Творчеството на Дебелянов, също като творчеството на Яворов, е проблематично за описване само в границите на символизма. Действително, че Дебелянов започва като типичен символист. В творби като "Лъст", "Лъч", "Гора", "Легенда за разблудната царкиня" е налице само затворено субективно съзнание, което филтрира външния свят чрез надвременни обобщителни символи. Но в елегиите и военната лирика на поета външния обективен свят отново е тема, чрез която Дебелянов успява до достигне до скритите тайни на битието и смъртта.
В творчеството на Дебелянов блян и спомен много често са смислова препокрити. Бленът е копнеж по чисти същности, но обсолютната афтентичност на битието-бой е спомен, който превръща времето във вебност. Споменът при Дебелянов припомня измеренията на чувсвеността, които никога не могат да бъдат изгубени.Споменът претежава още една особеност, която го прави особено значим за модернистичната художествена практика - това е способността да се гради по модела на "другия свят", той не е просто възстановяване, а е емоционално пренаписване на случки и желания. Друг образ, който неизменно присъства в творбите на поета, е този на града. Градът за Дебеляновия субект е неуютно пространство, пространство на скръб, което обезсмесля любовта, вярата, мечтите, разрушава хармоничния свят, заключва душата "в тъмница".Синоним на града става "пустощта огромна".
В първите безспорно писани в символистичния канон творби на поета, лирическият субект следва своя горд и триумфален ницшеански път и иззел мястото и функциите на Бога сам сътворява битието и неговите тайни. Такъв един лирически субект затваря сетивата си за тленното и катадневното и поел своя път през безбродните предели на вечността, сам се превръща в мярка за света. Външиният свят е видян като жертва, която трябва да се обладае, да се притежава, да се подчини на волята на силния - силният, владеещ всичко в този свят , отминаващ след всяко свое завоевание. Елегиите и военните стихотворения на поета се отказват от богоборческата ницшеанска поза и поднават света црез смирението. У Дебелянав процесът на смирение наистина започва от върховната точка на властта над света, към едно осъзнаване на етическите пружини на човешките постъпки та докато накрая се стигне до алтроизтичния порив да бъдеш безлик сред другите, приел изконния грях и страданието на човека - "сам понесъл тъгите на милиони сърца" ( "В тъмница" ). От субект Бог лирическият аз на Дебелянов бавно, смирено и без драма се потапя в делничния, социално ограничен и омърсен от греха свят. Наистина без драма и оная светло смирена усмивка на мъдрия и всепознаващия, сам , разбрал своята несъвършенна човешка природа. Всевластният, бладеещият света стига до прозрението , че истинската сила е да се смириш с живота такъв, какъвто е и пронизан от светла болка , че друго яче не може да бъде , да простиш греха. В. Василев ( "Злагорог" ) говори , че Дебелянов се преражда и извисява в живота , "в силата на рицар и смирението на жертва".
Така се очертават две гледни точки, чрек които Дебеляновата действителност влиза във взаимодействие с реалността - домогване до най-дълбочинните закони, по които се движи човешкото битие и смирението с тях, мъдрото разбиране за изначалното несъвършенство на човека и създаденото от него общество. Това и духовният паралелизъм в голяма част от творбите на Дебелянов е обословано от противопоставянето на минало и настояще. Миналото е изпълнено с хармония и топлота, сакрално пространство "последна твоя пристън и заслона", "тъпот и смях в белоцветните вишни". Миналото е неосъзнаване на греха и отчаяният жест-спасение от отредената греховност на човека. Духовният паралел, оформен от опозицията минало настояще, не винаги има строго очертана диферецираща линия по отношение на ценностнота противопоставян. В сонета "Пловдив" например дифузното приливане между минало и настояще отхвърля и единственият възможен начин за спасение от безпощадната действителност и създава една цялостна социална и етична картина на света. Реалното време е издигнато до символната обобщеност на мрачна, потъпкала жизнеутвърдените ценности, социална реалност. Паралелносто съществуване на минало и настояще с конкретно противопоставените житейски ценности в Дебеляновия контекст никога не е с изравнени ( в смисъл на равностойни) по сила контрастни характеристики. Приемущество винаги има настоящето, към което всеки път лирическият субект се връща и го приема като нежелана, но неизбежна реалност. Трагично отреденото на човека социално пространство щраква железните си челюсти. Жестът-спасение, разбиран като завръщане в миналото, в съня, в спомена се превръща в жест-смирение, тъждествено на града, който у Дебелянов е пространство, в което се вписва нерадостната участ на човека, белязана от бездомност, скитничество, безнадеждност. В сонета "Пловдив" градът едновременно е назован "единствен дом" и " пустощта огромна".
