Седемдесетте години на XIXв.-времето,в което Ботев налага литературното си присъствие,са белязани от важни явления в българската художествена словесност.Това е периодът,в който започва откъсването й от възрожденския дидактичен модел,собствено литературно развитие и съответно-определянето на жанровата и система. 
Представителни автори за развоя на поезията през 70-те години на XIXв. Са Петко Славейков,Любен Каравелов,Христо Ботев,Стефан Стамболов,Иван Вазов.През този период публицистиката заема средищно място в литературната картина,пишат се стихотворения със социален патос и сатиричен оттенък,характерно явление е възрожденската повест,създават се пиеси,пътеписът и мемоарите също могат да се срещнат.
Българското възраждане създава един твърде противоречив на критерии и оценки контекст,който характеризира новаторски,литературни и културни търсения.В периодът на „високото българско Възраждане”, попадат проблеми като тези за робството,свободата,живота и смъртта.
Според Гео Милев творчеството на Ботев „е първата блестяща манифестация на гения на българския народ…”Нашият гении е метежен дух,с титанически устрем към свободата и правдата.Дълбоко свързан с националното духовно пространство и неговите ценности,Ботев ги преосмисля и анализира в контекста на опозицията „свобода-робство”
В художествения свят на Христо Ботев свободата е свръх ценност,която регламентира и подрежда йерархично житейски позиции,поведенчески словесни жестове,мисловни реакции.Приемането и отхвърлянето на свободата като начин на съществуване и духовна нагласа на човека се превръща в основен критерии за добро и зло,любов и омраза,пълноценен живот и окаяно робско живеене.В Ботевата поезия свободата се мисли като опозиция на робството във всички негови измерения.
Безспорно една от най-зримите й проекции е националната.Христо Ботев също интерпретира познатия възрожденски лайтмотив,че свободата ще възтържествува с прогонването от българските земи на поробителя друговерец.Но поетът вижда истинското й битие преди всичко във вътрешните духовни пространства на човека.Само,когато векът преодолее робът в себе си, домогне се до осмислянето на категории като чест, достойнство, юначество и узнае разликите между позора и славата ще бъде истински свободен.Затова Ботевия лирически герой е нравствен максималист,силна и горда личност,обладаваща неизчерпаема духовна енергия.Свободата е естествена вътрешна нагласа на този човек,а Борбата е път-„страшен,но славен”-към тази единствена и истинска стойност в един свят на духовна лишеност от ценности,в един свят на „глупци-неразбрани”,”безчестни тирани” , „лъжа и робство”.Така в Ботевия художествен свят живеят робът, врагът и юнакът.Именно юнакът е призван да се пребори с врага,но и с роба.За да е ефективна тази борба лирическият човек на Ботев трябва да намери първо себе си,да конституира здравите основи на своята етика и очертае контурите на една активна житейска философия с ясни нравствени правила.Той трябва да „стане” юнак.Именно този процес на „ставане” интерпретира поетът в ранните си стихове,за да премине по нататък към разнообразните проявления на юначеството.
Стихотворението „Майце си” е диалогично отворено,споделящо тайните и страданията на душата.Лирическият Аз е ситуиран на „пътя”. Далеч от „дома” , той перманентно се сблъсква,с чуждостта, студенината, безприютността на един неразбиращ го свят.
…та скитник ходя злочестен ази 
и срещам туй що душа мрази? 
Конфликтът между човека и света търсените и ненамерените опори в този свят ескалират драмата на индивида.Душевните терзания се сгъстяват от усещането за неизживяната младост,от прозрението за тлеенето на живота сред мъртвеещи стойности страданието е проникнало дълбоко във вътрешния мир на човека и бавно руши най-съкровените му територии („мойта младост,мале,зелена/съхне и вехне люто язвена” ; „аз веч тлея” , „сърце догаря” , „за вси желби приготви яма”).
Лирическият Аз е трагично сам и неразбран („приятел нямам”).В душата му умират надежди и желания.Изповедното послание към майката като,че ли засилва болката на „блудния син”,за когото няма утеха и просветление, няма бъдеще.Закритите екзистенциални хоризонти предлагат на човека само една достойна алтернатива-свободата да избере смъртта пред бавното умиране на душата:
…пък тогаз нека измръзнат жили,
Пък тогаз нека изгния в гроба!
В основата на изграждането на смисъла в стихотворението „Към брата си” е пак страдащият човек,разпъван между любовта и омразата,между пулсациите на откликващото сърце и апатичната застиналост на една „душа няма” между копнеещия за свобода „глас искрен,благороден” и приелите регламентациите на робството „глупци-неразбрани”Лирическото пространство е двойствено.То е ценностно разполовено между света вътре в човека и света,който го огражда и,с който се сблъсква непрестанно. Откритите истински стойности дават живот на духовния свят на личността. В този съкровен свят на приютени сакрални за Ботевия лирически Аз категории като любов,състрадание,искреност,благородство,свобода.Но те се превръщат в една своеобразна Голгота за човека.Бушуващи в сърцето, разпъващи душата,търсят излаз навън,но не успяват да проникнат и намерят отзив в света извън Аза. „В тоя мъртъв свят коварен”,който вледенява изгарящите пориви на освободената личност,може да съществува само робът.Него,уви,не успява да надмогне човекът на дълга и честта,открива себе си и истината чрез докосването до плача на народа. Робското пространство на „глупци неразбрани” сковава енергията за действие,задушава поривите към юначеството на Ботевия лирически човек. Стихотворението „Делба” също проблематизира екзистенциални стойности и прозрения на узналата своята мисия личност.И тук светът не е цялостен и еднозначен.На открилите високите смисли на битието противостоят онези,които остават „слепи и глухи” за алтруизма,за жертвеното себеотдаване в името на свободата.”Хорски укори” и „присмех глупешки” за робската алтернатива на „дума заветна”,на последната делба на посветените в юначеството.
Тук Ботеви лирически човек е преодолял самотата,намерил е отклик и разбиране,открил е приятел,с когото да раздели страданията и изживее опиянението на прогледналия за истината.Двамата заедно ще елиминират санкциите на обществен морал,ще противостоят на „страсти и светски кумири”,за да докажат себе си ма „пътя” и предоставят делата си на най-справедливия съд-този на бъдещето:

