„ИЛИАДА“ – „ПРИКОВАНИЯТ ПРОМЕТЕЙ“
БУНТЪТ НА АХИЛ И ПРОМЕТЕЙ СРЕЩУ ПРОИЗВОЛА НА ВЛАСТНИЦИТЕ
Бунтът срещу властимащите никога не е бил желан от тях, но ги е съпътствал неизбежно като ответна реакция за произволите, насилието и неправдите, които допускат. На границата между родовообщинния и робовладелския строй, когато властта на водача на дадена общност — цар, жрец или двете едновременно, става факт, се появяват и първите прояви на съпротива срещу нея. Обсебването на по-голямата част от колективно придобитите блага в ранната робовладелска държава от един-единствен човек и неговите приближени, както и отнемане правото на останалите за изява на собствена воля и за участие във вземането на общи решения, съвсем не е кратък и безкръвно протичащ процес. Конфликтът между едноличната власт и набралите смелост да й се противопоставят представители на общността е всъщност двубой между овластената сила и непокорния дух, който много бързо се пренася от реалния живот в сферата на вярванията, на митовете и легендите за божествата на всеки етнос. Установеният йерархичен ред е обожествен веднага, тъй като на земните владетели им е крайно необходим един удобен за следване модел на неподлежаща на обсъждане власт и на безпрекословно подчинение пред нея. В старогръцката митология обаче, а оттам — и в старогръцката литература, са обезсмъртени не само деянията на богове и царе, но и на тези, които дръзват да се разбунтуват срещу властта им.
Имената на „богоравния Ахил“ от Омировата „Илиада“ и на титана Прометей от трагедията на Есхил „Прикованият Прометей“ пораждат първата и най-ярка асоциация в това отношение. Според проф. Богданов „Прометей е продължител на бунтарството на Ахил.“ Паралелът се налага от само себе си, защото и двамата герои се бунтуват срещу несправедливите действия на избраните с тяхна помощ властимащи. Дръзко и на всеослушание те изказват негодуванието си, нанасяйки непоправима вреда на авторитета им и пренебрегвайки всякакъв страх от наказание. Приемствеността в бунтарски- те изяви на Ахил и Прометей срещу произвола на властимащите е твърде сложно и нееднозначно по своята същност явление. При проследяването му трябва да се вземат под внимание различните епохи, през които живеят и творят Омир и Есхил, както и факторите, предопределящи интерпретацията им на бунта против властимащите. Тя включва не само приликите, но и твърде съществените разлики в действията на двамата герои — особено що се отнася до тяхната мотивация, преследвана цел и понесени страдания. формалното разминаване във времето между Ахил и Прометей лесно може да бъде преодоляно и обяснено. От гледна точка на митологията титаните и боговете наистина предшестват хората, но в рамките на художественото претворяване бунтът на Ахил е далеч по-рано обект на изображение в сравнение с този на Прометей.
Всъщност става дума за обусловена от общественото развитие на Елада постъпателност в действията им. Омир увековечава първия пример на протест срещу владетел още през архаичната епоха — VIII-VII век пр. Хр., когато е важно да бъде утвърдена ролята на централизираната власт, гарантираща единството на гръцката общност, докато Есхил твори в класическата епоха — V век пр. Хр. Неговата младост съвпада с разцвета на атинската демокрация, а политическите му възгледи се формират в унисон с реформаторския дух на политиката на Солон. Доста по-късно „бащата на атическата трагедия“ се разочарова от новостите на демокрацията и минава на по-консервативни позиции, но това не му попречва да възвеличи бунта на титана Прометей срещу Зевс и да превърне хитроумния крадец на огъня, познат от първоначалния мит, в символ на мъченик, човеколюбец и борец за справедливост. Ако Омир отразява конфликта между полубога Ахил и земния цар Агамемнон, то Есхил насочва протеста на своя герой вече срещу злоупотребите с властта от страна на самия Зевс — върховния повелител на всички богове и хора. Именно в това отношение бунтарството на Ахил е продължено, но на много по-високо ниво, и при Прометей то приема далеч по-опасни за всеки жесток властник форми на изява.
