Благородството и състраданието срещу страха и егоизма в трета част на разказа „Една българка“


          Третата част на разказа обогатява представата за баба Илийца и придвижва напред сюжетното действие. Достойнствата на смелата и всеотдайна жена изпъкват в съпоставка с постъпките на страхливия и егоистичен калугер в манастира. Авторът акцентира върху различието в отношението на двамата герои към света и хората. Баба Илийца рискува живота си, но се бори с всички сили да спаси болното си внуче и бунтовника, а сприхавият монах е безразличен към бедите на другите и се опитва да запази собственото си спокойствие.
          Третата част на разказа започва с мрачен нощен пейзаж. Той е композиционен похват, чрез който Иван Вазов не само изобразява времето и мястото на случката, но и разкрива емоционалното състояние на героинята си. „Тъмното було на нощта", мрачните и намусени Бабини плазове, черните дупки и жаловитото шумене на реката всяват страх и съответстват на безпокойството в душата на баба Илийца. Образът на манастира, заспал, „глух и пустинен" загатва за бъдещото развитие на действието и внушава представата за отдалечеността на Божиите служители от историческите събития и от проблемите на хората.
          Следващата сцена не е изненадваща за читателя. Тя е завръзка на третата част, защото представя основния конфликт в нейния сюжет - между баба Илийца и сприхавия отец Евтимий.
          Хлопането по вратата на манастира отеква зловещо и разгневява калугера. Думите му към ратая разкриват ужаса, който изпитва. Страхът и от турците, и от бунтовниците го сковава и той забравя, че е Божи служител, призван да помага на изпадналите в беда. Игуменът на манастира отсъства, а това обстоятелство увеличава страха му. С ругатни посреща нощната посетителка, защото отварянето на портите за него е цяло изпитание. Дори не смее да произнесе думата „бунтовници": „Ония са или турци... Тая нощ ще ни изколят... Нищо тука няма, нищо тука не оставям да при па ри...". За него постъпката на селянката е равносилна на лудост, защото не може да проумее риска, който поема да тръгне към манастира през нощта, да пресече гората във време, когато потери обикалят и преследват четници. Страхът така го е обсебил, че забравя за силата на молитвата. Налага се баба Илийца да му напомни: „Ти няма нищо да направиш, но Господ може всичко."
          Калугерът е коравосърдечен човек. Начинът, по който изпълнява задълженията си - облеклото, произнасянето на молитвата и непрекъснатото мърморене, че това, което прави, е опасно, разкриват малодушието, егоизма, безразличието и робската му психика.
          Въпреки показаната неприязън, Илийца се опитва да каже на монаха за неочакваната среща в церовата гора, но не успява. Усетил какво ще чуе, Евтимий грубо я прекъсва: „Какво ще обаждаш и какви христиени? Хай върви да спиш, че може да ни видят отгоре някои и да ни дойдат на гости...". В този момент Илийца осъзнава, че не може да се довери на сприхавия монах, както и да сподели кого е срещнала в церовата гора и какво му е обещала. Разбира, че сама трябва да се справи в сложната ситуация.
          Желанието й да си тръгне незабавно, поражда нов отпор. Първоначално у калугера проговаря страхът и затова категорично отказва да отвори портите, като за пореден път я нарича луда. „Да отвори пак портата? Това беше опасно. Може да нахълтат лоши човеци..." След това обаче се досеща, че селянката „се е срещала с тях" и „може да донесе някаква беда на манастира". Затова й дава хляб и я пуска да си върви.
          С раздялата на двамата герои напрежението спада, основният конфликт в трета част е разрешен. Калугерът остава зад заключените врати на манастира, чужд на болките и страданията на хората, а Илийца продължава пътя си, за да спази обещанието си и спаси живота на момъка.

@bgmateriali.com

Изтеглиsave