Добро ли сме,зло ли правили
Потомството назе ще съди…

Двамата заедно са призвание да изстрадат прозренията си и да ги проверят в своята „последна делба”:

…на смърт братко на
смърт да вървим

„До моето първо либе”са двата смислови полюса в стихотворението. Проблематизирайки любовта,творбата акумулира впечатляващо богатство от значения,отвеждащи към тези ключови в Ботевата лирика.Свободата тук е приоритет на личността,разпознала в плача на гората и плача на сиромаси,своята мисия,своята всеотдайна просветеност в Делото. Служенето на Революцията е върховното себепостигане на юнака.То изчерпва битието му,затова и посланието към любимата девойка не е приглушено изповедно,а драматично,настойчиво,призивно.В него любовта е маркирана негативно като знак на стеснения еснафски свят на роба. Любовта е видяна като квазистойност в контекста на робския свят.Те се оказват принуда за себеутвърждаващата личност.Затова любовната песен е императивно отхвърлена,елиминирано от духовния свят на Аза.В мисленето на Ботевия лирически човек любовното чувство се превръща в емблема на несвободата.То не може да осмисли копнежите на една разкрепостена душа,поради което асоциира с „отрова” , „вериги”, „полуди”. Отдаването на любовта е свиване на света и пребиваване единствено в законите на интимното,едно лишено от стойности вегетиране „в калта”:
...та за една твоя усмивка
безумен аз светът презирах
и чувства си в калта увирах…
Любовта е непосилна да проникне в една ограбена, опустошена, изтерзана от робската действителност душа.Любовното чувство не носи просветление и успокоение,а само омерзение и себепрозрение.Страдащият от страданията на робите човек решително се дистанцира от песента любовна,за да утвърди песента на гората.Стенанията на „гората и шума”, ехотът на „бури вековни” израстват като мащабни символи на свободата, като единствена достойна алтернатива за юнака.Към тази алтернатива той страстно призовава и любимата.Така любовта се оказва възможна само в контекста на общата споделимост на пътя.Излизането на коловоза на патриархалното битие и скъсването на безбройните му регламентации, запяването на нова песен,която ще осмисли и приеме страданията на робите-това са категоричните императиви към любимата.Това е изборът, който ще остави място за нея в света на лирическият Аз.Другото е идентично на смърт и предполага драстично отхвърляне на любовта и любимата от ценностния диапазон на посветения във великото тайнство на свободата:
Запей,или млъкни,махни се!
Свободата като свръх ценност изпълва всички духовни пространства на лирическия герой.Но тя търси своето осъществяване извън Аза,своето истинско полагане в зоната на грандиозния и решителен сблъсък в зоната на робския свят.Борбата е видяна като апокалипсис,като едно гигантско разместване на пластове и пренареждане на света по законите на нравствеността и справедливостта.Борбата е онова неконкретизирано Ботевско „там,където „земя гърми и тътне” ,където човек намира себе си и своя истински „дом.В този свободен „дом” може би ще го приюти невестата смърт.Но това е жадуваната женитба на юнака.Това е ритуалът на най-съкровеното му вричане не в свободата и сливане с подвига:

…и смъртта и там мила усмивка
а хладен гроб сладка почивка!
Борба и свобода се пресичат в точката на Жертвеността и чертаят единствено възможната посока на Пътя за онзи,който е познал себе си в света,приел е юначеството и се е посветил на Дома.
Дългът към бащата хайдутин,обитаващ свободните пространства на Балкана,определя избора и на малкия Чавдар от поемата „Хайдути”.Бащата се идентифицира с волност и юначество.В духовния свят на сина той е авторитетът,градящ най-стойностния модел на човешкото поведение. Затова и коректив на вуйчото-„сюрмашки изедник”-и императив за Чавдар. Бащата хайдутин обитава героичните места и е сепризнат владетел на Стара планина,наплашил „три каази”.Неговата юнашка кръв проговаря и предначертава пътя на детето.
Това е път на отхвърляне на критериите на покорността,път на личното еманципиране и утвърждаване на свои собствени цели.Чавдар категорично се дистанцира от робското живеене,от ходенето по чужди врати и споделянето на „чужд хляб”,от жалката робска философия на вуйчото:
Проклет бил човек вуйка ми!
Проклет е ,майко-казвам ти-
…………………………….
При татка искам да ида,
При татка в Стара планина;

