„Двама срещу сто“: одата „Братя Жекови“ от „Епопея на забравените“ на Иван Вазов, пълният текст

Разказът „Братя“ на Елин Пелин е даден тук в пълния си вид, без съкращения. Действието се побира в една-единствена нощ и в едно-единствено помещение: манастирска килия, в която умира отец Кирил, а двама монаси, Онуфрий и Игнатий, дежурят при него. Навън вятърът бие в прозорците и се вие в тръбите на печката, а разказвачът превръща този звук в припев, който се връща отново и отново през цялата творба. От първите редове Елин Пелин работи с рязък контраст: псалтир и ракия на една и съща маса, шепната молитва и съвсем земен разговор веднага след нея. Диалогът между двамата братя е кратък и груб, но разкрива характерите им по-точно от всякакво описание, а сенките им по стената участват в действието наравно с тях. Повратът настъпва, когато умиращият започва да моли за вода. С какво са заети двамата в този момент и какво правят, докато той изрича последната си дума, разказът показва без нито един авторски коментар: оценката е оставена изцяло на читателя. Финалът е кратък и е построен върху един-единствен предметен детайл, който събира цялото значение на творбата. Текстът е подходящ за подготовка по Елин Пелин, за анализ на иронията в заглавието и на образите на двамата монаси, за разсъждение върху сблъсъка между обредното и човешкото и за търсене на точни цитати за съчинение.

Пълният текст на една от най-тежките оди в „Епопея на забравените“, поместен тук в цялост, без съкращения и без придружаващ коментар. Творбата започва с обръщение към самото движение и веднага задава мярката си: епопея, в която геройството и срамът стоят едно до друго. Оттам действието се пренася в обсадения храм, където са се събрали деца, невести, бащи и въстаници и където всеки вече е разбрал каква ще бъде участта му. Следват картините на обсадата: гладът и барутният дим в оградата, майката, която подава на сина си напълнена пушка, бабата, понесла куршуми в полата си, старците и децата, въвлечени в последния бой. Стихът редува гласовете на двете страни, а краткият спор между обсадените дали да се предадат е предаден почти изцяло с реплики. Средната част е отделена на прославата на самия град: изреждането на причините, поради които гибелта му е представена като тържество, и съпоставките с чужди градове, паднали по същия начин. Финалните стихове стигат до чизмаря Кочо и до сцената, заради която творбата се помни, а последните два стиха връщат погледа високо над храма. Записът върши работа при учене на откъси наизуст, при точно цитиране в интерпретативно съчинение и при подготовка за час върху „Епопея на забравените“, когато е нужен верният текст, а не преразказ по памет.

Пълният текст на разказа „Една българка“ от Иван Вазов, поднесен в оригиналния му вид, заедно с подзаглавието „Исторически епизод“ и с народния епиграф, който стои преди първия ред. Повествованието започва с точна дата и с ясно очертан исторически фон, следобеда на деня, в който Ботевата чета е разбита, и оттам въвежда в едно съвсем обикновено ежедневие край брега на Искър, където жени чакат ладията, а заптиетата решават кой да мине. Оттук нататък разказът следва пътя на една възрастна селянка от Челопек, тръгнала към Черепишкия манастир с болното си внуче на ръце. По този път тя се изправя пред няколко избора и всеки следващ иска от нея повече от предишния, а текстът ги подрежда в шест части със самостоятелни сцени. Читателят ще намери тук цялата поредица от епизоди, около които обикновено се води разговорът в час: молбата пред заптието на брега, среднощното хлопане по манастирската порта и разговорът със сърдития калугер, срещата в церовата гора и утрото, в което потерята излиза срещу селото. Финалът, в който се решава съдбата и на детето, и на момъка от гората, Вазов е оставил за последните редове и той остава да бъде прочетен в самия текст. Изданието е удобно за подготовка на преразказ, за точно цитиране при съчинение или анализ, за проверка на конкретна реплика и за четене на творбата наведнъж, без съкращения и прескачане.

