Богове и хора в старогръцката митология – Анализ
Литературата е своеобразен феномен в човешката история, появил се под въздействието на бита, философията, психологията на обществото, отразяващ живота му, променящ го чрез пресъздадените идеи и надежди. Древногръцката литература е художествена среда за по-нататъшното развитие на митотворчеството, създадена чрез интерпретиране на класическите митове. Античната митология е израз на човешкия стремеж към идеалното и желанието да се пресътвори реалното, своеобразното естетическо смесване на действителност и мечта.
Митовете са отражение на родовото, патриархално общество и носят в себе си законите и философията му. Така в древногръцката митологична система глава на боговете е Кронос (Хронос) – самовлюбен, тираничен и жесток родоначалник, който е свален от сина си Зевс, както сам Кронос е свалил на времето баща си Уран.
В стремежа си да разберат реалностите, древните гърци са придали чисто човешки черти на своите богове. Цялата вселена – земята, реките, моретата, небесата, подземният и подводен свят – са една огромна родова община, в която властват типично човешки закони и взаимоотношения. Част от тази общност са и хората, които се включват и като обекти на божественото влияние, и като субекти, които вземат активно участие във взаимоотношенията на боговете.
Митологията е начин на мислене и отношение към света, а мисленето, като процес, изисква обобщение и анализ. Свързано е с езика, а думите са също своеобразно обобщение. Например, казваме „камък”, но имаме предвид термина, а не конкретен камък. Омир говори за бог Скамандър, имайки предвид реката като цяло, а не конкретен детайл. „Мит” на старогръцки означава „дума” – т.е. митологията обобщава и обяснява явленията в света на човека, дава основа на определена философия. В нея все още липсва диференциацията, все още ролята на боговете е обединяваща и на нея се подчиняват частностите в определената област на реалността.
В по-късния, начално-авторски период, се появяват и полубожествата – синове и дъщери на богове и земни хора, а накрая – и героите – в повечето случаи също потомци на богове, но много по-разкрепостени, по-свободни, понякога дори борещи се срещу всемогъщите богове (Ахил срещу Афродита, раняването на Арес – „Илиада”). Това сливане на митологията и свободното мислене дава живот на гениални творби – реалистични и философски, които именно създават класическата антична литература.
Основният метод за изследване на древногръцката литература е разглеждането на митологията не като застинала вечна картина на живота, а аналитичен, свободен размисъл върху неспокойната и развиваща се действителност. В началния период боговете са били част от фетишното възприемане на света. Латона е видяна като парче дърво, Херакъл – като камък. Типичен пример е лекуващото копие на Херакъл, анималистичното олицетворение на божествено-героичното. Зевс побеждава ред чудовища, Аполон – Питона, Персей – Горгоната Медуза. Някои от тези митологични герои, като Агамемнон, Одисей, Диомед, Еней, са оставили определени следи в историята. Зад митологичното преувеличение на житейските им подвизи прозира историческата истина. През този период се появяват и определени, самоотричащи се като митология, култове – на късния Дионис и на Прометей.
В някои области на древна Гърция култът към Дионис измества култа към олимпийските богове, защото е по-близък до човека, дава ново, демократично разбиране на света. При Еврипид и Аристофан, които създават комедии на базата на човешкото култово отношение към Дионис, боговете са представени ограничени, низки по характер, възпрепятстващи пътя на истината. Другият тип митологическо отрицание е свързано с култа към Прометей като противник на олимпийското управление на света, като проводник на Съдбата, стояща над божествената воля на олимпийците. Героическият период завършва с две доказани исторически събития – Троянската война и пътуването на Одисеи. В личното творчество на класиците боговете играят вече ролята на по-висши, но надарени с човешки характери създания, много често бранители на старото, закостеняло разбиране за света (Прометей е носител на демократични, дори революционни идеи). Митологията от периода на класическата литература вече е само основа за създаването на отразяващи реалността произведения, използващи боговете като символи, метафорично отразяващи света.