Така от малкият аргатин се ражда големия Юнак.Чавдар изживява своето превъплъщаване от „едничко чедо на майка” в „синът на Петка Страшника”.Истинското му битие е битието на „страшен хайдутин”,на „вехта войвода” ,на достоен син на „българка майка юнашка”.А песента свързваща всички топоси на „нашата земя хубава”(„от Цариград до Сръбско…/от Бяло море до Дунав”) е песен прослава на юнака,който „тегло не търпи” ,песен апотеоз на Свободата. Свободният дух на човека тържествува и в „На прощаване”.
Лирическият Аз напуска един свят,за да се засели в друг.Той се прощава с „дома” ,за да излезе на „пътя”.”Тиха бяла Дунава” е границата между пространството на робския живот и пространството на Борбата,Свободата и Смъртта.Роденият със „сърце,мъжко,юнашко” е направил своя избор. Преливащ от сила и енергия,само изгарящ за своя нравствен максимализъм,той приема призивите на гласа народен като своя съкровена повинност „Срещу врагът безверни/…за мило,за драго” е формулата на борбата изпълваща с върховни смисли себепостигането на юнака.
Прощаването с „дома” е прощаване с изконни и съкровени неща-майка,либе,баща и братя.Но то е и сбогуване със света на робството,в които най-интимните за човека стойности са изложени на поругание. Хармонията на бащиното огнище е взривена от насилието.Топлината и уютът на родния дом са елиминирани от поробителя.в този смисъл оставането в „дома” се оказва невъзможно за позналия свободата. Синът, братът,любимият се превъплъщава в своеобразен месия.Той е призван да излезе на „пътя” ,където да премери сили с врага и чрез възмездието над него да възстанови отново целостта,интимността,хармонията на „дома”.
Борбата е свръх смисъл и основна екзистенциална категория в Ботевия поетически свят.Тя е,която поражда ценностите и разделя хората на робове и юнаци.Борбата е безусловна и единствена алтернатива за хайдутина-бунтовник в стихотворението „На прощаване”.Тя може да донесе смърт или победа,но и в двата случая ще е въздействаш урок по мъжество и чест.Подвигът на юнака трябва да живее в съзнанието на братята,които са призвани да продължат делото:
Кажи им,майко,да помнят
……………………………….
като брата си да ще станат
силно да любят и мразят
Майката е най-съкровената духовна връзка между поколенията,а оръжието на юнака е овещественият символ на приемствеността в борбата, на непрекъсващия и ход към свободата:
Дано ми найдат пушката,
пушката,майко,сабята,
и дето срещнат душманин
със куршум да го поздравят
а пък със сабя помилват…
Картината,изобразяваща триумфа на евентуалната победа,има есхатологично звучене-напомня за второто пришествие на Христос на земята.Тя е екстазно изживяване на увенчания със слава подвиг,опиянения от извоюваната свобода.
Така борбата и свободата в това стихотворение се интерпретират като стойности,които Ботевия лирически човек наследява още с раждането и засукването на първото мляко(„кат си ме,майко,родина/със сърце мъжко юнашко”).Като съзнателен избор и върховна мисия на личността („…и на глас тичам народен/срещу врагът си безверни”).Като „страшен”,но „славен” път остойностяващ съществуването на човека.Като жертвеност и урок по достойнство за поколенията („но…стига ми тая награда/да каже нявга народът:/умря сиромах за правда,/за правда и за свобода…”)и не на последно място-като решително дистанциране от жалката философия на народа и неговите псевдоценности.
