„Пречистващата сила на смеха“: анализ на „Преди да се родя и след това“ от Ивайло Петров и на бунта срещу изостаналостта на един затворен свят

Времето не спира своя ход, но променя отношението на човека към онова, което ве­че е преживял, и към нравствените ценнос­ти, от които се ръководи в своя живот. Кни­гата на Ивайло Петров „Преди да се родя и след това" представя пред читателя един нов и различен поглед към традиционните ценности в българското село. Дълги години то е утвърждавано като средоточие на пат­риархалния ред и отношения, често сакрализирани и донякъде идеализирани. Обик­новено за тях се разказва с романтична въз­дишка по един отминал, но съкровен роден свят, населен с чисти и добри хора - страдалци. Сред българските писатели, които опис­ват селския бит и душевност, като че ли Ивайло Петров проявява най-голяма дързост да покаже в него не толкова романтично-идиличното, колкото да акцентира на духовната нищета, която за съжаление слага очебиен отпечатък върху човешките отно­шения. „Преди да се родя и след това" съ­държа пародия на селската идилия не за­щото авторът я отрича, а просто защото тя не съществува в света на неговото детство, сред хората от неговия добруджански род и сред съселяните му. Писателят ни прави свидетели на множество примери, които безпрекословно доказват това. Иронията му обаче не изключва добронамереност както към хората, така и към случките и съ­битията. Тя е по-скоро израз на неговия бунт срещу изостаналостта на един затворен свят, който трудно и бавно се променя и който живее по утвърдени от векове навици и представи.

Творбата започва с подготовката на едно от най-важните и значителни събития в жи­вота на рода - женитбата, която има за цел придобиването на още две работни ръце за семейството и продължението на този род чрез потомството. Според патриархалната традиция бъдещият жених няма право на мнение, той е само известен за това, което предстои: „Петре, тази зима ще те оженим!" Отношението на родителите към сина не включва разискването на неговите чувства, тъй като женитбата има ясно определена прагматична цел: „Баба и дядо не туриха в сметките си неговия глупав свян и решиха да се сдобият с още две работни ръце." Организирането на събитието е изцяло в ръцете на по-възрастните, чиято пресметливост ги ръководи отначало докрай. Неуспешните опити да се намери снаха от същото село не намаляват ентусиазма, нито пък разколебават честолюбието и самочувствието на те­зи бедни селски хора. Авторът умело изпол­зва силата и ефекта на иронията: „Накрая, изпусталята от ходене, тя докладва на дядо, че нито една мома не й се харесва за снаха, без да й мине през ум, че хората нямат особено добро мнение за нашата почтена фамилия." Един от изпитаните начини в случай на не­успех при сватосването е използването на „професионалисти" като прословутия Гочо Патладжана или Каракачанката, които и тук успяват да намерят изход от ситуацията. Така се заражда връзката с Могиларово, от­където е момата, оглеждана за бъдещия же­них. Особено интересни са онези моменти в повествованието, в които авторът разкри­ва годежарската тактика на Патладжана. Мо­мъкът е представен като богат търговец, за да бъде приет по-благосклонно от родите­лите на бъдещата невеста. Комичното в слу­чая е това, че „търговчето"не знае да умно­жи три по четири и през цялото гостуване не откъсва очи от „козинявите си цървули", от страх да не срещне очите на бъдещата си жена: „...той стоеше, както го бяха посади­ли, не смееше да си поотмести калпака на ти­ла, а събраният по пътя студ изтичаше през носа му като през водосточна тръба." Макар че не се постига набелязаната цел, по време на това посещение, както отбелязва разказ­вачът, доста бълхи са пренесени в Могила­рово от срамежливия кандидат за жених.