Не всеки има необходимите качества — сила, разум, смелост, непримиримост, за да се опълчи сред царуващия около него всеобщ страх против грешките и произвола на върховната власт. И Омир, и Есхил наблягат и на още един критерий — полубожествения или божествения произход на Ахил и на Прометей. Протагонистите и антагонистите в драматичния конфликт между доброто и злото трябва да бъдат с изравнени сили във всяко едно отношение. Това, което е позволено на родения от брака на богинята Тетида и цар Пелей син — Ахил, превърнал се в гордост и упование на ахейската войска, не е достъпно за обикновения воин Терсит, обрисуван при това с възможно най-черни краски: грозен, сакат, злобен и отблъскващ. Неговите нападки срещу цар Агамемнон са също така справедливи, както тези на Ахил, но не срещат подкрепа от войската. Тя дори посреща със задоволство жестоката разправа на Одисей с Терсит. Подобна ситуация намираме и в „Прикованият Прометей“, когато се споменава за опита на роденото от Земята —Гея и зловещия Тартар стоглаво огнедишащо чудовище Тифон да „низвергне от трона му гръмовержеца Зевс“. Върховният повелител го овъглява с мълниите си и го запраща дълбоко в ада, защото чудовището нито притежава разума, нито благородството и титаничната воля на Прометей, за да издържи на наказанието на Зевс, нито пък знае тайната, за да го принуди накрая на компромис.
Сред качествата, които трябва да притежават решилите се на бунт срещу властниците, на първо място е поставена смелостта. Никой не може да оспори устрема на Ахил в битките, смелостта и нечовешката сила, които притежава и които носят до момента на конфликта му с властта слава и несметна плячка на ахейската войска и най- вече — на нейния върховен предводител — на недостойния да се мери със сина на Тетида Агамемнон. Един от постоянните епитети, с които Омир непрекъснато дарява Ахил, е „храбър“ — качество, за което войската го боготвори и което признават врагове и приятели. На два пъти по време на свадата Агамемнон с видимо неудоволствие признава това:
Властният цар Агамемнон с такива
слова му отвърна:
„Богоподобни Ахиле, макар че си
толкова храбър,
ти не хитрувай, защото не ще ме
придумаш с измама...“
(...)
Дето си толкова храбър,
това ти е дар от безсмъртен.
Прометей смело се противопоставя на Зевс и обезсилва едно от най-важните му и съдбоносни решения — да унищожи човешкия род, който, подучен от титана, не му пренася достатъчно дарове, а по своето ниво на развитие не е достоен за по-нататъшно съществуване. Наказан жестоко от Зевс за щедрите му дарове на хората, Прометей не се примирява и не отстъпва пред жестоките изтезания. Дори прикован на скалата, продължава да сипе упреци, обиди и закани срещу всеобщия „повелител“! Смело и безкомпромисно той разобличава при всяка нова среща — с Хора на Океанидите, с Океан или с нещастната Ио, произволите, неблагодарността и жестокостта на Зевс. Бунтарството му не е само на думи, а е подкрепено и от делата му преди и по време на наказанието. Смелостта на Прометей да говори това, което мисли, и да не спестява и най-тежките обвинения срещу Зевс възхищават и едновременно с това ужасяват Хора на Океанидите:
Да, ти си смел! И В крайно зло
пред нищо не отстъпваш ти.
Премного волна реч редиш.
А моето сърце
тревожи и пронизва страх —
пред твоя жребий тръпна!
Бунтът на Ахил и на Прометей срещу властниците не е безпочвен или необоснован. Той е предизвикан от алчността на царете, от жестокостта им към по-слабите — пленниците от разорените градове, помагащи на Троя, или пък към човешкия род въобще, от гордостта и опиянението им от новопридобитата власт и не на последно място — от неблагодарността им към тези, които са помогнали в най-голяма степен да я получат и задържат.