Лириката на Ботев вдъхва преклонение пред свободата на мислещия, любещия,действащ човек.Тя пренася във вечността подвига на юнака, апотеозно възпява неговия героизъм,баладично очертава пътя му към безсмъртието.”Хаджи Димитър” е песен за борбата и поражението,за умирането и вечното живеене,за страдащото тяло и волният полет на духа човешки.Високото баладично пространство на Балкана е приютило ранения юнак,”потънал в кърви”.Тази изконна територия на властта противостои на робското поле,огласяно от песента на жътварка.Именно Балкана е онова сакрално място,където имат честта да живеят и умират само храбрите войни проправящи пътя на националната свобода.”Там на Балкана”под палещите лъчи на слънцето и под блясъка на нощното небе сред вечния кръговрат на времето изтича кръвта на ранения герой:”Ще да загине и тоя юнак”.Ще погине”във младост и сила мъжка”още един българин,обрекъл се на делото.Но тези начала на творбата се апострофират от величественото утвърждаване на безсмъртието.Не е подвластен на смъртта онзи,в чийто дух тържествува свободата.Той е обречен на вечно живеене и вечна прослава:
Тоз,който падне в бой за свобода
той не умира…
Защото безсмъртна е свободата,защото безсмъртни са нейните поборници.
Но песента в поезията на Ботев може да бъде трагично смразяваща, студена,безнадеждна(„зимата пее своята зла песен”).Безизходността на националното битие,сиротството на цял народ звучи в елегията „Обесването на Васил Левски”.Тук смъртта на юнака,на най-големия,на единствения син на майка България поражда мрачна печал и горестни ридания.Но поражда и възхищение от силата и мъжествеността на висналия на бесилото,пред неумиращото му юначество.
Така Ботевата поезия се превръща в арена на юначеството в неговите разнообразни превъплъщения.То тържествува в свободния дух и в свободния избор на човека,в жертвоготовното му обричане на делото,е инициацията му в тайнството на борбата.Тържествува дори и смъртта,която носи печал,но ражда безсмъртие.
Юначеството обаче им и други измерения в лириката на поета.В ценностната система на Ботев художествения свят най-гибелно е не робството,а примирението,затова юнака се изправя срещу врага,поругал бащиното огнище,но се изправя и срещу малодушното търпение на роба.В такъв случай не по-малко важен акт на юначеството е и оглавяването на истините,реабилитирането на свободата като върховна екзистенциална ценност,дисредитирането на „лъжливите думи” и псевдоценности манипулиращи и ограбващи духовния свят на човека.
В стихотворението „Елегия” се чете както болезненото съпреживяване на страданията народни,така и сатирично отрицание на философията на смирението,поразила душата и превърнала народа в безволев роб.Злото е открито и демаскирано в цяла поредица от хипертонични образи на лъжата и предателството,въведени в текста пряко или чрез реторични въпроси(„Тоз ли,що спасителя прободе” , „син на Лайола и брат на Юда” , „нов кърджалия в нова полуда” , „сган избрана-рояк скотове”).Но злото е видяно и в доверчивото и малодушно вслушване в лъжата,в робското живеене според формулата „търпи и ще си спасиш душата”,в мълчанието на народа,безспорно приел веригите на потисничеството:
…не чуй се от тях глас за свобода…
Робството поразява тялото („кръстът е забит във живо чело”),унищожава душата („а бедният роб търпи”),превръща живота в неживот,в една перманентна агония („и пот от чело кървав се лее над камък гробен”). Народът е едновременно жив и мъртъв,той съществува,но не вижда свободата.Живее,но е позволил сетивата му да бъдат приспани за истината. Немощното му робско битие продължава безкрайно във времето-това внушава метафоричния образ на мълчаливото и малодушно приемане на страданието.
В контекста на всички тези внушения финалът на творбата насочва към едно амбивалентно лирическо „ние” с две значения;пораждащо подчертани негативни конотации:
А бедният роб търпи,и ние
Без срам,без укор,броиме време,
Откак е в хомот нашата шия,
Откак окови влачи народа,
Броим,и с вяра в туй скотско племе’
Чакаме и ний ред за свобода

