Времето не спира своя ход, но променя отношението на човека към онова, което вече е преживял, и към нравствените ценности, от които се ръководи в своя живот. Книгата на Ивайло Петров „Преди да се родя и след това" представя пред читателя един нов и различен поглед към традиционните ценности в българското село. Дълги години то е утвърждавано като средоточие на патриархалния ред и отношения, често сакрализирани и донякъде идеализирани. Обикновено за тях се разказва с романтична въздишка по един отминал, но съкровен роден свят, населен с чисти и добри хора - страдалци. Сред българските писатели, които описват селския бит и душевност, като че ли Ивайло Петров проявява най-голяма дързост да покаже в него не толкова романтично-идиличното, колкото да акцентира на духовната нищета, която за съжаление слага очебиен отпечатък върху човешките отношения. „Преди да се родя и след това" съдържа пародия на селската идилия не защото авторът я отрича, а просто защото тя не съществува в света на неговото детство, сред хората от неговия добруджански род и сред съселяните му. Писателят ни прави свидетели на множество примери, които безпрекословно доказват това. Иронията му обаче не изключва добронамереност както към хората, така и към случките и събитията. Тя е по-скоро израз на неговия бунт срещу изостаналостта на един затворен свят, който трудно и бавно се променя и който живее по утвърдени от векове навици и представи.
Творбата започва с подготовката на едно от най-важните и значителни събития в живота на рода - женитбата, която има за цел придобиването на още две работни ръце за семейството и продължението на този род чрез потомството. Според патриархалната традиция бъдещият жених няма право на мнение, той е само известен за това, което предстои: „Петре, тази зима ще те оженим!" Отношението на родителите към сина не включва разискването на неговите чувства, тъй като женитбата има ясно определена прагматична цел: „Баба и дядо не туриха в сметките си неговия глупав свян и решиха да се сдобият с още две работни ръце." Организирането на събитието е изцяло в ръцете на по-възрастните, чиято пресметливост ги ръководи отначало докрай. Неуспешните опити да се намери снаха от същото село не намаляват ентусиазма, нито пък разколебават честолюбието и самочувствието на тези бедни селски хора. Авторът умело използва силата и ефекта на иронията: „Накрая, изпусталята от ходене, тя докладва на дядо, че нито една мома не й се харесва за снаха, без да й мине през ум, че хората нямат особено добро мнение за нашата почтена фамилия." Един от изпитаните начини в случай на неуспех при сватосването е използването на „професионалисти" като прословутия Гочо Патладжана или Каракачанката, които и тук успяват да намерят изход от ситуацията. Така се заражда връзката с Могиларово, откъдето е момата, оглеждана за бъдещия жених. Особено интересни са онези моменти в повествованието, в които авторът разкрива годежарската тактика на Патладжана. Момъкът е представен като богат търговец, за да бъде приет по-благосклонно от родителите на бъдещата невеста. Комичното в случая е това, че „търговчето"не знае да умножи три по четири и през цялото гостуване не откъсва очи от „козинявите си цървули", от страх да не срещне очите на бъдещата си жена: „...той стоеше, както го бяха посадили, не смееше да си поотмести калпака на тила, а събраният по пътя студ изтичаше през носа му като през водосточна тръба." Макар че не се постига набелязаната цел, по време на това посещение, както отбелязва разказвачът, доста бълхи са пренесени в Могиларово от срамежливия кандидат за жених.