И земният цар Агамемнон, и небесният повелител Зевс са длъжници в това отношение — съответно на Ахил и на Прометей. Според митовете от Троянския цикъл Ахил благородно отказва да стане върховен предводител на ахейската войска и на два пъти спасява авторитета на Агамемнон при похода към Троя: когато излекува раната на цар Телеф и го принуждава да покаже пътя на ахейските кораби към града на Приам и когато приема пред свършен факт да бъде обявен за годеник на нещастната Агамемнонова дъщеря Ифигения, за да бъде пренесена в жертва на богиня Артемида при измолването на попътен вятър. В самата „Илиада“ многократно се изтъкват заслугите на Ахил за победите над троянци, за добиване на богатите трофеи, лъвският пай от които незаслужено се присвоява от страхливия и рядко влизащ в битките цар Агамемнон. Ахил не пропуска да му напомни своя принос:
Все пак със теб, кучеоки, потеглихме в
твоя угода,
бранейки твоята чест и
честта на Атрид Менелая
в мъст над троянци. Това не зачиташ,
не смяташ за нищо,
даже заплашваш ме ти, че ще вземеш и
мойта награда,
с подвизи трудни заслужена и
от ахейци дарена.
(...)
Стане ли схватка жестока,
победа най-славна печелят
моите силни ръце, но делба ли на
плячката почне,
повече вземаш от мене,
а винаги с малък, но свиден
дар се завръщам при гладките кораби,
морен от боя.
Прометей от трагедията на Есхил има още по-голямо основание да набляга на неблагодарността на Зевс, който прекалено бързо е забравил неговата решаваща заслуга за възцаряването си. В битката между предвожданите от Зевс богове с титаните — т. нар. „титаномахия“, Прометей и майка му Темида–Гея единствени застават на страната на Зевс и тяхната помощ се оказва решаваща за победата му:
Благодарение на мене адските
дълбоки бездни скриха както Кроноса,
така и всички негови съратници.
И ето, властелинът на безсмъртните
ми се отплаща с тези наказания.
Да, болест е вродена на тираните,
да нямат вяра в своите приятели!
„Вродена болест на тираните“ е не само черната неблагодарност към тези, които са им помагали, но и прекомерната им жестокост при всеки случай на неподчинение или дори на съмнение, че някой иска да ги детронира. Те управляват със злоба и насилие, всявайки страх сред своите подвластни. В „Илиада“ жрецът Калхас с основание се страхува да разкрие тайната причина за връхлетелия в ахейски лагер чумен мор, защото ще излезе наяве вината на Агамемнон, а неговото отмъщение е страшно! Смелостта, силата и бунтарският дух на Ахил, който вече търси сметка от царя за бедата, сполетяла войската, карат Калхас да потърси неговата закрила. Характеристиката, която жрецът прави на Агамемнон, ясно показва колко висока е цената на бунтарството срещу властимащите:
„Страшен е царят, когато се сърди на
по-слаб от него.
Царят дори да потисне в момента
гнева си опасен,
злобата дълго спотайва,
догдето в мъст я превърне
в свойте гърди. Разсъди и кажи
дали ще ме пазиш.“
В интерпретацията на Есхил Прометей, за разлика от мита-първоизвор, също не пропуска да изтъкне неправомерните произволи и жестокостта на Зевс, с които той държи в подчинение хора и богове. Напразно Хефест го предупреждава: „Знай, неумолим е Зевс! / Безмилостни са всички нови властници!“ Пропадат и опитите на Хора да напомни на титана настъпилата промяна с възцаряването на Зевс, за когото няма нищо „свято“:
Защото днес нови царе
държат Олимп. Властва днес
безбожно Зевс с новия свой
закон. Той стъпка всичко,
което преди бе свято.