Колкото и да е сложно и вътрешни противоречиво това сатиризирано „ние” отвежда към най-мрачните и срамни страни на българската психика.Безгръбначната тактика за оцеляване,загубата на достойнството,полагането на свободата под „камък гробен” и отказът от противодействия на тирана-това са потискащите ипостаси според посланията на Ботевата елегия.
А стихотворението „Борба” поставя и осмисля робството и свободата не само в контекста на националната свобода,но и в контекста на хилядолетната история на човечеството.Началото на творбата насочва към личностното изживяване на робството.Лирическото пространство се свива и концентрира в душата на човека,която е сякаш ограбен и осквернен храм.Библейската триада в народната литература е умъртвена.Робския свят е отнел на човека най-съкровените му екзистенциални опори:
…в гърди ни любов,ни капка вяра,
нито надежда от сън мъртвешки
да можеше свестен човек събуди!

„Сън мъртвешки” е метафоричен образ на апатията и бездействието,на малодушната пасивност на народа.Тази метафора разширява пространството и обглежда битието на народа ни.У „нас” социумът е подреден по законите на мнимите стойности.Изконни нравствени категории са парадоксално преобърнати,за да очертаят контурите на един лъжовен свят,тачещ крадците и безчестните тирани и етикиращ като „луди”,
Онези които са запазили сетивата си за истината,честта и достойнството. Така без да задава въпроса („Богат е”,казва,пък го не пита…”),робското племе приема лъжата и лековерно се подчинява.С душевна органичност и примитивност то се доверява на мнимите очевидности и им позволява да се иззаконят,да се институционализират:
И на обществен тоя мъчител
и поп,и черква с вяра слугуват;
не му се кланя дивак учител,
и с вестникарин заедно мъдруват,
че страх от бога било начало
на сяка смърт….

