им живот.

      Те са изгонени завинаги от райската градина и мъжът трябва да изкарва прехраната си с труд и пот на челото, а жената — да ражда децата си в мъки. Това е цената за изпреварилото техните възможности проумяване на доброто и злото. Опитването на „забранения плод“ ги лишава може би от предопределеното им изначално безсмъртие, макар че Бог ги изгонва, за да им попречи да опитат и плодовете на дървото на живота.

      Един от най-важните отгласи във времето на библейския разказ за грехопадението е отношението на човека към смъртта. Винаги е било търсено някакво обяснение защо всяко човешко съществуване е ограничено във времето, защо съществува смъртта? Това е въпрос, който вълнува човека, откакто свят светува, и на който той не може да намери отговор още от времето на друго древно творение — асировавилонската поема „Плачът на Гилгамеш“. Напразно главният герой в нея се стреми да намери разковничето на безсмъртието и когато все пак му се отдава да се добере до „вълшебното“ растение и плува с него към брега, една змия го захапва от ръцете му, изтръгва го и го отнася на дъното. Да си припомним, че и при Адам и Ева отново змия ги лишава от безсмъртие, подмамвайки ги да опитат забранения плод. Изглежда човешкият род на няколко пъти (има примери в митологията и вярванията и на други народи) е на крачка да добие безсмъртие, но злите сили винаги му попречват. Всъщност, Библията дава надежда в тази насока в Новия завет с идването на Божия син Иисус Христос на земята. Грехопадението на първите хора тежи на всички техни потомци и единствено саможертвата на Божия син изкупва тяхната греховност. С възкресението си той им показва пътя към изкуплението на греха, към добиване на духовно безсмъртие.

      Идеята за „първородния грях“ резонира във времето в една твърде неприятна посока — в дискриминационното отношение към жената в продължение на хилядолетия. Не е достатъчно само убеждението, че като „ребро Адамово трябва да бъде във вечно подчинение на мъжа“. Върху нея се стоварва и бремето на „вината“, че се е поддала на съблазните на змията-изкусителка. На нея й се вменяват обвинения в лекомислие, в предразположение към греховност и пристъпване на установените норми. Всъщност, смяната на матриархата с патриархата изисква своята необходима за налагането си обосновка и библейският разказ за грехопадението и податливостта на Ева щедро я дава. При това, в различни варианти и интерпретации подобна ситуация съществува и в другите световни религии, в много от вярванията на различните народи през отделни епохи и по-кратки отрязъци от време.

      Опитването на плода на познанието обаче може да се интерпретира и в друга светлина. В него може би се крие ключът към постъпателното развитие на човечеството, натрупало в своята дълга история не само много злини, много грехове, насилия и кръвопролития, но и много знания за доброто и светлото в живота. Осъзнаването и разграничаването на доброто и злото от човека остава и до днес открит въпрос и незавършен процес за цялото човечество, защото и двете изначални стихии продължават да съществуват и да определят настоящето и бъдещето му. Поуката от библейския разказ за грехопадението не е изгубила своята актуалност и позитивна стойност и днес, ако помага на съвременния човек да се научи да прави по-разумно и по-съобразено с добрата част у себе си своя избор. И ако приемем, че една погрешна стъпка на първите хора лежи в основата на историята на човечеството, то тогава толкова по-наложително е да бъде избягвано злото във всичките му превъплъщения. Какво пречи на хората да избягват действия, водещи до насилия, войни, тероризъм, екологични катастрофи и до всякакви други беди, които лесно може да се превърнат в световен катаклизъм? Плодовете на познанието, които човек толкова дълго познава и ползва, би трябвало да го приучат най-сетне към повече отговорност спрямо всичко, което зависи от него и което би го извисило духовно.

Веселина ДИМОВА

@bgmateriali.com

Изтеглиsave