Много по-колоритно е описано посещението на Каракачанката като „разузнавач" на отсрещната страна. Това налага необходимостта от сериозно почистване на дома, вследствие на което са изнесени цели седем кофи боклук, а домашната баня направо преобразява дядото и тримата „сополанковци", иначе изпитващи ужас от водата. Събитието е представено като пародия на истинската драма: „Дядо си миеше главата от Великден на Великден, преди да отиде на черква, но сега бе принуден от изключителните обстоятелства да падне на четири крака пред коритото." Преобразяването е толкова голямо, че с подходящо облекло той би могъл „да мине за секретар-бирник или дори за околийски началник." Единствено бъдещият баща не намира кураж да се потопи в коритото. Авторът отбелязва с насмешка: „Боеше се да не се удави тъкмо пред най-значителното събитие в живота си и се скри някъде из двора." Разказът за този забележителен епизод завършва с обобщението: „С една дума, посещението на годежарката предизвика истинска революция в домашната хигиена на нашия род." Комичното тук произтича най-вече от разминаването между реалните възможности на бедните селски хора и желанието им да се покажат заможни и така да впечатлят отсрещната страна. По този повод писателят неслучайно подчертава: „Материалното благополучие винаги е било по-убедително пропагандно средство от словесното и баба ми знаеше тази работа още по онова време." Все пак дядото преживява доста тежко факта, че трябва да прежали най-тлъстата кокошка, която като по ирония на съдбата се оказва в ръцете му, след като дълго и безуспешно се опитва да улови една в тъмнината на обора: „Дядо стискаше в длан още топлата й глава и мислеше, че никога няма да си прости този лукс." Показното благополучие се отразява добре единствено на Каракачанката, която демонстрира „скромност и възпитание" според представите на хората от този край: „Ако завариш домакините да обядват или да вечерят, трябва да твърдиш, че никак не си гладен, малко по-късно да си вземеш само едно залче „за хатър" и най-после да се наплюскаш здравата." Така тя лишава тримата сополанковци от възможността да опитат от апетитната гозба, оставяйки у тях неприязън за цял живот: „Каракачанката им отне един голям празник и те дълги години си спомняха за нея с омраза: „Оная черната, дето изяде баницата и кокошката." Осмиването на подобно поведение е насочено предимно към този тип хора, които не пропускат да се възползват от чуждата трапеза, макар лицемерно да прикриват лакомията и нахалството си. Един от най-драматичните епизоди в повествованието безспорно е злополучното представяне на кандидат-жениха на седянката в Могиларово, където той трябва да се срещне с избраната вече мома. За целта са взети назаем астраганен калпак, за който авторът отбелязва отново с насмешка, че е „оженил много сиромаси от махалата", и кожух. Преди това обаче обобщава: „Както казахме вече, хората по онова време бяха прости и неуки, но също като нас смятаха, че битието определя съзнанието и предпочитаха да се омъжват за търговчета или да се женят за по-богати момичета. Иначе любовта, както и сега, си беше истинска любов. Могиларовските ергени, „ревниви по природа", не проявяват никаква търпимост към пришълеца, който претендира за мома от тяхното село.
Те „не гледаха с добро око на предстоящата й среща с другоселеца и както ще видим, устроиха на баща ми такъв номер, с който показаха нагледно, че не признават принципа за мирното и съвместно съжителство между две села с различни нрави и обичаи. "Тази неприязън заедно с прекомерната женска суета на бъдещата невеста довеждат нещата до съвсем неблагоприятен край - временното осуетяване на планираната женитба. Към това се прибавят и непредвидените разходи на дядото поради разкъсания чужд кожух и калпак, които трябва да изплаща скъпо и то за една снаха, „ чиито очи още не бе видял, нито пък щеше да види".
Новото продължение на историята по сродяването, когато момчето „се излюпва" живо и здраво след ожесточения израз на могиларовската ревност, среща читателя с едни от най-емоционално наситените страници на повестта. Започва подготовката за годежа, по повод на който и двете страни цяла седмица напрегнато обмислят „условията за предстоящите преговори". Писателят умело смесва лексиката от различни стилове на речта - местния говор със съвременни термини от политиката, спорта, икономиката, при което се получава изключителен комичен ефект в повествованието. Така например са описани действията на двамата сватовници - Каракачанката и Патладжана, които седят на трапезата „с привидната скромност на дипломати, преминали през огън и вода и все пак успели да организират срещата на двете страни". По-нататък те са наречени „двамата външни министри", чиято задача е, когато се наложи, да „стоплят атмосферата", тъй като, както отбелязва повествователят, има опасност „преговорите да се превърнат в състезание за пуешко надуване, което често се случваше между бедните сватове". Този парадокс в поведението - разминаването между самочувствие и материални възможности - характеризира целия епизод. Авторът сполучливо го обобщава като игра на достойнство с демонстрация на стрелба „от най-разнокалибрени оръжия " и допълва: „ Но това си е в реда на нещата, защото хората винаги играят на онова или по-точно за онова, което им липсва." Прекомерните претенции и прекаленото честолюбие всъщност провалят „преговорите", независимо от усилията на двамата професионални годежари.