"Великата пустиня" от "Черна песен" се свързва неразривно с представата за безстрастното време, за да доусмисли ярко човешката мимолетност, мъчетелна неусъщественост и неудовлетворено скиталчество. В жестокя "миг"-прозрение от едноименната творба на поета градът открито е назован "някакъв град огрешен и позорен". Пределното окрупняване, разрастването на пространството на града води до това, че градът губи опорните си точки, спасителните си граници, метафизира се и поглъща неумолимо и гибелно човека, лишавайки го от неговото минало от неговото настояще. Зловещ е образът на града и в " Помниш ли, помниш ли,..." , където лирическият субект изрича безнадеждно "аз съм заключеник в мрачен затвор". Градът е назован "затвор", "стража", "казан" и тези негови характеристики влизат в рязък дисонанс с нежната тоналност на поетизмите "белоцветните вишни", "светъл хор", "ангели"
Нови щрихи към образа на града - мрачен затвор наслагват и стихотворенията "В тъмница", "Жив в заключени простори" - където градът е представен ту в необятни и неубозрими , ту в не по-малко потискащи изолирани, затворени граници. Тихият дом и тихият двор с "белоцветните вишни" са противопоставени на "шумний скръбния град". Бащината къща с нейното интимно преживяно време противостои на безстрастното време на големия град. Градът за Дебеляновия субект е затвор и пустиня, но градът със своите отрицателни психологико - нравствени характеристики е почувстван като присъщ на самата му човешка същност. Споменът, сънят, миналото от една страна и градът от друга страна са двете себепространства у Дебеляновия субект, който сблъсквайки се бележат сложния и драматичен път към познанието.
Смирението Дебеляновият субект постига най-вече във военната лирика на поета. В "Прииждат, връщат се" герои са стихийните тълпи, една маса от хора, приравнена до неудохотворен предмет. Едва въпросът "Кои са те?" насочва към вътрешната им същност, към човешката им съдба, която тук на фронта е една, те всички са безименни, чакащи своя "мрак". Стихът, където всички са един и всеки все пак сам, е показателен за това , че човек е вече подложен на обреченост от общите социални и исторически импулси на времето, но и успява да опази собсвения си индивидуален мир.
Но Дебеляновия път към смирението не е нито "тъй лесен , нито тъй кратък".
Колкото повече смирението се доближава до мъдростта, толкова повече се усилва страхът от познанието. Стъпил върху християнския митологичен комплеск за първородния грях , човекът на Дебелянов носи вечното си проклятие на жертва, изкупващо зло у себе си, чрез вовеки вградена мъка "и върху хиляди чела чер жертвен кръст е начертан". Социалната обреченост и самотата , войните, смъртта са неговото наказание и жертвената му дан към познанието на битието.Смъртта е цената на познанието - "мъртвият не ни е враг". И странно колкото по-ясно смирението у Дебелянов започва да се нарича смърт, толкова по-светло, по-спокойно, по-хармонично става чувството. Смъртта е светлото отдаване на Бога, жертвата на Христос, изкулваща греховността на човека .
Смъртта е скромността и смирението на силния, силен с това, че е вкусил от познанието на битието. Да се излезе над доброто и злото , над победителя и победения - това е смирението на жертва, това е и прозрението, миг от вечността, в който човек се хармонизира със света и достига до моментното откровение.
"Бездомен " е една от най-честите самохарактеристики на Дебеляновия субект. В "Спи градът" самоопределението "бездомен" е заедно със "самин". Лирическият субект е бездомен именно, защото знае какво е дом и носталгично го призовава в паметта си при цялото съзнание за невъзвратимостта в този дом. Границата на дома е очертана не толкова от стените на стаите, колкото от оградата на двора. Тродиционното битие на българското семейство е превърноло в дом и двора. Не случайно и Дебелянов сплита в едно образа на "тихия двор" и "тихия дом". И това, отворено към природния дом, битие на българина е свидетелство за цялостта и хармонията на българския традиционен живот. Дебеляновият субект разбира бездомността си именно като "заключеник в мрачен затвор" , а дома като светла отвореност към природното битие. Преди да призове в спомена си и да възкреси в словото си образа на бащината къща и "тихия дом в белоцветните вишни", Дебелянов вече е загубил завинаги, безвъзвратно, станал е бездомник. В "Спи градът" и "Аз искам да те помня все така" градът е обозначен чрез "черни стени", "ръмящият дъжд", в който броди верният син на "нощта неверна". Едва след интензивното изживяване на тази бездомности самота идват носталгично призованите образи на дома от елегиите - " Да се завърнеш в бащината къща" и "Помниш ли, помниш ли..." . Носталгичният образ на дома е предаден като последен пристън и заслон на "печален странники" дошъл да дочака "мирен заник " в родния дом.
Димчо Дебелянов - идеализиран спомен в огледален свят, неосъществен копнеж и блян, недосънуван сън в китния двор с белоцветните вишни; не безволев мечтател, а опит за отчаян бунт в буржоазния свът, погубил без жал стремящата се към полет душа; реалност вбляна, блян в реалността. Една търсеща себе си звезда в безкрая на Вселената, останала жива в Пантеона на безсмъртните.
@bgmateriali.com