Първичното мислене е митологично и затова митологията е негова разновидност. Обаче митът „оживява” света, природата, надарява ги с човешки черти, с мислене, с поведение, които са разбираеми и, значи, предсказуеми. Оттам човекът извежда своята философия и започва самостоятелният път на творческата мисъл, за която боговете са вече само средство за изразяване. Митологичните образи не са застинали във времето и пространството, а се променят в различните периоди на развитие на обществото, държавата, човека. Пастирският период на древните гърци трансформира образа на Зевс в бик (мита за Европа), на Хера като крава („волооката Хера”, казва Омир). Съдбата на бедната Йо, превърната в крава, е предопределена, защото кравата е символ на благополучие и богатство. Древните гърци прекрасно са знаели какви са брадата и косата на Зевс, какво е облеклото на Атина, как ловува Артемида, каква е ковачницата на Хефест. Това са познания от делника, а изображенията на боговете и на техния свят дават великолепна представа за модата, бита, технологичните постижения на древните в определени исторически периоди.
В по-късните, героични митове се появяват исторически спомени от ранни общества – амазонките са отглас от матриархата, кентаврите – от първобитното съществуване на човека, от първите му срещи с конете и вече опитомилите ги племена (когато Кортес завладява Мексико, ацтеките са възприемали конниците като едно бронирано, въоръжено, четирикрако същество). Героите са много по-силни като характери от олимпийските богове. Аполон убива делфийския змей, но Херакъл извършва дванадесет подвига, без да е безсмъртен и неуязвим. Любовта дава сили на Персей, Тезей, Херакъл и те спечелват любимите си със собствени сили, а не с вълшебни превръщания като бащата на боговете Зевс (златен дъжд при Даная, бик при Европа, огън при Семела). Тяхната любов е силна, романтична и страстна, но те никога не изпитват грешна страст, както Зевс (към Ганимед), нито дават живот на жестоки полузверове-полухора (като Посейдон – Полифем). В митовете от този героически период човекът присъства активно. Богинята Деметра изпраща по цялата земя Триптолем и той учи хората на земеделие. Същото извършва и титанът Продлетей, който дава на човечеството знания и умения за създаване на цяла една, свободна от божиите егоистични страсти, цивилизация. Хермес се превръща и в бог на пастирите, като дублира Пан, а в някои митове богът на търговията се явява и като бог на крадците. В Крит великият строител Дедал не само създава ред сгради (Лабиринта, двореца, площадката за танци на Ариадна), но и открива начин човек да се издигне като птица на небесата. Боговете Посейдон и Аполон като скромни зидари издигат стените на Троя (крепостта рухва там, където я строят хора, казват древните).
В този късен период се появяват и чисто човешки божества – Асклепий, синът на Аполон, умеещ да лекува всичко и убит по желание на Хадес, уплашил се да не остане празен Аид, Орфей, тракиецът, успяващ да укроти с лирата си и зверовете. Имената на негови последователи са запазени в митовете като велики певци – Лин, Евмолп, Тамирид. Последните митологични герои са вече реални или създадени върху базата на истински събития и биографии на воини и обикновени хора – Ахил, Агамемнон, Терсит, Пенелопа, свинарят Евмей. Те са с открити, първични характери, действащи според обстоятелствата, непланиращи далечното си бъдеще, очакващи волята на боговете, но и често изправящи се срещу тях. Възмущават се от неправдите, стремят се да променят света според разбиранията си.
Така Ахил се възмущава от егоизма на Агамемнон не защото обича искрено наложницата си Бризеида, а защото смята, че вождът няма право да му я отнема. Убива Хектор, защото троянецът е убил приятеля му Патрокъл, без да си задава въпроса защо се води тая война. Одисеи, който е оставил царството си заради войната, избива всички, осмелили се да посегнат към празния трон. Тезей решава да отвлече жената на Хадес, въпреки силата на мъжа й, просто защото я харесва. Тидей, бащата на Диомед, яростно гризе като звяр главата на противника си и с това отвращава дори богинята Атина, негова покровителка.
Много от героите са деца на богове и при сблъсъка им на бойното поле се налага Съдбата чрез жребий да решава чия ще е победата – толкова силни са молбите на богините и боговете (типичен пример с двубоят между Ахил, син на богиня Тетида, и Мнемнон, син на богиня Еос). И въпреки божествената намеса в съдбата им, тези герои все повече се отдалечават от митологичното, заживяват свой човешки живот, изпълнен с грешки и постижения, с радости и скърби.
Митологията става художествена канава на литературата, основа на класическото гръцко изкуство, положило началото на световната цивилизация днес.
@bgmateriali.com