Много по-колоритно е описано посеще­нието на Каракачанката като „разузнавач" на отсрещната страна. Това налага необходи­мостта от сериозно почистване на дома, вследствие на което са изнесени цели се­дем кофи боклук, а домашната баня нап­раво преобразява дядото и тримата „сополанковци", иначе изпитващи ужас от вода­та. Събитието е представено като пародия на истинската драма: „Дядо си миеше глава­та от Великден на Великден, преди да отиде на черква, но сега бе принуден от изключи­телните обстоятелства да падне на чети­ри крака пред коритото." Преобразяването е толкова голямо, че с подходящо облекло той би могъл „да мине за секретар-бирник или дори за околийски началник." Единствено бъдещият баща не намира кураж да се по­топи в коритото. Авторът отбелязва с нас­мешка: „Боеше се да не се удави тъкмо пред най-значителното събитие в живота си и се скри някъде из двора." Разказът за този забележителен епизод завършва с обобщение­то: „С една дума, посещението на годежарката предизвика истинска революция в домаш­ната хигиена на нашия род." Комичното тук произтича най-вече от разминаването меж­ду реалните възможности на бедните селс­ки хора и желанието им да се покажат за­можни и така да впечатлят отсрещната стра­на. По този повод писателят неслучайно подчертава: „Материалното благополучие винаги е било по-убедително пропагандно сред­ство от словесното и баба ми знаеше тази работа още по онова време." Все пак дядото преживява доста тежко факта, че трябва да прежали най-тлъстата кокошка, която като по ирония на съдбата се оказва в ръцете му, след като дълго и безуспешно се опитва да улови една в тъмнината на обора: „Дядо стискаше в длан още топлата й глава и мис­леше, че никога няма да си прости този лукс." Показното благополучие се отразява добре единствено на Каракачанката, която демон­стрира „скромност и възпитание" според представите на хората от този край: „Ако завариш домакините да обядват или да вече­рят, трябва да твърдиш, че никак не си гла­ден, малко по-късно да си вземеш само едно залче „за хатър" и най-после да се наплюскаш здравата." Така тя лишава тримата сополанковци от възможността да опитат от апетит­ната гозба, оставяйки у тях неприязън за цял живот: „Каракачанката им отне един голям празник и те дълги години си спомняха за нея с омраза: „Оная черната, дето изяде баница­та и кокошката." Осмиването на подобно поведение е насочено предимно към този тип хора, които не пропускат да се възполз­ват от чуждата трапеза, макар лицемерно да прикриват лакомията и нахалството си. Един от най-драматичните епизоди в по­вествованието безспорно е злополучното представяне на кандидат-жениха на седянката в Могиларово, където той трябва да се срещне с избраната вече мома. За целта са взети назаем астраганен калпак, за който ав­торът отбелязва отново с насмешка, че е „оженил много сиромаси от махалата", и ко­жух. Преди това обаче обобщава: „Както казахме вече, хората по онова време бяха прос­ти и неуки, но също като нас смятаха, че би­тието определя съзнанието и предпочитаха да се омъжват за търговчета или да се же­нят за по-богати момичета. Иначе любов­та, както и сега, си беше истинска любов. Могиларовските ергени, „ревниви по приро­да", не проявяват никаква търпимост към пришълеца, който претендира за мома от тяхното село.

Те „не гледаха с добро око на предстоящата й среща с другоселеца и как­то ще видим, устроиха на баща ми такъв но­мер, с който показаха нагледно, че не призна­ват принципа за мирното и съвместно съжи­телство между две села с различни нрави и обичаи. "Тази неприязън заедно с прекомер­ната женска суета на бъдещата невеста до­веждат нещата до съвсем неблагоприятен край - временното осуетяване на планира­ната женитба. Към това се прибавят и неп­редвидените разходи на дядото поради раз­късания чужд кожух и калпак, които трябва да изплаща скъпо и то за една снаха, „ чиито очи още не бе видял, нито пък щеше да види".

Новото продължение на историята по сродяването, когато момчето „се излюпва" живо и здраво след ожесточения израз на могиларовската ревност, среща читателя с едни от най-емоционално наситените страници на повестта. Започва подготовката за годежа, по повод на който и двете страни цяла седмица напрегнато обмислят „услови­ята за предстоящите преговори". Писателят умело смесва лексиката от различни стилове на речта - местния говор със съвременни тер­мини от политиката, спорта, икономиката, при което се получава изключителен коми­чен ефект в повествованието. Така например са описани действията на двамата сватовници - Каракачанката и Патладжана, които се­дят на трапезата „с привидната скромност на дипломати, преминали през огън и вода и все пак успели да организират срещата на двете страни". По-нататък те са наречени „двамата вън­шни министри", чиято задача е, когато се на­ложи, да „стоплят атмосферата", тъй като, както отбелязва повествователят, има опас­ност „преговорите да се превърнат в състеза­ние за пуешко надуване, което често се случва­ше между бедните сватове". Този парадокс в поведението - разминаването между само­чувствие и материални възможности - харак­теризира целия епизод. Авторът сполучливо го обобщава като игра на достойнство с де­монстрация на стрелба „от най-разнокалибрени оръжия " и допълва: „ Но това си е в реда на нещата, защото хората винаги играят на онова или по-точно за онова, което им липсва." Прекомерните претенции и прекаленото чес­толюбие всъщност провалят „преговорите", независимо от усилията на двамата профе­сионални годежари.