Прометей не си прави илюзии относно жестокостта и отмъстителността на Зевс, но това не сломява неговата непримиримост към несправедливостта. Най-големият грях на бунтарството е незачитането на царската власт — една опасно привлекателна задача за недоволните от нея, която не остава ненаказана. Сила и устойчивост в съпротивата си срещу недостойния върховен повелител Прометей черпи от увереността си в правотата на своя бунт и от вярата, че всяка власт е обречена. Още повече, че той — жестоко разпънатият в безпомощно положение на скалата титан, владее страшната тайна за бъдещото падение на Зевс. В преносен смисъл, вън от контекста на трагедията, гордите думи на Прометей звучат като зла за всеки тираничен властник прокоба:
Той е твърд и жесток, и закон е сега
произволът му, знам. Ала до' ще часът —
и тогава ще стане и кротък, и благ
под съдбовния удар, суровият гняв
ще притихне, и той ще подири съюз
и приятелство с мен,
и желан при желан ще се върне.
Нито Омир, нито Есхил се решават обаче на съдбоносна развръзка за властниците при сблъсъка им с бунтуващите се Ахил и Прометей. И в двете творби — поемата и трагедията, бунтът завършва с компромисно разрешение на опасно завързания възел от противоречия. След по-продължително царуване — след заплашващите властта на Агамемнон поражения и след помилването на затворените в ада титани от Зевс, компромисът става възможен! Ахил се връща в битките, обсипан с дарове, почести и извинения от страна на Агамемнон, а Прометей най-после е освободен от скалата от сина на Зевс — Херакъл, след като е изрекъл пазената хилядолетия тайна и е дал време на човешкия род да усвои даровете му, за да не бъде повече заплашван от изтребление. Възстановени са честта и достойнството на Ахил, удовлетворен от резултатите на своята саможертва е и Прометей. Моралната победа е на страната на бунтарите, въпреки компромиса, който приемат. Но Омир и Есхил в никакъв случай не препоръчват на широката маса да следва примера им! Затова си запазват правото да нарекат бунта на Ахил „оня гибелен гняв“, а този на Прометей — „скверно упорство“. Слушателите и зрителите обаче са свободни да направят своите изводи и да запазят за себе си своите предпочитания.
Има една съществена разлика в бунта на Ахил и в този на Прометей, която придава нови измерения и значимост на техните действия. Тя се крие в различната им мотивация да се опълчат против върховната власт и в отношението им спрямо останалите. Ахил протестира и търси справедливост отначало от името на своите воини, бранейки техните интереси, но съвсем не е последователен в благородните си подбуди. За да принуди Агамемнон да капитулира, той не се поколебава да помоли чрез майка си Тетида Зевс да прати поражения на ахейци, костващи смъртта на мнозина от тях. Заслепението да защити на всяка цена личното си достойнство и чест отнемат безкористността на неговия бунт срещу произвола на властта. Докато Есхил надарява своя герой Прометей със съвършените качества на една извисена душевност, предпочитаща хилядолетните страдания и саможертвата, за да спаси човешкия род от унищожение. Неговият бунт е неизмеримо по-ценен и с по-трайни във времето последствия от този на Ахил. Такъв герой и такива саможертвени дела и слова като Прометеевите искат да чуят зрителите на Есхил през V век пр. Хр. Сред тях са много от участниците в гръко-персийските войни и в съдбоносните за спасението на елинската цивилизация битки при Маратон и Саламин, за които жертвата за благото на общността, за родината и за свободата е велик акт. Есхил им дава това удовлетворение!
Бунтът на Прометей срещу Зевс и благодеянията, които титанът прави на човечеството, обезсмъртени от перото на създателя на атическата трагедия, не губят във времето нищо от своята стойност. Прометей остава завинаги всепризнатият символ на човеколюбието и на борбата срещу всяка тирания и проява на примиренчество. Символ, който носи увереност за развитието на прогреса и за реалното безсмъртие на човечеството, ако то и за в бъдеще се окаже достойно за неговите дарове.
Автор: Веселина ДИМОВА
@bgmateriali.com
