БОРИС ХРИСТОВ – „ЧЕСТЕН КРЪСТ“
(Анализ)

 

          1. ЛИРИЧЕСКИЯТ МОТИВ И ТЕМАТА ЗА ИЗБОРА И РАЗДВОЕНИЕТО

          Ситуацията, с която се срещаме в поемата „Честен кръст“, много напомня на тази от стихотворението на Христо Ботев „На прощаване“. Млад човек е изправен пред съдбовен избор между тихото и безметежно съществуване според установените правила, от една страна, и категоричния отказ от него, което води към бунт, борба и много вероятна смърт – от друга. Още в началото на поетическата изповед героят вече е взел своето решение и започва да говори, за да обясни какви са били мотивите му. При Ботев обяснението е предназначено за майката, докато при Борис Христов то е нужно по-скоро на самия герой. Това, разбира се, е условен поетически ход – поемата иска да обясни на своите читатели кои са валидните морални ценности и защо поетът, чието призвание е да ги утвърждава, не може повече да търпи унизителното съществуване, до което обществената ситуация го е довела. Условният разговор със себе си обаче е необходим, за да може внушението да прозвучи автентично, да произлезе естествено от душевната борба на мислещ и чувстващ човек, а не да се натрапва чрез логически обяснения или абстрактни лозунги.

          Изборът, пред който е изправен лирическият герой, е очертан съвсем ясно – да продължи ли да „пее“, или да се откаже. Откъде се е появила обаче тази необходимост? Защо е нужно един талантлив поет да „захвърли лирата“ и да се откаже от призванието си? Размисълът всъщност е насочен към това какъв е смисълът на „пеенето“ – неговата мисия, неговата обществена роля. И ето че лирическият герой се изправя пред две възможности:

          Едната е да избере развлекателната същност на изкуството. Задачата на този, който държи лирата, е да произвежда с нея приятни за ухото звуци. Приятни както за онези, които търсят в изкуството само средство за забава, така и за другите, за които изкуството е нужно, за да възхвалява реда, който са установили. Във времето на късния социализъм, кой знае защо наричан „зрял“, това беше изключително важна роля, която Партията беше поверила на своите придворни поети. Според тази директива задачата на поета беше да хвали постиженията на социализма, да търси положителния герой, когото да сочи като пример за следване и разбира се, да възпява мъдрия и човечен Първи ръководител на Партията и държавата. В отговор на верността Партията щедро възнаграждаваше своите придворни поети. При това не само с пари и материални придобивки, но и със слава и признание, с уверения, че това е единствено правилният път за всеки човек.

          Другата възможност е поезията да се осъзнае като инструмент на съвестта, чиято мисия е да задава трудни и неприятни въпроси, търсейки верните решения, като се обляга не на фалшиви, а на истински стойности. Да избереш този път обаче, означава, че е нужно да се противопоставиш на господстващите мнения и поведенчески модели, да се лишиш от благата на потреблението, както и от спечелената в гладиаторски битки под благосклонния поглед на императора слава. А ако изпълняването на тази поетическа мисия – Поетът да държи въжето на небесната камбана – се окаже невъзможно, тогава той трябва да е готов да захвърли лирата, показвайки, че за него истината е по-скъпа от лъжата. Или, както казваше поетът Яворов, поетическото страдание не бива да се превръща в „едно страдание безлично, жалко, безразлично / там негде по средата / на истината и лъжата“. Така кръстопътят, до който в един момент от живота си е достигнал лирическият герой на поемата, оформя и основния конфликт, около който се изгражда идейното послание на творбата.