С точен усет за мярка Ивайло Петров успява да обвърже в повествованието сериозното и смешното, както и да изгради колоритна характеристика на нравите и времето. Когато разказва за кражбата на бъдещата булка, писателят не пропуска да обрисува и обичая да се крадат моми в онези „мъжки" времена като истинско изкуство, на което са способни само силни и страшни мъже. По-нататък събитията следват обстоятелствата около погрешно откраднатата богата мома, която за съжаление трябва да върнат на избраника й и да си получат обратно предназначената за тях невяста. Предпочитанието към богатството явно личи в поведението на всички, замесени в случая: „Какво търсихме, какво намерихме! И на дявола тамян да бяхме кадили, пак нямаше да намерим тоя късмет! Дядо подръпна мустак, поухили се и от лицето му потече мазно." Бъдещата майка на разказвача също няма нищо против да остане в богатата и голяма къща, но на нея гледат като на „сврака, уловила се в капана вместо яребица".
Венчавката на младоженците се извършва от попа, който се е „накъркал рано-рано" и говори „каквото си мисли, вмъквайки по някоя старославянска дума, тъй че нищо не можеше да се разбере", а сватбата започва с една бъчва вино и друга - със зелева чорба за отрезвяване на сватбарите. Най-важният момент обаче за тях е очакването на „сладката ракия" след първата брачна нощ на младоженците. Отношението към това събитие се съдържа в израза „и се оттеглиха в другата стая да им гледат сеира". Отново иронията на автора се проявява чрез сполучливо подбрана лексика, този път заимствана от спортната област-двамата младоженци са „инструктирани" поотделно и подготвени психологически, „както треньорът подготвя състезателя". Ехтежът на изстрелите от един ръждясал барабанлия пищов ознаменува превръщането на момчето в мъж, „малко трудно и преждевременно, но все пак е успял да стане". Иронията в следващите редове вече е с примес и на сарказъм, който отрича безцеремонната по силата на един стар обичай намеса на външни хора в най-интимните преживявания на младоженците: „Ония примитиви - сватбарите - се пулеха в ризата на майка ми, наливаха се като прасета със сладка ракия и ревяха..."
В новия си дом доведената невяста извършва истинско преображение в хигиената, представено чрез една от най-популярните метафори и чрез сполучливо намерена хипербола: "...майка ми изчисти авгиевите обори на новото си семейство и изтреби толкова гадини, колкото сегашните санитарни служби не биха могли да изтребят за десет години, и то без всякакви препарати." Иронията на разказвача съдържа и укор към ниската битова култура и хигиена на живот, с която са привикнали хората в продължение на много години. Укор се долавя и към отношението на семейството към бъдещата майка, която трябва да работи наравно с другите, докато не се случва инцидент с нея на диканята. Въпреки това дядото е недоволен, че трябва да се лиши от работна ръка: „След този случай баба започна да шепне нещо на дядо, дядо грухтеше като стар нерез и казваше, че ще бъде по-добре, ако майка ми се окоти през зимата, когато няма работа. Сополанковците си приказваха нещо в кьошето и се хилеха на баща ми, а баща ми се червеше от срам и бягаше навън." Подобно поведение показва единствено доколко груби и нетактични са хората в своето духовно ограничено битие, когато става дума за появата на нов живот в рода им. Вместо с грижи и внимание, бременната жена е обградена с неразбиране от всички и с незаинтересованост от страна на своя съпруг, който поради невежеството си дори се срамува, че му предстои да става баща.
В разказа за предстоящото важно събитие - раждането на наследника на рода, се вмества и споменът за Доко пъдаря, „този самоук, примитивен йезуит", и за неговите горчиви уроци за живота, които този жесток владетел над невинния детски свят дава на невръстните си поданици. В света на детството (а това е в неговото селце), разказвачът много рано се сблъсква с жестоката реалност, при която много често приятелството се превръща във вражда, а играта - в бой. И въпреки всичко, това детство запазва своята неповторимост за вече възрастния човек: „Върнете ми моето детство, върнете ми го още от първия ден с малката къщичка землянка, с бълхите и страшните пъдари, с тъмните нощи, пълни с караконджули и конекрадци."
Това е един малък и затворен свят, изолиран от големия свят. Той е подчинен на свои собствени закони, създадени по приумиците на невежеството или по силата на отдавна вкоренени навици, които е трудно да се преодолеят. Именно този малък свят преоткрива повествователят в „Преди да се родя и след това", за да го представи пред читателя с пречистващата сила на смеха. Чрез него той отрицава изостаналостта и ограничеността в мисленето на хората и в същото време насочва към един жив и свеж поглед към живота, към едно безкрайно човешко любопитство", което да води винаги напред, за да може човекът да живее наистина пълноценно. "
@bgmateriali.com