Не само „у нас”обаче„свестеник считат за луди”,а и почитат безчестните. Според внушенията на стихотворението целият свят е безкрайно робски:
Светът привикнал хомот да влачи,
Тиранство и зло до днес да тачи;
Лъжата се е превърнала във фундамент върху,който се гради управлението на света,а човешката същност е принизена от функцията на смирението и примирението:
Тъй върви светът!Лъжа и робство
на тая пуста земя царува!
Робският свят е обезнадежден,неподвижен,скован от лъжи и тирания, приел своето несвободно битие като даденост,като „зло безконечно”.Но се оказва,че тъкмо в този робски застинал свят „кипи борбата”,която бързо върви към своя край.победният ход на борбата,интерпретиран в последните три стиха,очертава хоризонтите на бъдещето и в тези хоризонти свободата е светлата алтернатива на мрачното робство.
Така пулсациите между минало,настояще и бъдеще,между личностното национално и световно пространство,между истината и лъжата,апатията и борбата,робството и свободата се раждат смисловите послания на това Ботево стихотворение,з да открият във финала юначеството като най-достойния и мъжествен контапункт на съществуването в „лъжа и робство”:
Ще викнем ние:
„ Хляб или свинец!”

Ботевата поезия непрекъснато актуализира представата за една мислеща и действена личност,настойчиво търсеща,откриваща и настояваща своите нравствени казуси.Стихотворението „Моята молитва” разкрива лирическия Аз в своеобразен разговор със себе си,света и бога.Тук Аза се опира на молитвената формула,за да я функционализира в посоката на нови смислови внушения.Той използва утвърдените значения,с които жанрът на молитвата битува в обществото и ги насочва към очертаване на своето собствено верую,към разкриването на физическото и нравствено кредо,към мотивировката на своя екзистенциален избор.
И този Ботевски поетичен текст е подчертан диалогично.Той е отворен към някои от библейските мотиви,към църковната институция към емоционалните,морални и физически дилеми на личността.Още на паратекстово ниво чрез мотото-цитат от ортодоксална християнска молитва-лирическият субект оперира с канонични текстове,за да ги апострофира или префункционализира по нататък в стихотворението.
Творбата отрича институционализираните от църквата образ и същност на християнския Бог.Чрез антитезата се изгражда една двойнствена представа за бога.От една страна той е видян като далечен и чужд(„”ти си в небесата),бездушен(„а в неволя си зарязал/моите братя сиромаси”) ,апатичен и безнравствен(„идол на глупците на човешките душмани”).А от друга страна интерпретиран е като интимна и насъща потребност на човека,която той съхранява в сърце си(„а ти що си в мене Боже-/мен в сърцето и в душата”).този емоционален разговор на човека с Божията същност Ботевият лирически Аз пренебрегва нейната ритуална показателност,за да твърди човешкото и лице и призове своя Бог да влезе в света на робите,да изпълни душите им и ги подкрепи в техния порив към истината и хармонията ,защото Бог е свобода и любов:
Вдъхни всеки му,о,боже
любов жива за свобода-
да се бори кой знае как може
с душманите на народа.
Така звучи най-съкровената молитва на Ботевия лирически човек.В нея се вплитат нишките н сакрални за него ценности и категории-Вяра,Любов,Свобода,Борба,Жертвеност.В нея той настоява да бъде чуто действеното му слово,да не остава в тишината на забвението,я пустинята на робското нечуване искреният му и волен глас.Защото в тишината,в пустинята няма Свобода,няма и Живот.А тъкмо Делото и Словото са истински живот на Ботевия лирически човек във времето.


Ученическа разработка от 19 СОУ "Елин Пелин"

 

 

@bgmateriali.com

Изтеглиsave