          2. КОНФЛИКТЪТ КАТО СБЛЪСЪК НА ЦЕННОСТИ

          Изборът, пред който е изправен поетът, очертава много отчетливо линията, разделяща два типа ценности. Едните са свързани с потреблението, с приятния живот, със суетата и земната слава. Другите са ценностите на служенето, на основните човешки добродетели като съвест, природен закон, мъдрост, съпричастие и отговорност. Проблемът идва от това, че утвърдената житейска практика поощрява по-скоро спазването на първата група ценности, докато онези, които държат да се придържат към втората група, смята за странни, несъвпадащи с утвърдените представи. Или, както казваше Ботев, „свестните у нас считат за луди“. Още от Възраждането обаче е установена истината, че само „лудите“ са онези, които могат да направят нещо за ближните си.

          Погледнат откъм чисто човешката си страна, този конфликт може да се изрази чрез противопоставянето между изкушение и устояване. Изкушението идва от страна на силните на деня, метафорично представени в образа на Двора: „Ала сега – довиждане придворно суетене / и гладиаторски борби на поетическата сцена“. За разлика от годините на терор и силово налагане на „правилните“ идеи, епохата на зрелия социализъм предпочиташе не да заплашва, а да подмамва. Да подмамва с материално благополучие, с признание, със слава и съзнание за изключителност. Художествената дейност от изпитание, от „кръст“, от обричане на смъртта в името на някаква висша ценност се превръща в пазар на съвестите и угодничеството. В красиво и приятно за ухото пеене, в грим, с който подобно на грозната жена поетът се опитва да прикрие несъвършенствата си, в средство за прехрана или спасение от житейските бури:

               Разбирам хромия, прегърнал словото като удавник,
               разбирам и бедняка, който трябва да се храни.
               За грозната жена поезията е червило и помада,
               за лудия – стрела, с която разума напада...
               Заради тях и аз обикнах някога у мен поета.
               Но ето че сега устата се отдалечава от сърцето.

          Устояването, от своя страна, е носене на кръста, готовност за приемане на смъртта в името на голямата идея, способност да се държи въжето на небесната камбана. Но това не е лесно, пък и житейските обстоятелства са такива, че не поставят поета в толкова кризисна ситуация.

               Не е за мойте зъби ореха да бъда гений,
               щом не дойде смъртта за мен да се ожени,
               щом не можах до днес да изкова от думи кръста,
               на който да се изкача и да възкръсна...

          Съзнанието за тази невъзможност да бъде истински Поет, измъчва героя, който се пита какъв е смисълът да продължава да пее. Основното му притеснение идва от това, че никой няма да вярва на думите му, защото ще прилича на жаба, която квака от бъчвата с меда, вместо от жабурняка. Той не иска да прилича на такава жаба и затова предпочита да се откаже от пеенето.

          Проблемът обаче идва от това, че всеки отказ трябва да сочи и положителна алтернатива. Иначе ще се превърне в самоцел. Каква е тази алтернатива за героя?

          На фалша и лицемерието, царящи в полето на поезията, каквато я разбира зрелият социализъм, лирическият герой иска да противопостави базовите ценности. На първо място това е природата и способността на човека да живее в съответствие с нейните закони. След това идва трудът, и то онзи първичният труд за оцеляване – „Ще мъкна камъни за моя дом и пот ще лея / над мисълта до утре как да преживея...“ В тази редица е и образът на жената„Или ще тръгна бос по връхчетата на тревата / подир виновницата за изгубения рай – жената.“ Много важна за лирическия герой е и неговата връзка с предходниците, усещането за вечния кръговрат на живота, от който всеки от нас е само поредната брънка. И накрая, подобно на много световни мислители, лирическият герой стига до идеята, че трябва да се върне към златния век на невинността, когато човек трябва отново да открива света – „Ще се завърна към доброто време на „не зная“, / „не искам“ и „не мога“....“

          Така, противопоставяйки фалшивите и истинските стойности, героят изгражда една представа за човека и човешкото, която иска да възприеме като образец за живота си и неотклонно да следва.