С точен усет за мярка Ивайло Петров ус­пява да обвърже в повествованието сериозното и смешното, както и да изгради коло­ритна характеристика на нравите и време­то. Когато разказва за кражбата на бъдеща­та булка, писателят не пропуска да обрису­ва и обичая да се крадат моми в онези „мъж­ки" времена като истинско изкуство, на кое­то са способни само силни и страшни мъ­же. По-нататък събитията следват обстоятел­ствата около погрешно откраднатата богата мома, която за съжаление трябва да върнат на избраника й и да си получат обратно пред­назначената за тях невяста. Предпочитани­ето към богатството явно личи в поведение­то на всички, замесени в случая: „Какво търсихме, какво намерихме! И на дявола тамян да бяхме кадили, пак нямаше да намерим тоя къс­мет! Дядо подръпна мустак, поухили се и от лицето му потече мазно." Бъдещата майка на разказвача също няма нищо против да остане в богатата и голяма къща, но на нея гледат като на „сврака, уловила се в капана вместо яребица".

Венчавката на младоженците се извърш­ва от попа, който се е „накъркал рано-рано" и говори „каквото си мисли, вмъквайки по ня­коя старославянска дума, тъй че нищо не мо­жеше да се разбере", а сватбата започва с една бъчва вино и друга - със зелева чорба за отрезвяване на сватбарите. Най-важният момент обаче за тях е очакването на „слад­ката ракия" след първата брачна нощ на младоженците. Отношението към това съ­битие се съдържа в израза „и се оттеглиха в другата стая да им гледат сеира". Отново иронията на автора се проявява чрез спо­лучливо подбрана лексика, този път заимствана от спортната област-двамата младо­женци са „инструктирани" поотделно и подготвени психологически, „както треньо­рът подготвя състезателя". Ехтежът на изс­трелите от един ръждясал барабанлия пи­щов ознаменува превръщането на момче­то в мъж, „малко трудно и преждевременно, но все пак е успял да стане". Иронията в след­ващите редове вече е с примес и на сарка­зъм, който отрича безцеремонната по сила­та на един стар обичай намеса на външни хора в най-интимните преживявания на мла­доженците: „Ония примитиви - сватбари­те - се пулеха в ризата на майка ми, наливаха се като прасета със сладка ракия и ревяха..."

В новия си дом доведената невяста из­вършва истинско преображение в хигиена­та, представено чрез една от най-популяр­ните метафори и чрез сполучливо намере­на хипербола: "...майка ми изчисти авгиевите обори на новото си семейство и изтреби толкова гадини, колкото сегашните санитар­ни служби не биха могли да изтребят за десет години, и то без всякакви препарати."  Иронията на разказвача съдържа и укор към нис­ката битова култура и хигиена на живот, с която са привикнали хората в продължение на много години. Укор се долавя и към от­ношението на семейството към бъдещата майка, която трябва да работи наравно с другите, докато не се случва инцидент с нея на диканята. Въпреки това дядото е недово­лен, че трябва да се лиши от работна ръка: „След този случай баба започна да шепне не­що на дядо, дядо грухтеше като стар нерез и казваше, че ще бъде по-добре, ако майка ми се окоти през зимата, когато няма работа. Сополанковците си приказваха нещо в кьошето и се хилеха на баща ми, а баща ми се червеше от срам и бягаше навън." Подобно поведе­ние показва единствено доколко груби и нетактични са хората в своето духовно огра­ничено битие, когато става дума за появата на нов живот в рода им. Вместо с грижи и внимание, бременната жена е обградена с неразбиране от всички и с незаинтересова­ност от страна на своя съпруг, който поради невежеството си дори се срамува, че му предстои да става баща.

В разказа за предстоящото важно съби­тие - раждането на наследника на рода, се вмества и споменът за Доко пъдаря, „този самоук, примитивен йезуит", и за неговите горчиви уроци за живота, които този жес­ток владетел над невинния детски свят дава на невръстните си поданици. В света на дет­ството (а това е в неговото селце), разказва­чът много рано се сблъсква с жестоката ре­алност, при която много често приятелство­то се превръща във вражда, а играта - в бой. И въпреки всичко, това детство запазва сво­ята неповторимост за вече възрастния чо­век: „Върнете ми моето детство, върнете ми го още от първия ден с малката къщичка землянка, с бълхите и страшните пъдари, с тъмните нощи, пълни с караконджули и конекрадци."

Това е един малък и затворен свят, изоли­ран от големия свят. Той е подчинен на свои собствени закони, създадени по приумици­те на невежеството или по силата на отдав­на вкоренени навици, които е трудно да се преодолеят. Именно този малък свят пре­открива повествователят в „Преди да се ро­дя и след това", за да го представи пред читателя с пречистващата сила на смеха. Чрез него той отрицава изостаналостта и ограничеността в мисленето на хората и в съ­щото време насочва към един жив и свеж поглед към живота, към едно безкрайно чо­вешко любопитство", което да води винаги напред, за да може човекът да живее наис­тина пълноценно. "