Венчавка, изкарана набързо, докато из улиците сноват патрули, а хората пред черквата шепнат, че брата на невестата са го заклали като яре: така започва романът „Хоро“ на Антон Страшимиров, поместен тук в пълния си текст. Първите глави вървят по две успоредни линии. В черквата и после в големия дом на Карабельови тече сватбата на Мичето с разногледия Сотир Иванов, с кум полковника, с кмета и прокурора на трапезата и с наздравици, които заглушават всичко останало. Отвън, по стоборите и в сенниците на съседите, се движат други хора, а махленките броят на глас чуждото нещастие. Повествованието е водено с рязка, накъсана фраза и почти изцяло през чужди гласове: пияните обущари Капанови пред черквата, слугинята Марга, старата Карабелица в покоите си, приставът Миндиля, дядо Рад панагюрецът. Мисълта на всеки герой се прекъсва от следващия и от тези реплики постепенно се сглобява картината на град, в който страхът е станал всекидневие, а насилието носи чинове и ордени. Нататък текстът продължава с белите септемврийски нощи, с чакането по дворовете и с това, което следва за къщата на Карабельови и за самото Миче. Развитието и краят остават за четене в самия роман. Творбата е поместена изцяло, без съкращения, така както е нужна за четене по учебната програма, за проследяване на композицията и на смяната на гледните точки и за точно цитиране при анализ. Романът е подходящ за подготовка на съчинение и на отговор на литературен въпрос върху „Хоро“, за характеристика на Мичето, Сотир Иванов и полковника и за работа върху темата за насилието и обезценения човешки живот в българската проза между двете войни.

Стая с оголени стени, угаснала камина и човек, който не може да заспи: тук е поместен целият текст на „Нощ“ от Пейо Яворов, без съкращения и без чужд коментар между стиховете. Творбата тръгва от треската и полумрака в тясното помещение, минава през прозореца към бягащите облаци и от външната буря се пренася навътре, в душата, където тътенът се превръща в писъци, окови и размахан бич. Оттам израства обвинението на съвестта и клетвата пред родината, изречена с думите, които се цитират най-често от цялата творба. Следват виденията: веригите, които стягат насън, злобният дух с продадените отдавна мечти, изчезналата звездица и появата на мечтата, дошла окъсана и премръзнала, а след нея, тълпата. Втората половина е предсмъртно видение, отправено към майката: гробът, босилекът, жената, която ще дойде в лунна нощ, и гласът на родината, зовяща и живите, и мъртвите. Финалът връща утрото и същата стая, така че кръгът на творбата се затваря там, откъдето е тръгнал. Записът пази оригиналната графика, включително дългите редици чертички, с които е предаден прекъснатият сън. Удобен е за точно цитиране в анализ или съчинение, за наблюдение върху видението като похват, върху смяната на гласовете и върху мотивите за нощта, съня, съвестта и родината, както и за наизустяване на отделни части.

Продължението започва в мига, в който старата жена изчезва надолу по стръмната пътека и младият мъж остава сам сред дебелите церови стъбла. Гората мълчи, само вятърът прошумолява високо в короните, а героят притиска гръб о един широк дънер. Пряката реч, изречена шепнешком, показва как той се крепи: обещанието на непознатата е единственото, което му остава. Оттам разказът следва бавно точещите се часове, залеза зад планинските ридове и настъпването на непрогледната тъмнина, в която само звездите мъждукат над дърветата. Напрежението нараства заедно с чакането, а надеждата се превръща в основната тема. Историята запазва мястото, времето и героя от Вазовия разказ, но развива своя сюжет. Описанията са кратки и точни. Разработката е подходяща за образец при писане на разказ по въображение по мотиви от изучавана творба. Чакането е предадено чрез конкретни картини, а не чрез общи думи за страх, и точно затова напрежението се усеща. Финалът остава верен на оригинала и не обещава повече от онова, което творбата допуска. Разказът е завършен, следва ясна последователност и запазва езика и настроението на изходната творба.