          3. ГЕРОЯТ НА ПОЕМАТА КАТО МЯРА ЗА ЧОВЕШКОТО

          Образът на героя, очертан в поемата „Честен кръст“, отчетливо се разделя на две същности – тази на поета и тази на човека. Проблемът идва от това, че в представите на героя за достоен живот примиряването между тях е много трудно. Да, той знае колко голяма е ролята на Поета за човешките общности. Той трябва ни повече, ни по-малко да бъде посредник между земния и небесния свят, да държи в ръцете си въжето на небесната камбана. Само в този случай ще бъде истински Поет. Ситуацията, в която е принуден да живее обаче, не му позволява да бъде верен на тази мисия. Поезията е сведена до приятна забава или примитивна пропаганда. Дори това, за което поети като Славейков и Яворов смятаха, че ще им позволи да надникнат дълбоко в човешката душа, за да я облагородят – страданието – се е превърнало в стока, която се плаща добре: 

               Поетът е една оголена, подвижна рана,
               поезията е страдание и вик сред океана.
               Ала страдението днес добре се плаща,
               за да мълчи устата и писеца да не дращи...

          Всъщност не става дума за истинско мълчание, а за такова, облечено в думи. Добре се плаща, за да се говори, но всъщност нищо да не се казва. Такова поведение е невъзможно за героя. От друга страна обаче, той не чувства у себе си сили да превърне поезията си в героичен жест – кръст, на който да бъде разпънат, смърт, за която да се ожени. А може би вината не е у самия него, а във времето, в което живее – героичните жестове не подхождат за всяка ситуация. 

          Изправен пред подобен избор, лирическият герой си представя в какво би се превърнал, ако продължава да пее. Ще трябва или да бъде участник в гладиаторските битки на поетическата сцена, или жаба, която кряка от бъчвата с меда, вместо от жабурняка, където й е мястото. Всички тези перспективи са ужасяващи и героят предпочита да отхвърли поета в себе си, макар и с болка:

               Но – честен кръст – макар че лирата захвърлям,
               ще си останеш ти костица в жадното ми гърло.
               И с болка, моя вярна спътнице, ще помня
               среднощните видения пред твоята икона...

          Този отказ е подобен на ритуала на инициацията – героят трябва да мине през голямо изпитание, за да умре неговото старо „аз“ и да се прероди в ново. „Поетът“ трябва да умре, за да възкръсне „човекът“. В съзнанието на „човека“ поетът трябва да е месия, носител на смисъла, на надеждата, безкористно да служи на истината, да улавя и най-малката вибрация на света, да бъде като камертон, който звъни, когато го удрят. Вместо това обаче на него му се предлага да бъде удобен, да възхвалява силните на деня, да се боричка за слава и материални придобивки. Да съответства на общата представа за благополучие и добър живот, превръщайки дори страданието в роля и разменна монета.

          Поетът обаче трябва да е различен, да е първопроходец, самотен търсач на дълбоките истини за човека. Ако не може да е такъв, по-добре да не е поет, за да съхрани човешкото в себе си.

          4. ОБРАЗЪТ НА СВЕТА, СЪЗДАДЕН ОТ ПОЕМАТА

          Образът на света, създаден от поемата „Честен кръст“, е подчертано двусъставен. От една страна е силният автобиографизъм, съзнанието, че думите, които се изричат, не са художествена условност, а съзнателно поемане на задължения, които реалният човек Борис Христов трябва да изпълни. Доста точно е предадена и ситуацията на литературния живот от времето на късния социализъм – боричканията за привличане вниманието на властта, фалшът и лицемерието, ролите, които всеки, посегнал към перото, е длъжен да играе. Много ярко е описана обществената конюнктура, в която властта се стреми да прелъсти служителите на словото, за да ги накара да пеят „правилно“, щедро възнаграждавайки ги за проявената лоялност.

          От друга страна, целият този автобиографизъм и документализъм са облечени в едни подчертано символични образи. Освен всичко друго, поезията е и общуване с цялата предходна култура. Този момент е изключително важен за разбиране смисъла на поетическото послание. Цитатите – скрити или преки, алюзиите, емблематичните образи изграждат огромна част от словесната тъкан на творбата. Тя непрекъснато кара читателя да се връща мислено към цитираните образци, осмисляйки цялата дълбочина на проблемите, с които героят се сблъсква по време на своите разсъждения.

          Най-ясен и разпознаваем е, разбира се, библейският пласт – тук е и мотивът за грехопадението, за изгубения рай, за вълците в овча кожа, за съжителството на вълка и агнето. Тук е и плачът на загубилите родината си роби, отказващи да пеят Господнята песен на своите поробители. Лесно се разпознават мотивите за ходенето по вълните, за Пилатовото измиване на ръцете пред неразумната тълпа, за трънения венец. И най-вече, разбира се, образът на кръста като символ на изкупващото човешките грехове страдание. За да бъде обаче такъв, кръстът трябва да е „честен“. По този повод в поемата е използвана дълбока игрословица. От една страна, формулата „честен кръст“ е знак за даване на свещен обет, уверение, че говорещият казва истината, на която свято държи. От друга страна обаче, в заглавието формулата „честен кръст“ съдържа в себе си мотива за твърдото намерение, но не остава до него. Това заглавие внушава какво трябва да представлява поезията – изпитание, което се приема сериозно. В противен случай кръстът не би бил „честен“. А според лирическия герой друг кръст, освен честния, е невъзможен.

          Отчетливи са и просвещенските образи – жабата, пееща от бъчвата с меда, вместо да си кряка от жабурняка, мечтата за връщане към невинността на златния век, утопичната вяра, че е възможно живеенето само с базовите неща, преклонението пред природата и природния кръговрат, вярата в труда и човешката почтеност.

          Вторичността и цитатността не просто са използвани, те са специално подчертани:

               Разбирам, че това са казвани неща и стари –
               или пък размисли на роб и на духовен парий.
               Но ги повтарям, за да си отваряме очите
               и като гледаме към нивата словесна на дедите,
               да разчетем добре това, което между редовете
               са казали отдавна преди нас големите поети.

          Ние трябва да разберем, че не сме сами, а сме част от голяма общност, просъществувала векове преди нас. Един от най-важните житейски принципи е съзнанието, че човечеството отдавна е постигнало мъдростта, която ние не бива да забравяме. Само така ще преживеем достойно собствения си живот и няма да позволим смисълът да се загуби. 

          5. ПОЕМАТА „ЧЕСТЕН КРЪСТ“ КАТО ИНСТРУМЕНТ ЗА ИЗГРАЖДАНЕ НА ЧУВСТВА, УБЕЖДЕНИЯ И НАГЛАСИ

          По времето на своята поява поемата „Честен кръст“ прозвуча като откровение за всички мислещи хора. Мнозина, чувствали се до този момент социални аутсайдери, защото не искаха да се впишат в атмосферата на фалш, лицемерие, непрекъснати интриги и скрито, но достатъчно отчетливо насилие, намериха сякаш потвърждение на своите мисли, откриха думите, които, ако можеха, биха изрекли. Най-после те намериха ориентир, който да им помогне да открият верния път, за който се колебаеха, застанали на житейския кръстопът.

          Времето на социализма обаче отмина. Значи ли това, че поемата е загубила своето значение? Ни най-малко. Да, ситуацията се промени. Днес „словесната нива“ вече не е арена на гладиаторски битки за вниманието на властниците. Но не се ли замени това внимание с принудите на пазарния оборот? И днес да бъдеш различен, да бъдеш единак и първопроходец, е много трудна и непечеливша позиция. Може би дори още повече, защото на времето поетическите жестове поне се забелязваха, докато днес най-често потъват в мрака на безразличието и обществената апатия. Така че „Честен кръст“ ще продължи да тревожи душите на хората, да им показва, че истинският живот е изпитание и усилие, а не безметежно и приятно потребление.

@bgmateriali.com

Изтеглиsave